— Оръжие?
— Кинжал, шпага, пистолет.
— С доспехи ли?
— Да.
— Ще има ли други заповеди, господине?
— Ето ви три писма, адресирани до господин дьо Шалабър, господин дьо Биран и вас. Шалабър ще командва първия отряд, Биран — втория, вие — третия.
— Слушам, господине.
— Писмата трябва да се отворят след пристигането на мястото точно в шест часа. Господин дьо Шалабър ще отвори писмото при Сент-Антоанските врати, господин дьо Биран — при Фобенския кръст, а вие — при Венсенската стражева кула.
— Бързо ли трябва да стигнем?
— Колкото може по-бързо, но така, че да не предизвикате подозрения.
— Слушам, господине.
— Допълнителни инструкции ще намерите в писмата. Тръгвайте!
Сен-Мален се поклони и направи крачка към изхода.
— Впрочем — каза Лоаняк, — оттук до Фобенския мост препускайте с всичка сила, но оттам до заставата трябва да яздите ходом. До настъпването на нощта има още два часа — повече време, отколкото ви е нужно.
— Отлично, господине.
— Добър път, господин дьо Сен-Мален.
И като звънтеше с шпорите си, Лоаняк се оттегли в покоите си.
„Четиринадесет в първия отряд, петнадесет във втория и петнадесет в третия — размишляваше Сен- Мален, — ясно е, че Ернотон вече не се числи към Четиридесет и петимата.“
Половин час след тръгването му от Венсен Сен-Мален стигна заставата, а след още четвърт час беше вече в казармата на Четиридесет и петимата.
По-голямата част от тези господа нетърпеливо очакваха вечерята, която се приготвяше в кухнята. Всички блюда обикновено щедро се поливаха с най-добри вина от типа на малага, кипърско и сиракузко.
Въпреки това, щом изсвиреше сигналната тръба, сътрапезниците се превръщаха във войници, подчинени на желязна дисциплина.
Зиме лягаха в осем, лете — в десет, спяха само петнадесет, петнадесет дремеха, а останалите бодърствуваха.
Сен-Мален пристигна в казармата в пет и половина, завари всички гасконци на крак и с една дума срути техните надежди за вкусна вечеря.
— На конете, господа! — каза той.
И като остави другарите си в пълно недоумение, той даде необходимите разяснения само на господата дьо Биран и дьо Шалабър.
Направиха проверка.
Отговориха само четиридесет и четирима души в това число и Сен-Мален.
— Господин Ернотон дьо Карменж отсъства — каза господин дьо Шалабър, тъй като беше негов ред да изпълнява задълженията си на дежурен.
Дълбока радост изпълни сърцето на Сен-Мален и устните му неволно се изкривиха в подобие на усмивка, което с този мрачен и завистлив човек рядко се случваше.
Действително, в очите на Сен-Мален Ернотон губеше поради своето необяснимо отсъствие по време на такава важна експедиция.
Четиридесет и петимата или по-точно четиридесет и четиримата заминаха — всеки отряд по този път, които му беше посочен.
Глава 9
Излишно е да казваме, че Ернотон, когото Сен-Мален смяташе за загинал, следваше пътя, който съдбата неочаквано му беше показала.
Първо, той отиде в двореца Гиз и почука на главния вход.
Тутакси му беше отворено, но вратарят се изсмя право в лицето му, когато той помоли за честта да види херцогиня дьо Монпансьо.
Ернотон очакваше подобен прием и никак не се смути.
— Колко досадно — каза той, — трябва да предам на нейна светлост изключително важно съобщение от господин херцог дьо Майен.
— От херцог дьо Майен? — възкликна вратарят. — Но кой ви поръча да предадете това съобщение?
— Самият херцог дьо Майен.
— Херцогът? — повтори вратарят с добре изиграно учудване. — Но господин херцогът, както и госпожа херцогинята отсъстват от Париж.
— Това ми е добре известно — отговори Ернотон, — но нали бих могъл да срещна господин херцогът някъде на друго място, например по пътя за Блоа.
— За Блоа? — повтори вратарят.
— Точно така.
Израз на безпокойство се появи по лицето на служителя, който от прекалено усърдие държеше вратата полуотворена.
— И къде е това послание? — попита той.
— Тук — каза Ернотон, като се тупна по мундира.
Верният слуга устреми към Ернотон изпитателен поглед.
— Казвате, че посланието е много важно?
— От изключителна важност.
— Дайте да го погледна.
Ернотон извади скритото на гърдите му писмо на херцог дьо Майен.
— Какво странно мастило! — възкликна вратарят.
— Това е кръв — безстрастно отговори Ернотон.
Слугата пребледня при мисълта, че това е кръвта на херцога.
— Господине — бързо каза слугата, — не зная дали ще намерите в Париж херцогиня дьо Монпансьо. Но идете веднага в Сент-Антоанското предградие, в имението Бел-Еба, което принадлежи на госпожа херцогинята. Веднага ще познаете тази къща — тя е първата отляво по пътя за Венсен, след манастира „Свети Яков“. Може да се случи така, че да срещнете там някое доверено лице, което ще ви съобщи къде се намира херцогинята.
— Много добре — каза Ернотон, който разбра, че слугата не може или не иска да му каже повече. — Благодаря!
Той лесно намери имението Бел-Еба, разположено до манастира „Свети Яков“. Позвъни и вратата се отвори.
Известно време от него явно чакаха парола, но тъй като той мълчаливо се оглеждаше, лакеят го попита какво търси.
— Искам да говоря с госпожа херцогинята — отговори младият човек.
— Госпожа херцогинята я няма нито в Бел-Еба, нито в Париж — отговори лакеят.
— В такъв случай — каза Ернотон — ще трябва да отложа поръчението на господин херцог дьо Майен.
— Поръчение за госпожа херцогинята ли?
— Да.
