стени гигантски търговски центрове, от които отскачаш като гумена топка, ако нямаш в себе си кредитна карта, за да минеш през електронния пропуск на входа. Тъй като нямаше кредитна карта за нито един от търговските центрове, Чарлз можеше да разчита само на словесни описания на вътрешността им. Цял комплекс от магазини, откъдето порядъчните граждани, и особено примерните съпруги, могат да си закупят качествени стоки. Забеляза, че на входа на търговския център има униформена въоръжена охрана, която проверява всеки на влизане. Видя още как мъжете и жените подават за проверка кредитните си карти, които явно не могат да бъдат купувани, продавани или подправяни. Много хора влизаха през входа, но имаше и доста, които бяха дошли просто да позяпат витрините. „Не е възможно толкова народ да има средства или желание да пазарува по това време на деня — помисли си той. — Рано е, едва два часа“. Виж, през нощта беше друго. Всички магазини светеха. Той можеше — както и всички негови братя и сестри — да наблюдава от улицата светлините, като снопове от искри в увеселителен парк за пораснали деца.
Магазините от отсамната страна на търговския център, за които не трябваше кредитна карта и които нямаха въоръжена охрана, изглеждаха по-семпло. Полезни магазини: за обувки и телевизори, пекарна, сервиз за електроуреди, обществена пералня. Видя момиче с късо еластично яке и дълги тесни панталони, което обикаляше от магазин в магазин. Имаше хубава коса, но той не можеше да види лицето й, за да прецени дали е секси. Реши, че фигурата й не е лоша. Момичето спря за момент до една витрина, на която бяха изложени кожени дрехи. Провери съдържанието на украсеното си с ресни портмоне. Чарлз видя, че тя се взира замислена и обезпокоена в портмонето. „Басирам се, че ще влезе вътре и ще помоли да й покажат онова, което си е харесала“ — помисли си той.
Момичето влезе с танцуваща походка в магазина, както той бе предположил.
Сред тълпата по тротоара се приближаваше друго момиче. То носеше блуза, украсена с панделки и обувки с високи токчета. Имаше сребриста коса и прекалено много грим. „Опитва се да изглежда по-голяма, отколкото е в действителност — помисли си Чарлз. — Сигурно още не е завършила гимназия“. След като тя отмина, на улицата не остана нищо, което да заслужава вниманието му, и той отвори жабката на колата, за да извади пакета с цигарите. Запали една, включи радиото и намери станция с рок музика. Навремето имаше стереокасетофон, но веднъж така се напи, че забрави да го вземе със себе на слизане от колата, и когато се върна, стереокасетофонът, естествено, беше откраднат. „Ето докъде води нехайството“ — помисли си той. Така че сега имаше само скапано радио. Някой ден и него щяха да отмъкнат. Но Чарлз знаеше откъде да си намери почти безплатно друго радио, втора употреба. Във всеки случай колата му можеше да се разпадне всеки момент — маслообиращите пръстени бяха излезли от строя, компресията беше спаднала. Очевидно беше изгорил клапана на магистралата, докато се прибираше вкъщи една нощ с цяла шепа хубава дрога. Понякога, когато купеше голямо количество наркотици, го хващаше параноята — не толкова по отношение на ченгетата, колкото поради страха да не му ги отнеме някой друг наркоман. Някой дрипав гадняр, отчаян от липсата на дрога.
Забеляза, че покрай него отново минава момиче и вдигна поглед. Черна коса, изящна и бавна походка. Тя носеше блуза до пъпа и изтъркани от пране бели дочени панталони. „Хей, та аз я познавам! — помисли си той. — Това е момичето на Боб Арктър. Това е Дона.“
Блъсна вратата, отвори я и слезе от колата. Момичето го изгледа и продължи. Чарлз тръгна след нея.
„Сигурно си мисли, че съм решил да я хвана за задника“ — реши той, докато се промъкваше през тълпата. Момичето с лекота ускори ход. Едва успя да я огледа, когато тя хвърли поглед назад. Уверено, спокойно лице… Забеляза големите й очи, които го преценяваха. Изчисляваше скоростта му и дали ще успее да я настигне. „Не и при тези условия — помисли си Чарлз. — Тя наистина се движи бързо.“
На кръстовището хората чакаха светофара да превключи, колите завиваха вляво с бясна скорост. Ала момичето все пак пресече — бързо, но запазвайки достойнство, тя се провря между колите. Шофьорите й хвърляха възмутени погледи, но тя се правеше, че не ги вижда.
— Дона! — Когато светофарът превключи на зелено, той се втурна през улицата към нея и я настигна. Тя понечи да се затича, но размисли и само ускори крачка.
— Ти не си ли старата приятелка на Боб? — попита Чарлз. Успя да я задмине и я погледна в лицето.
— Не — отвърна тя. — Не.
Тръгна към него, право напред. Той отстъпи назад, защото момичето държеше къс нож, насочен към стомаха му.
— Изчезвай — отсече тя, продължавайки да пристъпва непоколебимо напред.
— Разбира се, че си ти — каза Чарлз. — Засичал съм те в неговата къща.
Почти не виждаше ножа, само малък участък от металното острие, но знаеше, че оръжието е там. Тя можеше да го промуши и да продължи по пътя си. Той отново отстъпи назад, протестирайки. Момичето прикриваше ножа толкова добре, че вероятно никой друг от минувачите наоколо не го бе забелязал. Но Чарлз го виждаше — оръжието се приближаваше право към него, заедно с решително пристъпващото момиче. Той се дръпна встрани и тя го отмина мълчаливо.
—
„Знам, че е Дона — помисли си, наблюдавайки я как се отдалечава. — Не можа да се сети кой съм, и че ме познава. Уплаши се, предполагам, уплаши се, че искам да я ограбя.“
„Трябва да внимаваш — каза си той, — когато се приближаваш към странни девойки на улицата, те всички вече са подготвени. Твърде много са преживели. Малък нож! Момичетата не бива да носят такива неща. Някой може да им извие китката и да забие острието в тях, когато си поиска. Аз можех да го направя. Ако наистина го желаех.“
Стоеше на улицата и се чувстваше много ядосан. „Знам, че това беше Дона“ — помисли си пак.
Когато тръгна към колата си, осъзна, че момичето е спряло встрани от потока минувачи и го наблюдава безмълвно. Чарлз тръгна предпазливо към нея.
— Една нощ — каза той — аз, Боб и една мацка слушахме стари записи на Саймън и Гарфънкъл. Ти също беше там…
Онази вечер тя пълнеше капсули с висококачествена смърт, капсула след капсула, много старателно. Повече от час. El Primo8. Numero Uno9: Смърт. След като свърши, наля на всички по чаша вода и те изпиха по капсула. Всички освен нея. „Аз само ги продавам — каза им тогава. — Ако започна и да ги гълтам, ще ми отиде цялата печалба.“
Момичето се обади:
— Мислех, че искаш да ме повалиш и да ме изнасилиш.
— Не — отвърна Чарлз, — само се чудех дали ти…
Поколеба се.
— Щях да ти предложа да те закарам. Наистина ли си помисли такова нещо за мен? — попита той смаяно. — Направо на тротоара? Посред бял ден?
— Може би в някой вход. Или след като ме вкараш в колата.
— Но
— Не те познах. — Тя пристъпи към него. — Късогледа съм.
— Защо не носиш контактни лещи? — попита Чарлз и забеляза, че тя има красиви, големи, тъмни и топли очи. Което означаваше, че не е дрогирана.
— Имах. Но едната падна в чаша с пунш. Кисел пунш, на един купон. Потъна на дъното и предполагам, че някой я е изпил. Надявам се, че е била вкусна — на мен ми струваше трийсет и пет долара, и то само началната цена, без да броя поддръжката.
— Искаш ли да те закарам?
— Ще ме изнасилиш в колата си.
— Няма — отвърна Чарлз. — Точно сега не бих могъл да го направя, през последните две-три седмици. Сигурно е заради някаква добавка към дрогата. Нещо химическо.
— Добре измислено, но съм го чувала и преди. Всички ме изнасилват. Или поне се опитват — поправи се тя. — Така е като си красиво момиче. Току-що подадох жалба в съда против едно момче. За задяване и физическо насилие. Искаме обезщетение за нанесени вреди в размер на четирийсет хиляди.
