защо да бързаме, ще изчакаме.
— Трябваха ми само десет души, за да вдигна Париж след набелязания удар — тихо каза херцогинята.
В този момент влезе Менвил и съобщи, че Бороме иска да види херцога.
— Бороме? — учуди се херцогът. — Кой е той?
— Монсеньор — отговори Менвил, — вие го изпратихте от Нанси, когато поисках ваша светлост да ми изпрати умен и деен човек.
— Спомням си, изпратих ви капитан Боровил. Нима е сменил името си и сега се казва Бороме?
— Да, монсеньор, той смени и името, и дрехите си. Сега се казва Бороме и е монах в манастира „Свети Яков“.
— Но защо е станал монах? Дяволът сигурно умира от смях, ако го е познал под расото.
— Това е наша тайна, монсеньор — каза Менвил, — засега нека изслушаме капитан Боровил или брат Бороме, както ви е угодно.
— Да, още повече че това посещение ме безпокои много.
— Признавам, че и мен — отговори Менвил.
— Не губете време, нека влезе веднага — добави херцогинята.
Вратата се отвори.
— А, Боровил — каза херцогът, който не можа да сдържи смеха си, като видя влезлия. — Нима това сте вие? Но на какво приличате, приятелю мой?
— Да, монсеньор, и се чувствам твърде зле в този дяволски вид.
— Във всеки: случай, не аз съм този, който ви е надянал това расо, Боровил, и затова моля да не ми се сърдите.
— Не, монсеньор, не вие, това направи госпожа херцогинята. Но аз съм готов винаги да й служа.
— Благодаря ви, капитане. Е, а сега… какво искахте да ни съобщите в този късен час?
— Ваша светлост — каза Боровил, — кралят изпраща помощ на херцог д’Анжу.
— Ба! Старата песен — отговори Майен. — Слушам я вече три години.
— Но сега, монсеньор, ви давам проверени сведения.
— Хм! — каза Майен и отметна назад глава като кон, изправящ се на задните си крака. — Как така — проверени?
— Днес през нощта, в два часа, господин дьо Жоайоз замина за Руан. Той трябва да се качи на кораба в Диеп и да закара в Антверпен три хиляди души.
— Охо! — възкликна херцогът. — Кой ви каза това, Боровил?
— Човекът, който заминава за Навара, монсеньор.
— За Навара ли? При Анри?
— Да, монсеньор.
— И кой го изпраща?
— Кралят, монсеньор.
— Кой е този човек?
— Казва се Робер Брике.
— Продължавай.
— Той е голям приятел на отец Горанфло.
— И пратеник на краля?
— Съвсем сигурен съм в това — един от нашите монаси отиде в Лувъра за охранително писмо.
— Кой е този монах?
— Нашият малък Жак Клеман, онзи боец, на когото благоволихте да обърнете внимание, госпожо херцогиньо.
— И той не ви показа писмото? — попита Майен. — Ама че глупак!
— Монсеньор, кралят не му е дал писмо. Той е изпратил при пратеника свои хора.
— Трябва на всяка цена да вземем това писмо, дявол да го вземе!
— Бях решил да изпратя с Робер Брике един от моите хора, силен като Херкулес, но Робер Брике заподозря нещо и го отпрати.
— Какво представлява Робер Брике? — попита Майен.
— Висок, слаб, нервен, мускулест, сръчен, при това шегаджия, но който умее и да мълчи.
— А добре ли владее шпагата?
— Сякаш той я е измислил, монсеньор.
— С дълго лице?
— Монсеньор, лицето му през цялото време се променя.
— О, подозирам нещо, но трябва да проверя.
— Но по-бързо, монсеньор, по всичко личи, че той е отличен бързоходец.
— Боровил — каза Майен, — ще се наложи да заминете за Соасон при брат ми.
— А манастира?
— Толкова ли е трудно да измислите някаква история за пред дон Модест? — отбеляза Менвил. — Та той ще повярва на всичко.
— Ще предадете на господин дьо Гиз — продължи Майен — всичко, което знаете за поръчението, дадено на дьо Жоайоз.
— Да, монсеньор.
— Не забравяйте Навара, Майен — каза херцогинята.
— С това ще се заема сам. Заповядайте да ми оседлаят отпочинал кон, Менвил.
И тихо добави:
— Нима е жив? О, да, изглежда, че е жив.
Глава 2
Както си спомня читателят, след заминаването на двамата млади хора Шико закрачи много бързо.
Но щом те се скриха от погледа, Шико, който като Аргус сякаш имаше очи на тила, се спря на върха на хълма и започна да оглежда околността — рововете, равнината, храстите, реката. Като се убеди, че никой не го следи, той седна на края на рова, подпря се на дървото и се зае с това, което той наричаше изследване на собствената съвест.
В него имаше две кесии с пари, защото беше забелязал, че в торбичката, предадена му от Сен-Мален, освен кралското писмо имаше и някакви кръгли предмети, твърде много напомнящи сребърни и златни монети.
На кралската кесия от двете страни беше избродирана буквата „А“.
— Красиво — каза Шико, като разглеждаше кесията. — Много мило от страна на краля! Неговото име, гербът… По-глупав и по-щедър не би могъл да бъде! Не, не можеш да го измениш. Честна дума — продължаваше Шико, — учудва ме само, че този добър и великодушен крал не е заповядал да избродират на кесията и писмото, което ми заповяда да занеса на зет му… Да видим, първо, колко пари има в кесията, с писмото може да се запознаем и после. Сто екю! Точно колкото взех на заем от Горанфло. А, ето още едно пакетче… Испанско злато, пет дублона. Много е любезен, моят Анри! Но кесията ми пречи. Струва ми се, че даже птиците, прелитащи над главата ми, познават, че съм кралски пратеник и което е по-лошо, се готвят да ме посочат на минувачите.
Шико изтръска съдържанието на кесията в шепата си, извади от джоба си платнената торбичка на Горанфло и изсипа в нея среброто и златото.
След това той извади писмото, сложи на негово място един камък и хвърли кесията в Орж, която лъкатушеше под моста.
Чу се плясък и два-три кръга се разпръснаха по спокойната повърхност на водата.
— Това за моята безопасност — каза Шико. — Сега да поработим за Анри.
