му тяло се разля онова блажено усещане, което идва от пълния стомах, заменящ сърцето на много така наречени порядъчни хора.
Той реши да почете преди сън много интересната и съвсем нова книга, принадлежаща на перото на кмета на град Бордо Монтен37.
Съчинението беше напечатано в Бордо тъкмо през 1581 година и се състоеше от двете първи части на книгата, станала известна впоследствие под името „Опити“.
Шико много ценеше това съчинение и го беше взел със себе си при заминаването от Париж. Той се познаваше лично с Монтен и с удоволствие употребяваше „Опити“-те вместо молитвеник.
И все пак на осмата глава той заспа дълбоко.
Лампата продължаваше да свети, подпряната с шкафа и масата врата продължаваше да бъде затворена, шпагата и парите продължаваха да бъдат под възглавницата. Самият Архангел Михаил би спал като Шико, без да мисли за дявола, та дори ако той в образа на лъв заръмжи пред вратата му.
Вече казахме, че навън духаше силен вятър и свистенето му някак странно разклащаше въздуха. Впрочем, вятърът умее да имитира човешки глас или по-точно великолепно да го пародира — той ту хленчи като плачещо дете, ту ръмжи като разгневен мъж, който се кара с жена си.
Шико добре знаеше какво значи буря, дори му беше по-спокойно при този шум. Той се бореше успешно с проявите на лошото есенно време — със студа при помощта на юргана, с вятъра — като го заглушаваше с хъркане. И въпреки това през сън му се стори, че бурята се засилва.
Внезапен порив на вятъра разтърси вратата с непобедима сила, дръпна резетата, разтвори вратата, обърна и загаси лампата, и счупи масата.
Колкото и дълбоко да спеше Шико, винаги при събуждане запазваше присъствие на духа. И сега, като се събуди, той се промъкна зад кревата, бързо взе с лявата ръка торбичката с парите, а с дясната стисна дръжката на шпагата.
Шико се взря — непрогледна тъмнина. Тогава той наостри уши и му се стори, че в тъмнината буквално свирепстват четири вятъра, а на пода се търкалят столове, които се удрят един в друг и закачат другите мебели.
Сред целия този грохот на Шико му се стори, че четирите вятъра, които вилнееха из стаята, са от плът и кръв, че той има работа е Евър, Нот, Аквилон и Борей, с техните дебели бузи и особено с техните дебели крака.
Шико разбираше, че с олимпийските богове нищо не може да се направи и се примири, седнал в ъгъла зад кревата, като сина на Ойлей след един от неговите пристъпи на ярост, както пише Омир38.
Но след като най-ужасяващият грохот, който някога е разкъсвал човешкия слух, продължи няколко минути, Шико се възползва от затишието и завика с всичка сила:
— Помощ!
Най-после стихиите се успокоиха, сякаш Нептун лично произнесе знаменитото: „Quos ego!“39. Евър, Нот, Борей и Аквилон явно отстъпиха и се появи съдържателят с фенер в ръка.
Стаята имаше твърде плачевен вид и напомняше полесражение. Зад огромния шкаф, съборен върху счупената маса, висеше откъснатата от пантите врата, столовете се търкаляха с краката нагоре, фаянсовите съдове бяха счупени върху плочките на пода.
— О, но тук при вас е същински ад! — възкликна Шико, като позна съдържателя при светлината на фенера.
— Какво се е случило, господине? — възкликна съдържателят, видял настъпилите разрушения. И той издигна към небето ръцете си, а следователно и фенера.
— Колко демони живеят у вас, мили приятелю? — изръмжа Шико.
— О, Исусе! Какво лошо време! — отговори съдържателят със същия патетичен жест.
— Какво става тук, резетата ли не държат? — продължи Шико. — Или къщата ви е построена от картон? По-добре да се махна оттук!
И Шико излезе от своя ъгъл зад кревата с шпага в ръка.
— А дрехите ми? — възкликна той. — Къде са ми дрехите? Те бяха тук, на този стол!
— Скъпи господине — простодушно каза съдържателят, — ако вашите дрехи са били тук, те трябва да са тук и сега.
— Как така, „ако са били“? Да не искате да кажете, че съм пристигнал в този вид?
И Шико напразно се опита да се загърне с тънката си риза.
— Боже мой! — отговори съдържателят, който трудно можеше да възрази нещо на подобен аргумент. — Разбира се, вие бяхте облечен!
— Добре, че признавате поне това.
— Но вятърът е разхвърлял всичко.
— И все пак, приятелю мой — отговори Шико, — вслушайте се в гласа на разума. Ако вятърът връхлети някъде, а явно е, че той е връхлетял вътре, щом е причинил такъв разгром…
— Несъмнено.
— Та значи, ако вятърът беше нахлул вътре, то би донесъл тук чужди дрехи, а не би отнесъл моите неизвестно къде.
— Май че е така. И все пак виждаме доказателства за противното.
— Друже — попита Шико и внимателно огледа пода, — а откъде дойде при мен този вятър?
— От север, господине, от север.
— Е, значи той е вървял в калта. Виждате ли следите по пода?
И Шико показа пресните следи от кални ботуши.
Съдържателят пребледня.
— Та ето какво, скъпи мой — каза Шико, — разрешете ми да ви дам един съвет — внимателно следете ветровете, които нахлуват в странноприемниците, проникват в стаите, откъсват вратите от пантите и отлитат обратно, като отмъкват със себе си дрехите на пътешествениците.
Съдържателят отстъпи към изхода за коридора. После, като почувства, че отстъплението му е осигурено, попита:
— Как смеете да ме наричате крадец?
В тона, с който бяха изречени тези думи, се чувстваше заплаха.
— Наричам ви крадец, защото вие трябва да отговаряте за откраднатите ми вещи.
И като майстор фехтовач, който проверява противника си, Шико направи заплашителен жест.
— Хей! Хей! — извика съдържателят. — При мен!
В отговор на този зов на стълбите се появиха четирима души, въоръжени със сопи.
— О, ето ги и тях — Евър, Нот и Аквилон и Борей — каза Шико. — Дявол да го вземе. Е, щом ми се предоставя възможност, трябва да освободя земята от северния вятър, трябва да направя тази услуга на човечеството и ще настъпи вечна пролет.
И Шико така бързо пристъпи напред с вдигната шпага към първия от нападателите, че ако той не бе отскочил назад с лекотата на истински син на Еол40 би бил прободен.
За беда той се подхлъзна и със страшен шум се изтъркаля по стълбите.
Това беше сигнал за останалите четирима, които изчезнаха зад стълбищната площадка с бързината на призраци, изчезващи зад театрална сцена.
Единият от тези юначаги обаче успя да прошепне нещо на съдържателя.
— Добре, добре — измърмори той и се обърна към Шико. — Ще се намерят вашите дрехи.
— Чудесно! Не бих искал да ходя гол, това е съвсем естествено.
Донесоха му дрехите, но те съвсем явно бяха скъсани на много места.
— Охо! — каза Шико. — Дяволски ветрове, ей Богу! Но всичко е върнато честно. Как можах да ви заподозра? Та вие имате такова честно лице!
Съдържателят на странноприемницата любезно се усмихна и попита:
— Сега вече ще легнете да спите, нали?
— Не, благодаря, наспах се вече.
