оправдание.
В мига, в който смущението издаде виновните, всички погледи се насочиха към тях.
— Нищо не може да ви извини, господине — обърна се Лоаняк към Пертинакс. — Ако сте били пиян, трябва да понесете наказание за това, че сте се напили; ако сте постъпили просто като горделивец и самохвалко, толкова повече заслужавате наказанието.
Възцари се зловещо мълчание.
— Следователно — продължи Лоаняк, — вие, господин дьо Монкрабо, и вие, господин дьо Пенкорне, ще бъдете наказани.
— Простете, господине — замоли се Пертинакс, — но ние идваме от провинцията, новаци сме в кралския двор и не знаем как да се държим в обстоятелства, отнасящи се до политиката.
— Не е трябвало да постъпвате на служба при негово величество, преди да претеглите бремето на тази велика чест.
— Кълнем се, че, занапред ще бъдем неми като гроб.
— Всичко това добре, господа, но ще загладите ли утре злото, причинено от вас днес?
— Ще се постараем.
— Всички вие се ползувате от относителна свобода — продължи Лоаняк, без да отговори директно на молбата на виновните, — но съм с намерение да огранича тази свобода с най-строга дисциплина. Чувате ли ме, господа? Онези от вас, които сметнат, че службата няма да е по силите им, могат да си вървят: на тяхно място ще се намерят немалко желаещи.
Никой нищо не отговори, но мнозина се помрачиха.
— И така — продължи Лоаняк, — предупреждавам ви: правосъдието при нас ще се раздава тайно, бързо, без съдебно дирене. Предателите ще ги последва незабавна смърт. Да предположим например, че вместо да разговарят приятелски на улицата за неща, които би следвало да забравят, господата дьо Монкрабо и дьо Пенкорне се бяха скарали заради онова, за което са имали право да помнят. Нима това спречкване не би могло да свърши с дуел между тях? По време на дуел често се случва противниците да се пронизват едновременно взаимно с шпагите си. На другия ден след свадата им намират тези двама господа мъртви в Пре-о-Клер… И така, всички, които издадат държавна тайна, — добре ли ме разбрахте, господа? — ще бъдат ликвидирани по моя заповед на дуел или по някакъв друг начин.
Монкрабо се свлече с цялата си тежест върху другаря си, бледността на когото пък прие зеленикав оттенък.
— За по-леки провинения — продължи Лоаняк — ще налагам и по-леки наказания — например тъмничен затвор. Този път ще пощадя живота на господин дьо Монкрабо, който се е раздрънкал, и на господин дьо Пенкорне, който го е слушал. Прощавам им, защото са могли да се провинят по незнание. Няма и да ги затворя, защото вероятно тази вечер или утре те ще ми трябват. Ето защо ще им наложа третото по вид наказание, до което ще прибягвам към провинилите се — глобата. Вие получихте хиляда ливри, господа, от тях ще върнете сто. Ще употребя тези пари като възнаграждение за безупречна служба.
— Сто ливри! — ахна Пенкорне. — Но, дявол да го вземе, аз вече ги нямам: всички отидоха за екипировката.
— Ще продадете веригата си — каза Лоаняк.
— Готов съм да я предам в кралската хазна — отвърна Пенкорне.
— Не, господине, кралят не приема вещи от своите поданици за заплащане на глобата им… Още няколко думи, господа — продължи Лоаняк. — Забелязах, че между вас са започнали раздори; за всяко спречкване трябва да ми бъде долагано — сам ще преценявам колко сериозно е то и дали да разрешавам дуел, ако намеря за необходимо. В наши дни твърде често убиват хора на дуел, а аз не желая моят отряд да се лишава от бойци. За първия дуел, който ще последва без моето разрешение, ще наложа на виновните строг арест, доста голяма глоба, а може дори и по-сурово наказание… Господа, свободни сте. Впрочем, тази вечер петнадесет души от вас ще дежурят до стълбата, водеща към покоите на негово величество, други петнадесет — в двора, където ще се смесят със свитата на онези, които ще дойдат в Лувъра, — и накрая, последните петнадесет ще останат тук, в казармата.
— Милостиви господине — обърна се Сен-Мален към Лоаняк, като го приближи, — разрешете ми не да ви дам съвет — пазил ме Бог! — но да помоля разрешение. Всеки добър отряд трябва да си има началник.
— Е, а аз какъв съм според вас? — запита Лоаняк.
— Вие, господине, сте нашият генерал.
— Не аз, господине, заблуждавате се, а херцог д’Епернон.
— Значи вие сте нашият полковник! Но и в такъв случай всеки петнадесет души трябва да си имат свой командир.
— Правилно — отвърна Лоаняк, — не мога да бъда на три места едновременно. При това не желая сред вас едни да стоят по-ниско, други — по-високо, освен но отношение на своята доблест.
— О, що се отнася до това различие, скоро ще почувствувате разликата между нас.
— Затова смятам да назначавам всеки ден сменни командири — каза Лоаняк. — Заедно с паролата ще назовавам и името на дежурния командир. По такъв начин всички подред ще се подчиняват и ще командват. Ами че аз още не знам кой на какво е способен: когато видя как ще се проявите, тогава ще направя избора си.
Сен-Мален се поклони и се присъедини към другарите си.
— Надявам се, че ме разбрахте, господа? — продължи Лоаняк. — Разделих ви на три отряда по петнадесет души. Знаете номерата си: първият отряд дежури на стълбите, вторият — в двора, третият остава в казармата. Бойните от последния отряд се намират в бойна готовност и се включват веднага след подаден сигнал. Сега, господа, сте свободни… Господин дьо Монкрабо и господин дьо Пенкорне, утре ще трябва да внесете глобата си. Ковчежникът съм аз. Свободни сте.
Всички излязоха. Остана единствен Ернотон дьо Карменж.
— Трябва ли ви нещо, господине? — попита го Лоаняк.
— Да, господине — отвърна с поклон Ернотон. — Да служи човек на краля е нещо много почтено, но ми се иска да знам докъде може да се простре подчиняването на заповедта.
— Господине — отвърна Лоаняк, — въпросът ви е твърде деликатен и не съм в състояние да ви дам определен отговор.
— Осмелявам се да ви запитам, господине, защо?
Всички тези въпроси бяха зададени на Лоаняк с такава изтънчена вежливост, че въпреки обичайната си практика, той напразно търсеше повод за мъмрене.
— Защото самият аз не знам сутрин, какво ме чака да върша вечерта.
— Аз съм нов човек при двора, господине — каза Ернотон, — нямам тук нито приятели, нито врагове, не се поддавам лесно на увлечения и затова, макар и да не струвам повече от останалите, мога да ви бъда полезен.
— Но, предполагам, вие обичате краля?
— Аз съм длъжен да го обичам, господин дьо Лоаняк, като негов слуга, като верноподаник и като благородник.
— Това е главното и ако вие сте съобразителен човек, самичък ще разпознаете онзи, който ще застане на противоположното гледище.
— Отлично, господине — отвърна с поклон Ернотон, — всичко е ясно. Но остава още едно обстоятелство, което силно ме смущава.
— Какво е то?
— Пасивното подчинение.
— Това е първото условие.
— Прекрасно го разбирам, господине. Но пасивното подчинение е нещо твърде тежко за хора, прекалено чувствителни по отношение на личната си чест.
— Това вече не ме засяга, господин дьо Карменж — каза Лоаняк.
— Но ако някое разпореждане, господине, се окаже не по вкуса ви?
— Аз виждам подписа на господин д’Епернон и това ми възвръща душевното спокойствие.
— А господин д’Епернон?
