и домове.
— По дяволите! — спогледаха се депутатите.
— Предполагам, че си струва да поразмислите върху този въпрос, прав ли съм, господа? — попита ги херцогът. — Колкото до мен, ще се постарая да отстраня бедата, защото девизът на моя брат и на мен е „Вашите интереси стоят над нашите интереси“.
Разнесе се одобрителен шепот.
— А сега, господа, позволете на човека, изминал двадесет и четири левги на кон, да поспи няколко часа. Мисля, че няма опасност, ако изчакате малко. Или сте на друго мнение?
— Прав сте, господин херцог — каза Бригар.
— Отлично.
— Разрешете, монсеньор, да се сбогуваме — продължаваше Бригар — и кажете кога ще ви бъде удобно да се срещнем отново.
— Ще се опитам, господа, да уредя това възможно най-скоро, бъдете спокойни — каза Майен. — Може би още утре или най-късно вдругиден.
И той се раздели най-после с лигистите, като ги остави изненадани от неговата любезност.
Не бе успял още да се скрие, когато в стената се отвори тайна врата и в залата влезе някаква жена.
— Херцогинята! — извикаха депутатите.
— Да, господа — възкликна тя, — дойдох, за да ви извадя от затруднението.
Депутатите, които познаваха решителността на херцогинята, но в същото време и малко се бояха от нейната страстност, заобиколиха новодошлата.
— Господа — с усмивка продължи тя, — Юдит36 направи това, което останалите юдеи не успяха да направят. Не губете надежда — имам свой план.
И като протегна на лигистите своите бели ръце, тя излезе през същата врата, зад която изчезна Майен.
— Ей Богу — извика Бюси-Льоклер и тръгна след херцогинята, — струва ми се, че в тяхното семейство истинският мъж е тя.
— Уф! — прошепна Никола Пулен и изтри потта, която бе избила по челото му, като видя госпожа дьо Монпансьо. — Как бих искал да съм далеч от всичко това…
ВТОРА ЧАСТ
Глава 1
Беше около десет часът вечерта, когато господа депутатите се поклониха един на друг и започнаха да се разотиват.
Никола Пулен живееше най-далеч от всички. Той вървеше към къщи сам и размишляваше за своето затруднено положение.
Наистина Робер Брике никога не би му простил, ако той премълчи плана за действие, който Лашапел- Марто разкри така простодушно пред господин дьо Майен.
Когато потъналият, както и преди в мрачни мисли Никола Пулен стигна до средата на улица Пиер-о-Реал, която беше широка само около четири фута, той видя, че срещу него тича монах с навито до коленете расо. На това тясно място двама души трудно можеха, да се разминат.
Пулен ругаеше, монахът кълнеше, докато най-после божият служител, по-нетърпелив от чиновника, хвана Пулен през кръста и го притисна до стената.
И тук те се познаха.
— Брат Бороме! — възкликна Пулен.
— Господин Никола Пулен! — възкликна монахът.
— Как сте? — с възхитително добродушие като истински парижки буржоа попита Пулен.
— Отвратително — отговори монахът, комуто, изглежда, бе много по-трудно да се успокои, отколкото на кроткия Пулен. — Вие ме забавихте, а аз много бързам.
— Като че ли дяволът е влязъл във вас — възрази Пулен. — Закъде бързате толкова късно? Да не би манастирът да се е подпалил?
— Не, бързам при госпожа херцогинята, за да поговоря с Менвил.
— При коя херцогиня?
— Струва ми се, че има само една херцогиня, при която може да се говори с Менвил — отговори Бороме.
— Но какво ви трябва от госпожа дьо Монпансьо — продължаваше да разпитва Никола Пулен.
— Боже мой, всичко е много просто — каза Бороме, като търсеше подходящ отговор. — Госпожа херцогинята беше помолила нашия уважаем настоятел да стане неин изповедник. Той се съгласи, но след това го обзеха съмнения и той отказа. Срещата им беше определена за утре и аз трябва от името на дон Модест Горанфло да предам на херцогинята да не разчита на него.
— Много добре, скъпи братко, но вие не отивате към двореца на дьо Гиз и даже ми се струва, че вървите в обратна посока.
— В двореца ми казаха, че госпожа херцогинята е отишла при херцог дьо Майен, който е пристигнал днес в Париж и се е настанил в двореца Сен-Дени.
— Правилно — каза Никола Пулен. — Но, братко, няма защо да хитрувате с мен! Не е прието да се праща с поръчение манастирският ковчежник.
— Но нали поръчението е за херцогинята.
— Не можете вие, довереното лице на Менвил, да вярвате в приказките за изповед на госпожа херцогинята.
— Но защо?
— Дявол да го вземе, скъпи, вие много добре знаете какво е разстоянието от манастира до средата на пътя, след като сам ме накарахте да го измеря. Пазете се! Вие ми съобщихте толкова малко, че бих могъл да си помисля твърде много.
— Напразно, скъпи господин Пулен. Аз нищо повече не зная. А сега не ме бавете, иначе няма да заваря госпожа херцогинята.
— Та тя ще се върне вкъщи. Най-лесно би било да я почакате там.
— Боже мой — каза Бороме, — не бих имал нищо против да видя и господин херцога.
— Това е вече друго нещо. Е, сега, когато зная каква работа имате, ще ви направя път — прощавайте, желая ви успех!
Като видя, че пътят е свободен, Бороме продължи да тича нататък.
„Ама че работа, това е нещо ново — помисли си Никола Пулен, като гледаше след изчезващото в тъмнината расо на монаха. — Но за какъв дявол ми е да знам какво става? Нима започва да ми харесва това, което съм принуден да правя? Пфу!“
Междувременно братът и сестрата сериозно бяха обсъдили поведението на краля и плана на десетимата и се бяха убедили в следното:
Кралят нищо не подозира и едно нападение върху него става от ден на ден по-лесно.
Най-важното е да се организират подразделенията на Лигата в северните провинции, докато кралят не е оказал помощ на брат си и докато пренебрегва Анри дьо Навар.
От тези двамата врагове опасен беше само херцог д’Анжу с неговото скрито честолюбие. Що се отнася до Анри, то от добре осведомени шпиони беше известно, че той се занимава само с пиршества и развлечения.
— Париж е подготвен — високо казваше Майен, — но трябва да изчакаме кралят и неговите съюзници да се скарат. Непостоянният характер на Анри несъмнено много скоро ще доведе до разрив. И тъй като няма
