Глава 31
Всички млади гасконци се разположиха покрай прозорците, за да не пропуснат връщането на краля.
При това всеки един от тях бе завладян от различни помисли.
Сен-Мален бе изпълнен с омраза, срам и честолюбие: сърцето го пареше; веждите му се въсеха.
Ернотон бе забравил вече случилото се и мислеше за едно — коя ще е дамата, на която бе дал възможност да проникне в Париж като негов паж и по-късно можа да види неочаквано в разкошна носилка.
Човек, склонен повече към мечтателност, отколкото към честолюбиви сметки, имаше за какво да по- размисли тук.
Затова Ернотон, само случайно повдигнал глава, забеляза, че Сен-Мален е изчезнал.
Той моментално съобрази в какво се състои работата.
Сен-Мален не бе пропуснал минутата, когато кралят се бе върнал и беше отишъл при него.
Ернотон бързо прекоси коридора и се яви пред краля тъкмо когато Сен-Мален излизаше от него.
— Погледнете — радостно каза той на Ернотон — какво ми подари кралят.
И той му показа една златна верижка.
— Поздравявам ви, господине — отзова се Ернотон без ни най-малко вълнение.
И на свой ред влезе при краля.
Сен-Мален очакваше проява на завист от страна на господин дьо Карменж и бе поразен от невъзмутимостта на съперника си. Той реши да го изчака.
Ернотон остана при краля десетина минути, които се сториха на Сен-Мален цяла вечност.
Най-сетне той излезе. Сен-Мален хвърли на другаря си бърз поглед и сърцето му заби по-спокойно: Ернотон излезе с празни ръце.
— А вас, господине — попита го Сен-Мален, — кралят не ви ли удостои с нещо?
— Той ми подаде ръка за целувка — отвърна Ернотон.
Сен-Мален стисна толкова силно подарената му златна верижка в дланта си, че счупи една от брънките й.
Двамата гасконци се отправиха към казармата.
Когато влизаха в общата зала, се раздаде сигнал с тръба; от него всички Четиридесет и петима изскочиха от помещенията си като пчели, излетели от кошер.
Повечето от тях бяха разкошно пременени, но доста безвкусно — блясъкът заменяше изяществото.
Впрочем, всички те притежаваха онова, което изискваше от тях д’Епернон, този гъвкав политик, макар и лош военен, — младост, сила или опит.
Почти всички имаха дълги шпаги, звънтящи шпори, бабаитски засукани мустаци, велурени или кожени ръкавици и ботуши; всичко това блестеше от позлата, ухаеше на помада, бе украсено с панделки — „за шик“, както се казваше в ония времена.
Хората с добър вкус си личаха по тъмните тонове на дрехите, пестеливите — по здравината на сукното, контетата — по дантелите и розовия или бял атлаз.
Пардика дьо Пенкорне се бе снабдил от някакъв евреин с верига от позлатена мед, тежка като веригата на каторжник.
Пертинакс дьо Монкрабо бе целият в атлаз, бродерии и панделки.
Есташ дьо Мираду не блестеше с нищо: той трябваше да облече Лардил, Милитор и двете деца.
Лардил си бе избрала най-богатата премяна, допустими по тогавашните закони, насочени срещу разкоша. Милитор се обличаше в кадифе и брокат, носеше сребърна верижка, шапчица с пера и бродирани чорапи. Така че бедният Есташ трябваше да се задоволява с оставащата му мизерна сума едва стигаща, за да не изглежда дрипльо.
Господин дьо Шалабър бе запазил куртката си със стоманен цвят малко само подновена от шивача. Изкусно пришитите тук и там ивици кадифе придаваха нов вид на тази неизносваща се дреха.
Впрочем, стиснатият Шалабър все пак се бе охарчил за пурпурни на цвят панталони, за ботуши, плащ и шапка: всичко това напълно в тон едно с друго.
Що се отнася до оръжието, то беше превъзходно: старият боец бе съумял да намери отлична испанска шпага, кинжал, изработен от изкусен майстор, и прекрасен метален нагръдник.
Всички тези господа се любуваха един на друг, когато свъсил сурово вежди, при тях се появи господин дьо Лоаняк.
Той ги накара да застанат в кръг около него, но самият му вид не предвещаваше нищо добро. Всички устремиха погледи към началника си.
— Всички ли сте тук, господа? — попита той.
— Всички! — отвърнаха четиридесет и пет гласа с твърде похвално единодушие.
— Господа — продължи Лоаняк, — бяхте извикани тук, за да станете лични телохранители на краля — твърде похвално единодушие.
Лоаняк направи пауза. Чу се одобрителен шепот.
— Не си въобразявайте обаче, че кралят ви е взел на служба и ще ви плаща, за да гледа около себе си разни перковци. Необходима е дисциплина — ами че тук сте събрали все благородници, иначе казано, най- послушните и предани хора в кралството.
Събралите се затаиха дъх: от това тържествено начало не бе трудно да се разбере, че ще стане дума за много важно нещо.
— От днес нататък вие ще живеете в Лувъра — това средище на държавната власт. Често ще ви се възлага да изпълнявате важни поръчения. Следователно вие се намирате в положение на длъжностни лица, които не само знаят държавни тайни, но имат и изпълнителна власт.
По редиците на гасконците за втори път премина одобрителен шепот.
Мнозина повдигнаха високо глави — сякаш израснаха с няколко дюйма от гордост.
— Да предположим сега — продължи Лоаняк, — че едно от тези длъжностни лица, да речем някой офицер, издаде тайно решение на съвета. Разбирате, че той заслужава смърт, нали?
— Разбира се — отвърнаха няколко гласа.
— И ето на, господа — продължи Лоаняк и в гласа му прозвуча заплаха, — днес бе изтървана една държавна тайна.
Гордостта на Четиридесет и петимата бе сменена от страха: те се заоглеждаха неспокойно и подозрителна.
— Двама от вас, господа, са клюкарствали на улицата като стари стрини и са изтървали толкова важни думи, че всяка една от тях може да погуби човек.
Сен-Мален пристъпи тутакси към Лоаняк и му каза:
— Милостиви господине, имам честта да говоря с вас от името на своите другари. Необходимо е да освободим от подозрение тези слуги на краля, които не са се провинили в нищо. Молим ви по-бързо да се конкретизирате.
— Няма нищо по-лесно — отвърна Лоаняк.
Всички още повече наостриха уши.
— Днес кралят получи известие, че един негов враг, от тези, с които вие сте призвани да водите борба, се е появил в Париж. Името на този враг е било произнесено тайно, но го е чул часовоят, тоест човекът, на когото трябва да се разчита като на каменна стена, защото, подобно на нея, той трябва да бъде непоколебим, глух и ням. Той обаче се е заел да повтаря на улицата името на кралския враг и при това толкова гръмогласно и самохвално, че е привлякъл вниманието на минувачите и е създал смут сред гражданството. Сам станах свидетел на това, понеже минах по същия път и чух всичко със собствените си уши. Сложих ръката си върху рамото на бъбривеца и той млъкна. Трябваше да изтърве само още няколко думи, за да бъдат застрашени най-свещените ни интереси, след което щях да съм принуден да го заколя.
При тези думи на Лоаняк всички видяха как Пертинакс дьо Монкрабо и Пардика дьо Пенкорне пребледняха и в състояние на полусвяст се подпряха един на друг. Монкрабо избърбори нещо за свое
