да се предвиди. Мегендорф представляваше малка община. Повечето жители бяха селяни, макар някои да работеха във фабриките долу в долината или в близката тухларница. Наистина имаше и неколцина „хора от града“, които живееха тук на село, двама-трима архитекти, един скулптор от класицистичното направление, но те не играеха никаква роля в селото. Всички се познаваха, а повечето бяха и роднини. Селото се намираше в конфликт с града, макар и не официално, но тайно, защото горите около Мегендорф принадлежаха на града, факт, който никой истински мегендорфец не признаваше. Навремето това бе създало много грижи на горското управление. То именно бе настояло и издействувало преди години в Мегендорф да бъде открит полицейски участък, към което се прибавяше и обстоятелството, че неделен ден гражданите изпълваха на тълпи селцето, а „Еленът“ и нощем привличаше много посетители. С оглед на всичко това местният полицай трябваше да си познава добре занаята, но от друга страна — и да се отнася човешки със селяните. До това разбиране скоро бе стигнал низшият полицейски чин Вегмюлер, който бе командирован в селото. Той произхождаше от селско семейство, пиеше много и стягаше юздите на своите мегендорфци като суверенен господар, разбира се, с толкова много отстъпки, че аз всъщност трябваше да се намеся, но при липсата на персонал виждах в него по-малкото зло. Не ме безпокояха и затова и аз оставях Вегмюлер на мира. Но на неговите заместници — когато той беше в отпуска — не им беше лесно. Каквото и да правеха, в очите на мегендорфци всичко беше лошо. Макар бракониерството и кражбите на дърва в градските гори, както и сбиванията в селото да бяха отдавна вече престанали след настъпването на високата конюнктура, традиционното неподчинение на държавната власт продължаваше да тлее сред населението. Особено тежко беше сега за Ризен. Той беше простодушно момче, лесно се обиждаше и нямаше чувство за хумор, така че не можеше да понася постоянните закачки на мегендорфци и всъщност — с тая негова прекалена чувствителност — нямаше да му е леко в по-нормални райони. От страх от населението той изчезваше, щом завършеше обикновените си обиколки и проверки. При тези обстоятелства беше, разбира се, невъзможно той да наблюдава амбулантния търговец, без това да се хвърли на очи. Появяването на полицая в „Еленът“, който той иначе страхливо избягваше, беше по начало равносилно на политическо събитие. А и Ризен седна толкова демонстративно срещу амбулантния търговец, че селяните любопитно млъкнаха.
— Кафе? — попита кръчмарят.
— Нищо — отвърна полицаят, — аз съм тук служебно.
Селяните се вторачиха любопитно в амбулантния търговец.
— Какво е направил? — попита един старец.
— То не е ваша работа.
Кръчмата беше ниска, задимена — една дупка от дърво, горещината беше потискаща и отгоре на това кръчмарят не палеше лампите. Селяните седяха на една дълга маса и пиеха може би бяло вино, може би бира, очертани само като сенки на сребристия фон на прозорците, по които се стичаха капки и цели поточета. Някъде се чуваше тракането на футбол на маса. Някъде дрънчеше и хлопаше американска ротативна машина.
Фон Гунтен пиеше вишновка. Страх го беше. Седеше свит в един ъгъл, подпрял дясната си ръка на дръжката на своята кошница, и чакаше. Струваше му се, че седи тук вече часове. Всичко беше тягостно и тихо, но застрашително. В прозорците просветна, дъждът отслабна и изведнъж отново се показа слънцето. Само вятърът виеше още и се блъскаше в зидовете. Фон Гунтен се зарадва, когато навън най-после пристигнаха колите.
— Елате — каза Ризен и стана.
Двамата излязоха. Пред кръчмата чакаха една тъмна лимузина и голямата кола на оперативната група. Зад тях беше спряла санитарната линейка. Селският площад беше огрян от ярко слънце. До кладенеца стояха две деца, пет или шестгодишни, момиче и момче — момичето с кукла под мишница, а момчето с камшиче в ръка.
— Седнете до шофьора, фон Гунтен! — извика Матей през прозореца на лимузината и след като амбулантният търговец седна с въздишка на облекчение, сякаш вече беше на сигурно място, а Ризен се качи в другата кола, комисарят каза: — Хайде сега ни покажете какво сте намерили в гората.
Те вървяха през мократа трева, тъй като пътят към гората се беше превърнал в огромна кална локва, и скоро след това заобиколиха малкия труп, който намериха в шумата сред храстите, недалеч от края на гората. Всички мълчаха. От шумящите дървета все още падаха големи сребърни капки, които блестяха като диаманти. Прокурорът хвърли пурата си и я стъпка смутено. Хенци не смееше да погледне трупа. Матей каза:
— Един полицейски служител никога не гледа встрани, Хенци.
Полицаите нагласиха апаратите си.
— След този дъжд ще бъде трудно да се намерят следи — каза Матей.
Внезапно сред полицаите се появиха момчето и момичето, загледани втренчено — момичето все още с куклата под мишница и момчето все още със своя камшик.
— Отведете децата!
Един полицай хвана двете деца за ръка и ги заведе обратно до шосето. Децата останаха там.
Откъм селото се зададоха първите хора, кръчмарят на „Еленът“ личеше отдалеко по бялата престилка.
— Блокирайте мястото! — заповяда комисарят. Неколцина души застанаха на пост. Други започнаха да претърсват най-близката околност. След това блеснаха първите светкавици на фотоапаратите.
— Познавате ли момичето, Ризен?
— Не, господин комисар.
— Виждали ли сте го в селото?
— Като че ли съм го виждал, господин комисар.
— Фотографирахте ли момичето?
— Ще направим още две снимки отгоре.
Матей изчака.
— Следи има ли?
— Нищо. Всичко е потънало в кал.
— Проверихте ли за копчетата? Отпечатъци от пръсти?
— Безнадеждно след този проливен дъжд.
Тогава Матей се наведе предпазливо.
— С бръснач — установи той, събра пръснатите наоколо бисквити и внимателно ги сложи в кошничката.
— Брецели. [Вид бисквити. — Б. пр.]
Съобщиха, че някой от селото искал да говори с тях. Матей се изправи. Прокурорът погледна към края на гората. Там стоеше белокос човек с чадър, окачен на лявата му ръка. Хенци се беше облегнал на един бук. Беше бледен. Амбулантният търговец седеше върху своята кошница и непрекъснато тихо уверяваше:
— Съвсем случайно минах оттук, съвсем случайно!
— Доведете човека!
Белокосият човек дойде през храстите и се спря като вцепенен.
— Господи — само измърмори той — господи.
— Мога ли да знам името ви? — попита Матей.
— Аз съм учителят Лугинбюл — тихо отговори белокосият човек и отвърна поглед.
— Познавате ли това момиче?
— Това е Гритли Мозер.
— Къде живеят родителите?
— В Мосбах.
— Далеч ли е от селото?
— На четвърт час.
Матей погледна трупа. Той беше единственият, който се осмеляваше да гледа. Никой не каза нито дума.
— Как се е случило това? — попита учителят.
