върху командира и насочи шпагата към маската му.
Тук двама войници го хванаха. Той се обърна, с един удар на шпагата си разсече бедрото на единия и се освободи.
— Глупаци! — кресна командирът. — Аркебузите, дявол да ви вземе!
— Но преди да заредят, ще ти разпоря корема, разбойнико — каза Шико, — и ще ти смъкна маската, за да разбера кой си ти!
— Дръжте се, господине, дръжте се, сега ще ви помогна — чу се глас сякаш от небето.
Той принадлежеше на красив млад човек, яхнал прекрасен кон. Конникът държеше два пистолета и викаше на Шико:
— Наведете се! Наведете се, дявол да ви вземе! Но наведете се най-после!
Шико се подчини.
Чу се изстрел и единият от нападателите изпусна шпагата си и падна в краката на Шико.
Конете заподскачаха уплашено и тримата останали не можеха да се качат на седлата. Младежът стреля още веднъж, наглед, без да се цели — и с този втори изстрел довърши още един.
— Двама срещу двама — каза Шико. — Великодушни спасителю, заемете се с вашия, аз ще се заема с моя!
И той се хвърли срещу конника с маската, който трепереше от гняв и страх, но въпреки това майсторски отбиваше ударите.
От своя страна младият човек повали своя противник на земята в го завърза с колана си като овца за клане.
Когато пред Шико остана само един противник, хладнокръвието се върна при него, а заедно с това и чувството му за превъзходство.
Той избута своя противник в крайпътния ров и със сръчен удар заби шпагата си между ребрата му.
Човекът падна.
Шико настъпи шпагата на победения, така че той да не може да я достигне и преряза с кинжала си връзките на маската.
— Господин дьо Майен! — възкликна той. — Дявол да го вземе! Така си и мислех.
Херцогът не отговори — той беше в безсъзнание.
Както винаги, когато му предстоеше да вземе важно решение, Шико се почеса по носа, след това запретна ръкави, измъкна кинжала и се приближи до херцога.
Но тук някой го хвана за ръката и се чу глас:
— По-полека, господине. Повален враг не се убива.
— Млади човече — възрази Шико, — вие ми спасихте живота я аз от все сърце ви благодаря. Но позволете да ви дам един малък урок, така полезен в нашия век на морален упадък. Ако за три дни животът на един смелчага три пъти е бил подложен на опасност, то той, повярвайте ми, има право да направи това, което се готвя да направя аз.
И Шико хвана врага си за врата, за да довърши започнатото.
Но и този път младежът го спря:
— Вие няма да направите това, господине, или поне не докато аз съм тук. Не може безнаказано да се пролива такава кръв.
— Ба! — учудено каза Шико. — Вие познавате този негодник?
— Този негодник е херцог дьо Майен, принц от кралско потекло, равен по кръв на много крале.
— Толкова повече си го заслужава — мрачно каза Шико. — Но кой сте вие?
— Аз съм този, който ви спаси живота — студено отговори младият мъж.
— И този, който преди три дни ми предаде кралското писмо?
— Точно той.
— Значи вие сте слуга на краля, господине?
— Да, имам тази чест — каза младият човек и се поклони.
— И макар да сте на служба при краля, вие сте загрижен за живота на господин дьо Майен? Дявол да го вземе, това не подобава на един добър слуга на краля.
— Мисля, напротив, че постъпвам точно като добър слуга на краля.
— Може би — тъжно каза Шико, — но сега не е време да се философства. Как се казвате?
— Ернотон дьо Карменж, господине.
— Добре, господин Ернотон! Какво ще правим с тази мърша, равна по величие на всички крале на земята? Защото, предупреждавам ви, аз трябва да тръгвам.
— Аз ще се погрижа за господин дьо Майен, господине.
— И за неговия спътник, който ни подслушва?
— Този нещастник не чува нищо, толкова здраво съм го вързал, че сигурно е загубил съзнание.
— Днес вие спасихте живота ми, господин дьо Карменж, но го подлагате на опасност в бъдеще.
— Аз изпълних дълга си, господине, за бъдещето Бог ще се погрижи.
— Да бъде, както искате. Впрочем, на мен самия също не ми е приятно да убивам беззащитен човек, та бил той и моят най-зъл враг. Прощавайте, господине!
Шико тръгна към своя кон, но веднага се върна.
— Тук има седем добри коня. Мисля, че съм спечелил четири от тях. Помогнете ми да избера поне един…
— Вземете моя кон — отговори Ернотон, — по-добър няма да намерите.
— Вие сте много щедър, оставете го за себе си.
— Не, аз не трябва да пътувам толкова бързо като вас.
Шико не чака да го молят повече, скочи на коня на Ернотон и изчезна.
Глава 6
Ернотон остана на полесражението, без да знае какво да прави с двамата врагове, които останаха на грижите му.
Като прецени, че не могат да избягат, а Сянката (защото под това име, както читателят си спомня, той познаваше Шико) едва ли ще се върне, за да ги довърши, младежът започна да търси някакъв начин за превозването си и скоро го намери.
На върха на хълма се показа каруца, която вероятно се беше разминала с Шико, и нейният силует се очерта на вечерния фон на небето, червен от пламъците на залязващото слънце.
Два вола теглеха каруцата, караше ги един селянин.
Ернотон спря каруцаря, на когото, както личеше по всичко, страшно му се искаше да зареже каруцата и да се скрие в храстите, и му разказа, че е имало сражение между хугеноти и католици, че петима са загинали в това сражение, но двама още са живи.
Макар и да го беше страх да не носи отговорност за доброто дело, което искаха от него, селянинът беше уплашен повече от войнствения вид на Ернотон. Затова той помогна на младия човек да пренесе в каруцата първо господин дьо Майен, а след това войника, който лежеше със затворени очи.
Оставаха петте трупа.
— Господине — понита селянинът, — тези петимата католици ли са или хугеноти?
Ернотон, който бе видял как се кръсти селянинът, му отговори:
— Хугеноти.
— В такъв случай — каза каруцарят, — няма нищо лошо да претърся тези безбожници.
— Няма нищо лошо — отговори Ернотон, който предпочиташе нужният му селянин да се възползва от имуществото на убитите, а не първият случаен минувач.
След завършването на тази операция бръчките по челото на селянина изчезнаха и той започна да подкарва воловете, за да стигнат по-бързо до дома му.
В конюшнята на този добър католик, върху удобна сламена постилка, господин дьо Майен дойде в
