съзнание. Той отвори очи и се огледа наоколо с напълно разбираемо учудване.
Веднага, щом господин дьо Майен отвори очи, Ернотон освободи селянина.
— Кой сте вие? — попита Майен.
— Не ме ли познахте, господине?
— Познах ви — намръщи се херцогът, — вие сте този, който дойде на помощ на моя враг.
— Да — отговори Ернотон, — но аз съм също и този, който попречи на вашия враг да ви убие.
— Сигурно е така, щом още съм жив — каза Майен. — Разбира се, ако той не ме е сметнал за мъртъв. Но защо, господине, вие сте помогнали на този човек да убие моите хора, а след това сте му попречили да ме убие?
— Странно, господине, че един благородник, а вие очевидно сте благородник — не разбира моето поведение. Случайността ме доведе на пътя, по който пътувахте. Аз видях, че няколко души нападат един, и го защитих. Но като видях, че този храбрец може да злоупотреби с победата си, му попречих да ви довърши.
— Познавате ли ме? — погледна го изпитателно Майен.
— Не е необходимо да ви познавам, господине, вие сте ранен и това е достатъчно.
— Бъдете искрен, господине — настояваше Майен, — познавате ли ме?
— Странно, господине, че не искате да ме разберете. Аз не смятам за благородно да убиваш паднал враг, както не смятам за благородно и да нападаш с осем души един.
— Но за всичко може да има причини.
Ернотон се поклони, но не отговори.
— Този човек е мой смъртен враг.
— Вярвам ви, защото той каза същото и за вас.
— А ако оздравея?
— Това не ме засяга, господине, тогава ще постъпите, както сметнете за необходимо.
— Смятате ли, че съм тежко ранен?
— Прегледах раната ви, господине. Тя е сериозна, но не е смъртоносна. Струва ми се, че острието само се е плъзнало по ребрата и не е проникнало в гърдите. Поемете дълбоко въздух и предполагам, че няма да почувствате болка.
— Това е вярно — с мъка въздъхна Майен. — А хората, които бяха с мен?
— Мъртви са с изключение на един.
— На пътя ли ги оставихте? — попита Майен.
— Да.
— Претърсихте ли ги?
— Да, селянинът, когото вероятно сте видели, като сте отворили очи.
— Какво намери той?
— Малко пари.
— А книжа?
— Не зная.
— А! — каза Майен с явно задоволство.
— Можете да попитате за това този, който остана жив.
— Къде е той?
— В сайванта, на две крачки оттук.
— Доведете го при мен и ако сте честен човек, закълнете се, че няма да му задавате никакви въпроси.
— Не съм любопитен, господине, и освен това зная за тази история всичко, което е важно за мен.
Херцогът продължаваше с безпокойство да гледа младежа.
— Господине — каза Ернотон, — бих се радвал, ако дадете вашето поръчение на някой друг.
— Не съм прав, господине, признавам това — каза Майен, — но бъдете така любезен и ми направете услугата, за която ви моля.
След пет минути войникът влезе в конюшнята.
Като видя херцог дьо Майен, той извика, но херцогът успя да намери сили да притисне пръст до устните си. Войникът веднага замълча.
— Господине — каза Майен на Ернотон, — ще ви бъда вечно благодарен. Сигурно някога ще се срещнем при по-благоприятни обстоятелства. Мога ли да попитам с кого имам честта да разговарям?
— Аз съм виконт Ернотон дьо Карменж, господине.
Майен очакваше по-подробни обяснения, но младежът на свой ред се оказа твърде сдържан.
— За Божанси ли пътувахте, господине? — продължаваше Майен.
— Да.
— Аз ви попречих и вие сигурно няма да продължите пътуването си днес?
— Напротив, господине, надявам се веднага да тръгна.
— За Божанси?
Ернотон изгледа Майен като човек, който твърде много се дразни от такава настойчивост.
— За Париж — отговори той.
— Извинете — възрази Майен, — но как така? Вие пътувате за Божанси и без всякакви сериозни причини се отказвате от пътешествието?
— Всичко е много просто, господине — отговори Ернотон, — аз отивах на среща. Нашето приключение ме забави и аз закъснях. Не ми остава друго, освен да се върна.
Напразно Майен се мъчеше да прочете нещо по безстрастното лице на Ернотон.
— Защо не останете няколко дни с мен, господине? — каза той накрая. — Ще изпратя в Париж войника, за да доведе лекар. Нали разбирате, не мога да остана тук с непознати селяни.
— А защо, господине — възрази Ернотон, — да не остане с вас войникът? Лекар ще ви изпратя аз.
Майен се колебаеше.
— Знаете ли името на моя противник? — попита той.
— Не, господине.
— Как! Вие сте му спасили живота, а той не ви е казал името си?
— Вашия живот също спасих, господине, а нима се опитах да разбера вашето име? Затова пък вие и двамата знаете моето. Нека по-добре спасеният да знае името на своя спасител.
— Виждам, господине — каза Майен, — че вие сте толкова дискретен, колкото и доблестен.
— А аз, господине, чувствам във вашите думи упрек и много съжалявам за това. Нали ако съм дискретен по отношение на вас, то и с останалите не съм много приказлив.
— Прав сте. Ръката ви, господин дьо Карменж.
Ернотон протегна ръка, но по вида му не можеше да се разбере дали знае, че подава ръка на херцог.
— Вие не одобрихте моето поведение — продължи Майен. — Не бих могъл да се оправдая, без да ви разкрия важна тайна, затова по-добре да се въздържа от признания.
— Ваша воля е да говорите или да мълчите, господине.
— Благодаря ви, господине. Знайте, че съм благородник от добро семейство и бих могъл да ви доставя всичко, което пожелая.
— Да не говорим за това, господине — отговори Ернотон. — Благодарение на господаря, комуто служа, аз не се нуждая от нищо.
— Вашият господар? — с безпокойство попита Майен. — Какъв господар, кажете, моля ви.
— О, стига признания, вие сам казахте това, господине — отговори Ернотон.
— Прав сте… Как ми трябва моят лекар!
— Както вече имах честта да ви съобщя, връщам се в Париж. Дайте ми неговия адрес.
Майен направи знак на войника и те тихо заговориха. Ернотон, верен на обичайната си скромност, се отдръпна настрани. Накрая, след едноминутно съвещание, херцогът отново се обърна към Ернотон.
— Господин дьо Карменж, дайте ми дума, че писмото ми ще бъде доставено по предназначение.
— Давам ви думата си, господине.
— Вярвам ви, вие сте благороден човек.
