като всеки вариант е кодиран, след което е прожектиран навън, едновременно във всички посоки, върху супертънка, наподобяваща наметало мембрана, достатъчно голяма, за да покрие изцяло човек със среден ръст.
Компютърът обхожда базата си с данни и прожектира върху мембраната всички възможни цветове на очите и косата, форми и видове носове, разположения на зъбите, конфигурации на структурата на лицевите кости, като всяка наносекунда превключва на следващото изображение. За да направи калейдоскопния костюм по-ефикасен, С.А.Пауърс програмирал компютъра да показва случайна последователност от характеристики на всеки образ. И за да смъкне цената (федералните служители винаги харесват това), той намерил източник за материал за мембраната в страничен продукт на голяма индустриална фирма, която вече имала бизнес с Вашингтон.
Така че човекът, носещ калейдоскопен костюм, би могъл да бъде всеки и да изглежда като всякаква комбинация от различни хора (включително и комбинация от милион и половина души). Следователно опитите той — или тя — да бъде описан са безсмислени. Излишно е да се казва, че С.А.Пауърс въвел в базата данни и своите собствени характеристики по такъв начин, че външността му да се появява във всеки костюм веднъж на петдесет години — това била неговата заявка за безсмъртие.
— Нека чуем какво ще ни каже неясното петно! — обяви на висок глас водещият и публиката започна да ръкопляска.
В своя калейдоскопен костюм Фред, който беше също и Робърт Арктър, изстена и си помисли: „Това е ужасно!“.
Веднъж месечно възлагаха на случайно избран агент под прикритие от Отдела за борба с наркотиците да говори пред подобна сбирщина от празноглавци. Днес беше негов ред. Гледайки публиката, той осъзна колко противни му изглеждат порядъчните хора. Те мислеха, че всичко това е велико. Усмихваха се. Забавляваха се.
Може би точно в този момент безбройните компоненти на калейдоскопния му костюм показваха изображението на С.А.Пауърс.
— Но нека поне за миг да станем сериозни — каза водещият. — Този човек тук…
Той замълча, опитвайки се да си спомни името.
— Фред — каза Боб Арктър. „С.А.Фред“ — помисли си.
— Да, Фред. — Водещият продължи да говори въодушевено на висок глас: — Както виждате, гласът на Фред е като един от онези механични компютърни гласове в банките в Сан Диего, абсолютно изкуствен и бездушен. Ние не откриваме в него никакви характерни особености, точно както и когато той докладва на своите началници от ъъъ… Програмата за борба с наркотиците в окръг Ориндж.
Той направи многозначителна пауза.
— Нали разбирате, тези служители са подложени на огромен риск, защото наркомафията, както знаем, прониква със смайваща лекота през всякакви прегради и се просмуква в апарата за поддържане на реда в цялата ни нация, според повечето информирани експерти. Така че калейдоскопните костюми са необходими за безопасността на тези посветили живота си на делото мъже.
Вяли аплодисменти за калейдоскопния костюм. А после — пълни с очакване погледи към скрития в мембраната си Фред.
— Но докато изпълнява задачата си — допълни най-накрая водещият, дърпайки се встрани от микрофона, за да направи място на Фред, — той, разбира се, не носи този костюм. Тогава е облечен като вас и мен, или по-скоро в така нареченото хипи-облекло, което носят представителите на различните субкултури, сред които той работи неуморно.
Водещият подкани с жест Фред да стане и да дойде при микрофона. Фред — или Робърт Арктър — вече беше присъствал шест пъти на подобни мероприятия и знаеше какво да каже и какво го очаква — куп идиотски въпроси и безпросветна глупост. Загуба на време плюс раздразнение и чувство за безсилие — всеки път беше така и ставаше все по-зле.
— Ако ме видите на улицата — каза той в микрофона, когато аплодисментите утихнаха, — бихте си казали: „Какъв пропаднал наркоман!“. Ще се почувствате отвратени и ще побързате да се отдалечите.
Настана тишина.
— Не изглеждам като вас — продължи той. — Не мога да си го позволя. От това зависи животът ми.
Всъщност той не изглеждаше чак толкова различно от тях. Във всеки случай се обличаше така, както обикновено се облича във всекидневния живот, независимо дали е на работа или не. Харесваше му да носи такива дрехи. Но това, което говореше сега, повече или по-малко беше написано от други хора и му беше предоставено с нареждането да го научи наизуст. Можеше да променя някои неща, но общо взето изнасяше стандартна реч. Представена преди няколко години от началника на участъка, с течение на времето тя се бе превърнала в един вид свещено писание.
Изчака докато шумът утихне.
— Нямам намерение да ви разказвам — започна той — с какво ми се налага да се занимавам като агент под прикритие, за преследването на наркодилърите и техните нелегални източници на дрога по улиците на нашите градове и из коридорите на нашите училища, тук, в окръг Ориндж. Искам да ви разкажа… — той направи пауза, както ги бяха учили в часовете по PR в академията — …за своите страхове.
Тези думи ги смаяха. Всички ококориха очи.
— Това, за което се боя денем и нощем — продължи той, — са нашите деца. Вашите деца и моите деца.
Отново направи пауза.
— Аз имам две — изрече той и сниши глас: — Малки, много малки.
После емоционално повиши тон:
— Но вече са достатъчно големи, за да бъдат зарибени, предвидливо зарибени, за да донесат полза на онези, които разрушават нашето общество.
Нова пауза.
— Засега ние не знаем — продължи той след малко, вече по-спокойно — кои точно са тези хора — или по-скоро зверове, — които преследват нашите деца, сякаш са в дивата джунгла в някоя друга страна, не в нашата. Ежедневно няколко милиона мъже и жени — или по-скоро същества, които някога са били мъже и жени — си инжектират, гълтат или пушат отрови, унищожаващи мозъка. Ние още не знаем имената на доставчиците на тези отрови, но в края на краищата ще ги узнаем, Бог ми е свидетел!
Глас от публиката:
— Ще ни паднат в ръцете!
Друг глас, не по-малко ентусиазиран:
— Ще изловим комунягите!
Бурни аплодисменти.
Робърт Арктър мълчеше. Гледаше ги, всички тези дебели порядъчни хора с техните костюми, вратовръзки и обувки, и си мислеше: „Субстанцията С не може да унищожи техните мозъци, те просто нямат мозъци“.
— Кажи как стоят нещата — се обади някакъв не толкова енергичен глас. Женски глас. Арктър потърси с поглед притежателката му и видя дама на средна възраст, не толкова дебела като останалите, с тревожно сключени ръце.
— Всеки ден — започна Фред или Робърт Арктър, или който и да беше той — тази болест взема жертви сред нас. В края на всеки изминал ден потича река от пари, но къде отива тя? Ние…
Той млъкна. За нищо на света не би могъл да довърши изречението, въпреки че го бе повтарял милион пъти, както в учебните зали, така и на предишните лекции, които бе изнасял.
Всички в залата замряха.
— Но работата не е само в парите — каза той. — Има и нещо друго. Вие самите виждате какво става.
Те не забелязваха разликата, въпреки че той беше зарязал предварително подготвената реч и се опитваше да говори самостоятелно, без помощта на PR-специалистите към управата на окръг Ориндж. „Пък и каква е разликата? — запита се той. — Какво, ако я има? Какво ги интересува тях? Порядъчните хора живеят в своите огромни апартаменти, охранявани от въоръжени гардове, готови да открият огън по всеки
