има човек от приятелите? — запита се с горчивина. — Никаква! Никаква шибана полза!“
— Хапят ли тези гадини? — изкрещя Чарлз, вече при вратата.
— Да, хапят — отвърна Джери, докато втриваше шампоан в косата си.
— Така си и знаех.
Последва пауза.
— Може ли да си измия ръцете, за да махна буболечките от мен, и да те изчакам?
„Шибан пъзльо“ — помисли си Джери с горчивина и ярост. Не каза нищо, просто продължи да се къпе. Боклуците не заслужават отговор… Не обърна внимание на Чарлз Фрек, само на себе си. На своите собствени ужасни, неотложни жизнени нужди. Всичко останало можеше да почака. Нямаше време, никакво време, това нещо не търпеше отлагане. Всичко друго беше второстепенно. С изключение на кучето. Той се тревожеше за Макс, за кучето.
Чарлз Фрек телефонира на един тип, за когото се надяваше, че има някакви запаси.
— Да ти се намират десет дози „смърт“ за мен?
— Исусе, изцяло съм извън играта… Аз самият търся „смърт“. Кажи ми като си намериш, може да взема малко от теб.
— А какво стана с хората, които те снабдяват?
— Фалирали са, предполагам.
Чарлз Фрек окачи телефонната слушалка и разигра фантастично представление в мислите си, докато с мрачно изражение се отдалечаваше от телефонната кабина, — никога не се обаждай на пласьора от домашния си телефон! — към паркирания си шевролет. Във фантазиите си той минаваше с колата покрай аптеката „Трифти“4 и виждаше огромна витрина, на която са наредени бутилки бавна смърт, кутии бавна смърт, буркани, кофи, бидони и бокали бавна смърт, милиони чаши, таблетки и капсули бавна смърт. Бавна смърт, смесена с амфетамини, със стимуланти, с психеделици и с всичко останало. И гигантски надпис: „НИЕ ЦЕНИМ ВАШЕТО ДОВЕРИЕ“. И, то се знае: „НИСКИ, МНОГО НИСКИ ЦЕНИ, НАЙ-НИСКИТЕ В ГРАДА“.
Всъщност, на витрината на „Трифти“ обикновено нямаше нищо особено: гребени, шишета с минерални масла, флакони с дезодоранти и всякакви подобни боклуци. „Обаче съм готов да се обзаложа — мислеше си той, докато изкарваше колата си от паркинга на булевард «Харбър», за да се присъедини към следобедното натоварено движение, — че някъде отзад в аптеката е заключена около петдесетфунтова5 чанта с бавна смърт. Неразредена, чиста бавна смърт, а не някакво менте.“
Чудеше се в колко часа и по какъв начин разтоварваха всяка сутрин петдесетфунтовата чанта със Субстанцията С6 в аптеката „Трифти“, откъдето и да я докарваха — Бог знае, може би от Швейцария или от друга планета, където живее някоя разумна раса. Вероятно я доставяха наистина много рано с въоръжена охрана. Представи си, че е на мястото на някой от охраната — стои там с лазерна пушка в ръка и изглежда зловещо, както винаги изглеждат те. „Нека само някой да посегне към бавната ми смърт — помисли си той, влязъл в ролята на охранителя, — и ще го изпепеля.“
„Сигурно Субстанцията С е съставна част от всяко законно лекарство, което не е пълен боклук — продължи разсъжденията си Чарлз. — Мъничка частица тук и там, в зависимост от тайната ексклузивна формула, собственост на германската или швейцарската фирма, която я е изобретила“. Но в действителност той много добре знаеше — властите надушваха и хващаха всеки, който употребява дрога или се занимава с пласиране или трафик на наркотици, така че в такъв случай аптеката „Трифти“ — всичките милиони аптеки „Трифти“ — щяха да бъдат обстреляни или взривени, изхвърлени от бизнеса или глобени с някаква сума. Най-вероятно само глобени. „Трифти“ имаха здрав гръб. Във всеки случай как можеш да стреляш по верига от аптеки? Или да ги затвориш?
„Те просто продават най-обикновена дрога“ — мислеше си той, докато караше. Чувстваше се отвратително, защото беше останал само с триста таблетки бавна смърт, заровени в задния двор, под камелията му — хибрид с големи цветчета в студени багри, които не пламваха в кафяво през пролетта. „Имам запас само за седмица — каза си той. — А после? Мамка му!“
Представи си как хората от цяла Калифорния и части от Орегон изчерпват запасите си през този ден и изсумтя.
Това беше най-ужасната фантазия в живота му, най-ужасната фантазия за всеки наркоман. Жителите на цялата западна част на Съединените щати свършват запасите си едновременно и всички изпадат в криза по едно и също време, някъде към шест часа в неделя сутринта, докато порядъчните хора се обличат, за да отидат на шибаната молитва.
Сцена: Първа епископална църква в Пасадена, осем и половина в Неделята на Катастрофата.
— Благочестиви енориаши, нека сега всички се обърнем към Господ и се помолим да облекчи страданията на онези, които се мятат в леглата си, изоставени…
— Да, да! — съгласява се паството със свещеника.
— Но преди Той да се намеси с пресен запас от…
Черно-белите7 очевидно бяха забелязали нещо нередно в шофирането на Чарлз Фрек, което той не усещаше. Те моментално се изстреляха от мястото, където бяха паркирали, и поеха след него в натовареното движение, засега без да пускат сирената, но…
„Може би си въобразявам? — запита се той. — Не, шибаните проклети куки са ме набелязали, мамка им. Чудя се защо ли?“
ЧЕНГЕТО:
— Добре, как ви е името?
—
— Не знаете собственото си име? — Ченгето прави знак на колегата си в патрулката. — Тоя пич наистина е друсан.
— Недейте да ме застрелвате тук! — изрече Чарлз Фрек в разиграващата се в ума му нова ужасяваща фантазия, предизвикана от движещата се подире му черно-бяла кола. — Поне ме откарайте в участъка и ме разстреляйте там, да не е пред хората.
„За да оцелееш в тази фашистка полицейска държава — помисли си той, — трябва във всеки момент да си знаеш името, твоето име. При всякакви обстоятелства. Това ще е първият признак, по който ще решат, че си дрогиран — ако не можеш да си спомниш кой, по дяволите, си ти.“
„Ето какво ще направя — реши той: — Ще спра веднага, щом видя място за паркиране. Доброволно, преди те да пуснат сирената или да направят нещо друго, а когато спрат зад мен ще кажа, че съм спукал гума или имам някаква повреда.
Това винаги страшно им харесва. Когато се предадеш по този начин и не можеш да продължиш напред. Когато се хвърлиш на земята като ранено животно и подложиш незащитеното си гърло. Така и ще направя.“
И наистина го направи. Свърна вдясно и паркира до тротоара. Полицейската кола премина покрай него и продължи по пътя си.
„Напразно се измъкнах от колоната — помисли си той. — Сега ще ми бъде адски трудно да се върна — движението е толкова натоварено“. Изгаси двигателя. „Може би просто ще си поседя тук известно време и ще се позанимавам с алфа-медитация или ще премина през няколко различни променени състояния на съзнанието. Вероятно чрез наблюдаване на момичетата, които минават по улицата. Чудя се дали вече са изобретили прожекционен апарат за сексуална възбуда? По-ефективен от алфа-вълните. Възбуждащи вълни, първо много къси, после по-дълги, още по-дълги, и още, и още, докато най-накрая станат непрекъснати.“
„Така няма да стигна доникъде — осъзна той. — Трябва да намеря някого, който има запаси. Трябва да попълня своя собствен резерв. Защото иначе скоро ще изперкам и няма да мога да правя нищо. Няма да съм в състояние дори да седя на едно място като сега. Ще забравя не само кой съм, но и къде се намирам, и какво става.“
„А всъщност какво става? — запита се той. — Кой ден е днес? Ако знам кой ден е, всичко ще бъде наред. Постепенно ще си припомня и останалото.“
Сряда, в търговската част на Лос Анджелис, район Уестууд. Отпред — един от онези обградени със
