Ернотон се поклони.
— Ще ви доверя част от своята тайна — каза Майен. — Аз принадлежа към охраната на херцогиня дьо Монпансьо.
— Нима херцогиня Монпансьо има охрана? — простодушно попита Ернотон. — Не знаех това.
— В нашите смутни времена, господине — продължи Майен, — всички се стремят да си осигурят безопасността, а семейство Гиз е едно от най-знатните семейства…
— Не искам обяснения, господине.
— И така, продължавам — трябваше да стигна в Амбоаз, но по пътя срещнах своя враг… Останалото ви е известно.
— Да — потвърди Ернотон.
— Поради получената от мен рана не изпълних поръчението и трябва да съобщя за това на херцогинята. Не бихте ли се съгласили да предадете лично в ръцете й писмо, което ще имам честта да напиша?
— Ако тук има хартия и мастило — отговори Ернотон и стана, за да поиска нужните предмети.
— Няма нужда — каза Майен, — моят войник сигурно има всичко, което е необходимо.
И наистина войникът извади от джоба си две сгънати плочки за писане. Майен се обърна към стената, натисна някаква пружина и плочките се отвориха. Той написа няколко реда и отново сгъна плочките.
Сега те можеха да бъдат разтворени, без да се счупят, само от човек, който знае секрета на отваряне.
— Господине — каза младият човек, — след три дни това послание ще бъде предадено на херцогиня дьо Монпансьо.
Херцогът стисна ръката на своя доброжелател и останал без сили, облян в пот, се отпусна върху сламата.
— Господине — обърна се към Ернотон войникът с тон, който не съответстваше на неговите дрехи, — вие ме вързахте като теле, но искате това или не, аз разглеждам тези връзки като връзки на дружбата и ще ви докажа това, когато му дойде времето.
И той протегна на Ернотон ръката си, белотата на която младият мъж вече бе успял да забележи.
— Чудесно — усмихна се Ернотон, — значи имам двама приятели повече.
— Не се смейте, господине — каза войникът, — приятелите никога не могат да бъдат прекалено много.
— Правилно, приятелю! — отговори Ернотон.
И замина.
Глава 7
Ернотон тутакси се отправи на път и тъй като беше взел коня на херцога, пътуваше много бързо и по обяд на третия ден пристигна в Париж.
В три часа следобед той спря при казармата на Четиридесет и петимата в Лувъра.
Гасконците го видяха и учудено възкликнаха.
Чул виковете, излезе господин дьо Лоаняк и като видя Ернотон, страшно се намръщи, което не попречи на младия човек да се запъти право към него.
Господин дьо Лоаняк направи на Ернотон знак да мине в малкия му кабинет, където този неумолим съдия произнасяше своите присъди.
— Може ли да се държите така, господине? — попита той. — Отсъствате вече пет дни и пет нощи… И това вие, господине, когото смятах за разсъдлив човек.
— Господине — отговори Ернотон и се поклони, — аз изпълнявах заповед.
— А какво ви бяха заповядали?
— Да следвам херцог дьо Майен.
— Значи херцогът е заминал от Париж?
— Същата вечер и това ми се стори подозрително.
— Прав сте, господине. По-нататък?
И Ернотон разказа кратко, но с въодушевлението и енергията на смел човек за пътното приключение и за последиците, които то имаше. Докато той говореше, върху подвижното лице на Лоаняк се отразяваха всички впечатления, които разказвачът предизвикваше в неговата душа.
Но щом Ернотон стигна до писмото на херцог дьо Майен, Лоаняк възкликна:
— Писмото във вас ли е?
— Да, господине.
— Дявол да го вземе! Моля ви, господине, следвайте ме.
И Ернотон последва Лоаняк в конюшните на Лувъра.
Там се приготвяха за излизането на краля и господин д’Епернон гледаше как изпробват два коня, пристигнали току-що от Англия като подарък на Анри от английската кралица. Тези коне, които се отличаваха с необикновена красота, днес за първи път щяха да бъдат впрегнати в каретата на краля.
Господин дьо Лоаняк се приближи до херцог д’Епернон и докосна края на плаща му.
— Важни новини, ваша светлост — каза той.
— Какво има, господин дьо Лоаняк?
— Господин дьо Карменж пристигна от Орлеан. Там херцог дьо Майен лежи ранен в някакво село.
— Ранен?
— Нещо повече — продължи Лоаняк, — той е написал на госпожа дьо Монпансьо писмо, което се намира в господин дьо Карменж.
— Хиляди дяволи! — възкликна д’Епернон. — Извикайте господин дьо Карменж, аз сам ще поговоря с него.
Лоаняк се приближи до Ернотон, който почтително стоеше встрани.
— Доколкото ми е известно, у вас има писмо на господин дьо Майен — обърна се д’Епернон към дьо Карменж.
— Да, монсеньор.
— То е адресирано до госпожа дьо Монпансьо…
— Да, монсеньор.
— Бъдете любезен да ми предадете това писмо.
И херцогът протегна ръка със спокойната небрежност на човек, свикнал, щом само изрази волята си, да й се подчинят веднага.
— Ваша светлост забравя, че писмото е доверено на мен.
— Какво значение има това?
— За мен огромно, монсеньор. Аз дадох дума на господин херцога, че писмото ще бъде предадено лично на херцогинята.
— Но вие на кого служите — на краля или на херцог дьо Майен?
— Служа на краля, монсеньор.
— Отлично. Кралят иска да получи това писмо.
— Но вие не сте кралят, монсеньор.
— Вие забравяте с кого говорите, господин дьо Карменж! — извика д’Епернон, бледен от гняв.
— Напротив, монсеньор, точно затова отказвам.
— Отказвате?! Вие казахте, че отказвате, господин дьо Карменж?
— Да, така казах.
— Господин дьо Карменж, вие забравяте вашата клетва за вярност!
— Монсеньор, доколкото помня, аз съм се клел във вярност само на една особа — на негово величество. Ако кралят поиска от мен ниското, ще го получи, но кралят не е тук.
— Господин дьо Карменж — каза херцогът, който все повече се ядосваше, докато Ернотон, напротив, ставаше все по хладен, — вие, както и всичките ви земляци, лесно се главозамайвате при успех, вие сте
