Метр Никола Пулен, приятелят на Шико, бе готов да предложи всичко на света.
Херцог дьо Майен изслуша тези новини и каза:
— Радва ме, че силите на Лигата са толкова внушителни, но не виждам целите, които те поставят пред себе си.
— Предполагам — каза Бюси-Льоклер с откровеност, която у човек с толкова нисък произход можеше да прозвучи като дързост, — предполагам, че тъй като мисълта за съюз бе на нашите предводители, не ние, а те трябва да ни посочват целта.
— Господа — отвърна Майен, — вие сте напълно прави: целта трябва да ви бъде посочена от тези, които имат честта да бъдат ваши предводители. Ползувам се от случая да ви напомня: само пълководецът има правото да решава кога трябва да стане боят. Нека дори когато войските са строени, добре въоръжени и изпълнени с боен дух — сигналът за нападение да идва само от него.
— Но монсеньор — намеси се Крюсе, — Лигата не иска повече да чака, имахме вече честта да ви съобщим това.
— Не иска да чака какво, господин Крюсе? — попита го Майен.
— Постигането на целта.
— На каква цел?
— На нашата. Ние също си имаме план.
— В такъв случай няма да възразявам — каза Майен.
— Но ще можем ли да разчитаме на вашата подкрепа, монсеньор?
— Без съмнение, стига този план да се хареса на брат ми и мен.
Лигистите се спогледаха, двама или трима от тях дадоха знак на Лашапел-Марто да говори. Той излезе напред, сякаш за да поиска от херцога разрешение да вземе думата.
— Говорете — каза му херцогът.
— Та ето какво, монсеньор — започна Марто. — Съставихме го ние — Льоклер, Крюсе и аз. Планът е обмислен грижливо и се надяваме да ни донесе успех.
— По същество, господин Марто, по същество!
— В Париж има редица пунктове, свързващи въоръжените сили на града: това са Шатле, дворецът Тампъл, Кметството, Арсеналът и Лувърът.
— Правилно — съгласи се херцогът.
— Във всички тези пунктове има гарнизони, с които няма да е трудно да се справим, тъй като те не очакват нападение.
— Допускам — съгласи се херцогът.
— Освен това градът се отбранява от началника на нощната стража с неговите стрелци. Та ето какво решихме: да заловим началника в дома му — той живее в Кутюр-Сент-Катрин. Това може да свършим без много шум, тъй като мястото е уединено и слабо населено.
Майен поклати глава със съмнение.
— Не е възможно да се разбие безшумно една здрава врата и да се дадат двадесетина изстрела с аркебузи — забеляза той.
— Предвидихме това възражение, монсеньор — каза Марто. — Един от стрелците на нощната стража е наш човек. През нощта ще почукаме на вратата — ще бъдем само двама-трима, — той ще ни отвори и ще иде да доложи на началника си, че е получил заповед да се яви в Лувъра. В това няма нищо необичайно: веднъж в месеца кралят извиква при себе си този офицер. Когато вратата бъде отворена, ще пуснем вътре десет моряци, живеещи в квартал Сен-Пол, и те ще свършат с началника на стражата.
— Тоест ще го заколят.
— Да, монсеньор. По такъв начин отбраната на противника ще бъде разстроена от самото начало. Наистина има и други длъжностни лица — господин председателят на съда, господин прокурорът Лагел и някои други. Какво пък, ще ги изловим едновременно: Вартоломеевата нощ ни научи на това и с тях ще постъпят също така, както и с началника на нощната стража.
— Охо! — произнесе херцогът, усетил, че работите стават сериозни.
— По този начин ще получим възможност веднага да свършим с всички еретици — и религиозни, и политически.
— Всичко това е чудесно, господа — каза Майен, — но не ми обяснихте как ще превземете с един удар Лувъра — това е истинска крепост, която денонощно се охранява от гвардейци и въоръжени благородници. Колкото и страхлив да е кралят, не ще го заколите така лесно като началника на нощната охрана: Той ще се защитава, а той — помислете добре — е крал, неговото присъствие ще направи силно впечатление на гражданите и ще ви разбият.
— За нападението срещу Лувъра сме подбрали четири хиляди души, монсеньор. Тези хора съвсем не обичат толкова много Анри Валоа и видът на краля няма да им направи впечатлението, за което говорите.
— Предполагате ли, че четири хиляди души са достатъчни?
— Разбира се, ще бъдем десет срещу един — каза Бюси-Льоклер.
— А швейцарците? Те са също четири хиляди.
— Да, но те са в Лани, а Лани е на осем левги от Париж. Дори ако кралят успее да ги предупреди, на вестоносците му ще са нужни два часа, за да се доберат дотам, а на швейцарците — осем часа, за да могат като пешаци да стигнат до Париж, или всичко — десет часа. Те ще се появят тъкмо по време, когато ще ги задържат при влизането им в града: за десет часа ние ще станем господари на града.
— Много е възможно: началникът на нощната стража е убит, длъжностните лица са загинали, градската власт е паднала — с една дума, всички прегради са унищожени; вие навярно сте решили вече какво ще предприемете тогава?
— Ще установим правителство от честни хора, каквито самите сме — каза Бригар, — а по-нататък ще ни е необходимо само едно: да преуспеем в търговските си дела и да осигурим хляба насъщен на жените и децата. У някого може да се появи честолюбивото желание да стане квартален надзирател или командир на рота в градското опълчение. Какво толкова, господин херцог, ще заемем тези длъжности и с това ще се свърши цялата работа. Както виждате, не сме особено претенциозни.
— Господин Бригар, вашите думи са чисто злато. Да, вие сте честни хора и, сигурен съм, не ще допуснете до своите дела недостойните.
— О, не, не! — раздадоха се гласове. — Само първокласно вино без никаква утайка!
— Прекрасно казано! — похвали ги херцогът. — Но знаете ли вие, заместнико на парижкия прево, колко безделници и нехранимайковци има в Ил-дьо-Франс?
Никола Пулен някак без желание се приближи до херцога.
— За съжаление те са извънредно много, монсеньор.
— Но колко именно?
Пулен започна да ги брои на пръсти.
— Крадците са около три-четири хиляди; безделниците и просяците — две хиляди и петстотин; случайните престъпници — хиляда и петстотин — две хиляди; убийците — четиристотин-петстотин.
— И така, най-малко шест-шест хиляди и половина мерзавци и обесници. Каква религия изповядват?
— Как го казахте, монсеньор? — не го разбра Пулен.
— Питам: какви са — католици или хугеноти?
Пулен се разсмя.
— Те имат една-единствена религия, монсеньор — каза той, — техният Бог е златото.
— А какво ще кажете за политическите им убеждения? Какви са те — привърженици на дома Валоа, лигисти, политици или приятели на Наварския крал?
— Те са разбойници и грабители.
— Не мислете, монсеньор — каза Крюсе, — че ще вземем за съюзници подобни хора.
— Разбира се, не мисля. Тъкмо това ме смущава.
— Но защо, монсеньор? — зачудени го попитаха членовете на делегацията.
— Разберете, господа: когато тези хора видят, че в Париж няма повече началство, пазители на реда и кралска власт с една дума, нищо такова, което да ги обуздава, те ще се втурнат да обират вашите магазини
