— Трепериш — каза Дона. Тя се пресегна и го хвана за ръката. Дланта й беше нежна и веднага му подейства успокояващо. — Намали скоростта.
— Уморен съм — отговори Чарлз. — Две денонощия броих буболечки. Броих ги и ги слагах в буркани. И когато най-накрая си легнахме, съсипани от умора и на следващата сутрин станахме и се готвехме да натоварим бурканите в колата, за да ги откараме при доктора и да му ги покажем, се оказа, че в бурканите няма нищо. Бяха празни.
Сега и самият той можеше да усети треперенето си и да види как се тресат ръцете му върху волана на движещата се с двайсет мили в час кола.
— Всички шибани буркани — каза той — бяха празни. Нито една буболечка. И тогава осъзнах шибаната истина. Просветна ми, че мозъкът на Джери не е в ред.
Въздухът вече не миришеше на пролет и той изведнъж си помисли, че спешно се нуждае от доза от Субстанцията С. Значи или беше по-късно през деня, отколкото предполагаше, или последния път бе взел по-малка доза, отколкото мислеше. За щастие носеше малък запас със себе си, в жабката на колата. Започна да се оглежда за място за паркиране.
— Мозъкът ти играе номера — каза Дона някъде отдалеч. Тя сякаш се беше отдръпнала някъде, на голямо разстояние. Чарлз се зачуди дали разконцентрираното му каране я е стреснало. Вероятно да.
Внезапно в мозъка му, без да иска неговото съгласие, се разигра поредният фантастичен филм. Той видя първо паркиран голям понтиак, чиято задна част беше повдигната с крик. Колата се плъзгаше и момче на около тринайсет с дълга гъста коса се бореше да я задържи и викаше за помощ. Чарлз видя себе си и Джери Фабин да излизат на бегом заедно от къщата на Джери и да тичат по покритата с бирени кутии алея към колата. Самият той сграбчи вратата на колата откъм шофьора, отвори я и натисна с крак педала на спирачката. Но Джери Фабин, само по панталони, дори без обувки, с разрошена и развяваща се коса — тъкмо беше станал от сън — притича покрай колата към задната й част и със своето голо, бледо рамо, никога невиждало слънчева светлина, избута момчето далече от колата. Крикът се наклони и падна, задната част на колата се стовари долу, едната гума се изтъркаля нанякъде и всичко с момчето беше наред.
— Беше твърде късно за спирачката. — Джери дишаше тежко, опитваше се да отметне грозната си мазна коса от очите и примигваше. — Нямаше време.
— Добре ли е той? — извика Чарлз Фрек. Сърцето му все още не можеше да се успокои.
— Да.
Джери стоеше до момчето, задъхан.
— Мамка му! — извика той ядосано. — Нали ти казах да ни изчакаш да го направим заедно? А когато крикът започне да се хлъзга… Мамка му, човече, не можеш да задържиш пет хиляди фунта!
Лицето му беше навъсено. Момчето, малкият Ратъс, изглеждаше отчаян и явно се чувстваше виновен.
— Аз те виках много пъти!
— Отидох да си почина — обясни Чарлз Фрек, знаейки за своето слабоумие, за своята собствена идиотия, не по-малка от тази на момчето и също толкова смъртоносна. Беше се провалил като възрастен човек, поел отговорност. Ала искаше да се оправдае по някакъв начин, също като момчето. — Но сега осъзнавам…
Той изпищя и фантастичното представление се прекъсна за момент. То всъщност можеше да се нарече по-скоро документална прожекция, защото Чарлз помнеше деня, в който това се бе случило наистина, още когато те тримата живееха заедно. Джери имаше блестяща интуиция — ако не беше тя, Ратъс щеше да се озове под задницата на понтиака със смазан гръб.
Тримата тръгнаха в мрачно настроение към къщата, без дори да приберат търкулналата се гума.
— Бях заспал — измърмори Джери, когато влязоха в тъмната вътрешност на къщата. — За пръв път от няколко седмици буболечките ми позволиха. Не бях спал изобщо от цели пет дни… Мислех си, че те са си отишли. Те си
Ала гласът му сега беше унил, не ядосан, само тих и объркан. Пресегна се към главата на Ратъс и го плесна.
— Ти, глупаво дете… Когато крикът се плъзга, се разкарай оттам. Забрави за колата. Никога не се опитвай да я буташ обратно или да задържиш цялата тази маса с тялото си.
— Но, Джери, беше ме страх, че оста…
— Майната й на оста. Майната й на колата. Това е твоят живот.
Тримата пресякоха тъмната гостна и в настоящия за Чарлз момент прожекцията примигна и умря завинаги.
2
— Джентълмени от Клуба на анахаймските лъвове — започна човекът с микрофона, — този следобед окръг Ориндж ни е предоставил прекрасната възможност да изслушаме агент под прикритие от Отдела за борба с наркотиците на полицията в окръг Ориндж, след което ще можем и да му зададем въпроси.
Той сияеше, този човек с безвкусен розов костюм, широка ластична жълта вратовръзка, синя риза и обувки от изкуствена кожа. Беше прекалено дебел, прекалено стар и прекалено щастлив, въпреки че нямаше много поводи за щастие.
Докато го гледаше, агентът под прикритие усети, че му се повдига.
— Както вече сте забелязали — каза водещият на Клуба на лъвовете, — вие почти не виждате човека, седнал от дясната ми страна, защото той е облечен с нещо, наречено „калейдоскопен костюм“. Той носи — и е длъжен да носи — този костюм по време на някои дейности, всъщност на повечето дейности от своята всекидневна работа в служба на закона. После той ще обясни защо.
Публиката, която представляваше точно копие на водещия във всяко отношение, наблюдаваше индивида с калейдоскопния костюм.
— Ще наричаме този човек Фред — обяви водещият, — защото това е кодовото му име, под което докладва събраната от него информация. Щом веднъж облече калейдоскопния костюм, той не може да бъде разпознат по гласа си и външния си вид, дори с помощта на специализирана техника. Прилича на неясно петно и нищо повече, нали? Прав ли съм?
Той се усмихна широко. Зрителите решиха, че това наистина е забавно и също започнаха да се усмихват.
Калейдоскопният костюм беше изобретен случайно от С.А.Пауърс, служител на „Лаборатории Бел“. Няколко години по-рано той експериментирал с вещества, действащи възбуждащо върху нервните клетки. Една нощ, след като си инжектирал препарат IV, установил, че нивото на GABA10 в мозъка му катастрофално е спаднало. После пред погледа му върху далечната стена на спалнята се появили пламтящи светлинни изображения, които в момента му заприличали на калейдоскопичен колаж от произведения на съвременната абстрактна живопис.
В продължение на около шест часа С.А.Пауърс наблюдавал като омагьосан хиляди картини на Пикасо, сменящи се с невероятна скорост. После прегледал творбите на Пол Клее, при това много повече на брой, отколкото художникът е нарисувал през целия си живот. Когато дошъл ред на шедьоврите на Модиляни, С.А.Пауърс предположил (всяко нещо се нуждае от своето обяснение), че розенкройцерите му изпращат картините по телепатичен път, вероятно подпомогнати от някакви микрорелейни системи с голяма мощност. Но после, когато започнали да го измъчват произведенията на Кандински, той си спомнил, че в „Ермитажа“ в Ленинград са се специализирали по точно такъв абстрактен модернизъм, и решил, че Съветите се опитват да се свържат телепатично с него.
На сутринта си спомнил, че драстичното спадане на нивото на GABA в мозъка обикновено е съпроводено от подобни явления и никой не се е опитал да се свърже с него телепатично, със или без помощта на микровълнови предаватели. Но това му дало идеята за калейдоскопния костюм. В основата си неговият проект се състои от многостенни кварцови лещи, свързани с миниатюрен компютър, в чиято памет се съхраняват милион и половина части от изображенията на лица на най-различни хора: мъже, жени и деца,
