поглед. Ала когато стигнахме до „Опел капитена“ и се обърнахме още веднъж, старецът сви ръцете си в юмруци, размаха ги и прошепна, изговаряйки думите отривисто и с озарено от безгранична вяра лице:
— Аз чакам, аз чакам, той ще дойде, ще дойде.
— Честно казано — започна д-р Х. по-късно, когато се готвехме да минем през Керенцкия проход — шосето отново се беше заледило, а под нас се простираше Валенското езеро — блестящо, студено, неприветливо; мен отново ме бе налегнала оловената умора на медомина, споменът за лютивия вкус на уискито, чувството, че се движа като насън без край и без цел, — честно казано, никога не съм имал високо мнение за криминалните романи и съжалявам, че и вие се занимавате с тях. Губене на време. Наистина това, което казахте във вчерашния си доклад, е приемливо. Откакто политиците така престъпно се оказват неспособни да се справят с положението — а аз най-добре мога да знам това, аз самият съм политик, националрат, както би трябвало да ви е известно (не ми беше известно, аз чувах гласа му някъде отдалеко, барикадиран зад моята сънливост, но внимателен като животно в бърлога), — хората се надяват, че поне полицията може да тури ред в света, макар че аз не мога да си представя по-жалка надежда. Но за съжаление с всички тези криминални истории се върши една съвсем друга измама. Нямам предвид дори това, че вашите престъпници получават своето наказание. Може би тази хубава приказка е необходима от морално гледище. Тя е една от лъжите, необходими за поддържане на държавата, както и благочестивата сентенция, че престъплението не си заслужавало труда — а за да узнаеш колко истина има в нея, е достатъчно само да хвърлиш поглед върху човешкото общество, — с всичко това съм готов да се съглася, макар и само от професионално гледище, защото всяка публика и всеки данъкоплатец има право на свои герои и на своя хепиенд и ние от полицията, и вие — пишещите братя, сме еднакво задължени да им ги доставяме. Не, аз се дразня по-скоро от развоя на действието във вашите романи. Тук измамата става съвсем прекалена и съвсем безсрамна. Вие изграждате действието логично; всичко става като при игра на шах — ето престъпника, ето жертвата, ето съучастника, ето облагодетелствувания; достатъчно е детективът да знае правилата на играта и да възпроизведе партията, и той вече е открил престъпника и е помогнал за възтържествуването на справедливостта. Тази фикция ме вбесява. С логика до истината може да се стигне само отчасти. При това, признавам, тъкмо ние от полицията сме принудени да действуваме логично, научно; но непредвидени пречки толкова често развалят играта ни, че обикновено само чистото професионално щастие и случаят решават нашия успех. Или нашия неуспех. А във вашите романи случаят не играе никаква роля и ако нещо прилича на случай, вие веднага казвате, че била съдба и предопределение; вие, писателите, от край време жертвувате истината в угода на драматургичните правила. Пратете най-после тези правила по дяволите! Едно събитие не може да се решава като аритметическа задача дори само затова, защото ние никога не познаваме всички необходими факти, а само малко от тях, обикновено съвсем второстепенни. А и прекалено голяма роля играе случайното, непредвидимото, несъизмеримото. Нашите закони се основават само на вероятност, на статистика, а не на причинност и важат само за общото, но не за частното. Отделният случай не влиза в сметката. Нашите криминалистки методи са незадоволителни и колкото повече ги разработваме, толкова по-незадоволителни стават те всъщност. Но вас, писателите, това не ви интересува. Вие не се опитвате да си блъскате главата с една действителност, която винаги ни се изплъзва, а изграждате един свят, който трябва да бъде овладян. Този свят може да е съвършен, може, но той е лъжа. Откажете се от съвършенството, ако искате да стигнете до същността на нещата, до действителността, както подобава на мъже, иначе ще си стоите на едно място, заети с безполезни стилистични упражнения. Но сега на въпроса.
Тази сутрин вие се чудихте навярно на различни неща. Преди всичко на моите приказки, предполагам. Един бивш началник на цюрихската кантонална полиция би трябвало да има по-умерени възгледи, но аз съм стар и вече не си правя илюзии. Знам колко сме несъвършени, колко сме безпомощни и колко лесно се заблуждаваме, но знам също, че въпреки това трябва да действуваме, дори рискувайки да действуваме погрешно.
Учудили сте се сигурно също и защо спрях преди малко на тази мизерна бензиностанция, и аз веднага ще ви го призная: жалката, пияна развалина, която ни наля бензин, беше най-способният ми служител. Аз може би разбирах нещо от своя занаят, но Матей беше гений, и то в по-голяма степен от който и да било от вашите детективи.
Историята се случи преди близо девет години — продължи Х., след като задмина един камион на компанията „Шел“. — Матей беше един от моите комисари или по-точно, един от моите старши лейтенанти, защото в кантоналната полиция са въведени военните звания. Беше юрист като мене. Родом от Базел, той беше получил докторска степен в базелския университет и най-напред в известни кръгове, които влизаха в досег с него „професионално“, а след това и в нашите среди бе наречен „Матей Страшилището“. Той беше самотен човек, винаги грижливо облечен, сдържан, коректен, затворен, не пушеше, не пиеше, но владееше занаята си сурово и безпощадно, жънейки както омраза, така и успехи. Никога не можах да го разбера. Бях може би единственият, който го обичаше — защото аз изобщо обичам логичните хора, макар че липсата на чувство за хумор у него често ме дразнеше. Имаше изключителен ум, но беше станал безчувствен поради прекалено солидното устройство на нашата страна. Беше човек на организацията, който боравеше с полицейския апарат като със сметачна линийка. Не беше женен, изобщо никога не говореше за частния си живот, а може би и нямаше личен живот. В главата си нямаше нищо освен работата, която вършеше като криминалист от голяма класа, но без жар. Колкото упорито и неуморно да работеше, дейността му, изглежда, го отегчаваше, докато бе замесен в един случай, който го запали внезапно.
При това доктор Матей се намираше тогава на върха на своята кариера. В департамента бяха срещнали някакви трудности с него. Регирунгсратът трябваше тогава да мисли полека-лека за моето пенсиониране, а оттам — и за мой заместник. Всъщност можеше да става дума само за Матей. Но пред бъдещия избор възникваха пречки, които не бяха за пренебрегване. Първо, той не принадлежеше към никоя партия, второ, и персоналът сигурно щеше да посрещне зле избора му. От друга страна пък горе изпитваха неудобство да заобиколят такъв способен служител. Затова тъкмо навреме дойде молбата на йорданското правителство до федералното правителство да бъде изпратен в Аман един специалист, който да реорганизира тамошната полиция: Матей беше предложен от Цюрих и приет както от Берн, така и от Аман. Всички въздъхнаха с облекчение. Той също се радваше, че изборът е паднал на него, и не само професионално. Тогава той беше на петдесет години — малко пустинно слънце щеше да му подействува добре. Той се радваше на заминаването, на полета над Алпите и Средиземно море и мислеше може би изобщо за окончателна раздяла, тъй като намекваше, че след това щял да отиде да живее при овдовялата си сестра в Дания — и тъкмо бе зает с опразването на своето бюро в сградата на кантоналната полиция на „Казерненщрасе“ когато телефонът иззвъня.
Матей много трудно разбра обърканото съобщение — продължи комендантът своя разказ. — Звънеше един от старите му „клиенти“, амбулантен търговец, на име фон Гунтен, който се обаждаше от Мегендорф — малко селце близо до Цюрих. Всъщност Матей нямаше никакво желание да се заема с нов случай в последният си следобед на „Казерненщрасе“, толкова повече, че билетът за самолета вече му беше купен и той щеше да лети след три дни. Но аз отсъствувах, бях на една конференция на полицейските началници, и щях да се върна от Берн едва привечер. Трябваше да се действува умело, една непредпазлива стъпка можеше да провали всичко. Матей нареди да го свържат с полицейския участък в Мегендорф. Беше към края на април, навън валеше пороен дъжд, пролетната буря беше стигнала вече и до града, но все още упорито тегнеше неприятната горещина, която не даваше на хората да дишат.
Обади се полицаят Ризен.
— Вали ли и в Мегендорф? — попита първо Матей сърдито, макар че знаеше предварително отговора, и лицето му стана още по-мрачно. След това нареди да следят незабелязано амбулантния търговец в „Еленът“ и окачи слушалката.
— Случило ли се е нещо? — полюбопитствува Фелер, който помагаше на началника си да опакова книгите. Трябваше да изнесат цяла библиотека, която се бе насъбрала постепенно.
— И в Мегендорф вали — отговори комисарят, — алармирайте оперативната група.
— Убийство?
— Идиотски дъжд! — промърмори Матей вместо отговор, равнодушен към обидения Фелер.
Но преди да се качи в колата при прокурора и лейтенант Хенци, които го чакаха нетърпеливо, той прелисти досието на фон Гунтен, който беше съден вече. За блудство с четиринадесетгодишно момиче.
Но дори заповедта да следят амбулантния търговец се оказа грешка, която по никой начин не можеше
