наркоман, който се опита да се прехвърли през оградата с празна калъфка за възглавница, за да открадне тяхното пиано и електронния им часовник, и самобръсначката, и стереоуредбата, за да ги продаде на безценица и да си купи дозата, без която може би ще умре от шока, който болката предизвиква. Но защо да мислиш за тези неща, ако живееш на сигурно място, в защитен с аларма и въоръжена охрана апартамент?“
— Ако бяхте болни от диабет — каза той — и нямахте пари за инсулин, нямаше ли да откраднете, за да си набавите пари? Или просто щяхте да умрете?
Мълчание.
В слушалките на калейдоскопния му костюм някакъв стържещ глас произнесе:
— Мисля, че е по-добре да се върнете към предварително подготвения текст, Фред. Горещо ви го препоръчвам.
Фред, Робърт Арктър или който и да беше той каза в закачения на врата му микрофон:
— Забравих го.
Само неговият суфльор в полицейското управление на окръг Ориндж, който днес не беше Мистър Ф., тоест Ханк, а анонимен служител, прикрепен към него само за това събитие, можеше да чуе тези думи.
— Добррре — каза суфльорът в слушалките му. — Аз ще ви чета. Повтаряйте след мен, но гледайте да звучите естествено.
Кратко колебание, прелистване на страници.
— Да видим сега… „На края на всеки изминал ден потича река от пари, но къде отива тя? Ние…“ Ето къде спряхте.
— Повдига ми се от тези глупости — каза Арктър.
— „…Скоро ще установим.“ — продължи суфльорът, без да обръща внимание на думите му. — „И наказанието ще последва незабавно. И тогава за нищо на света не бих искал да съм на тяхно място.“
— Знаете ли защо ми се повдига от тези глупости? — попита Арктър. — Защото точно такива неща тласкат хората към дрогата.
„Ето защо търсиш спасение в наркотиците — помисли си той. — Заради такива гадости. Ето защо се предаваш и отказваш да се бориш. От погнуса.“
Ала тогава той погледна още веднъж публиката и осъзна, че за тях не беше така. Това беше единственият начин да се достигне до тях. Той говореше на малоумници. На тъпанари. На които трябва да се обяснява като в първи клас: „Я като Ябълка и Ябълката е кръгла“.
— С — каза той на глас на публиката — като Субстанцията С. Като Самота, Страдание, Спасение. Спасение на приятелите ви от вас, на вас от тях, на всеки от всеки. Спасение от отчуждението, самотата, омразата и взаимното подозрение. И, най-сетне, С като Смърт. Бавна Смърт. Ние…
Той млъкна за миг и продължи:
— Ние, наркоманите, я наричаме така. — Гласът му беше скърцащ и неуверен. — Вероятно го знаете. Бавна Смърт. Това е всичко.
Той се върна обратно при стола си и седна. В пълна тишина.
— Провалихте се — каза суфльорът, който явно беше някой от началниците му. — Когато дойдете в участъка, елате в моя кабинет. Стая 430.
— Да — каза Арктър. — Провалих се.
Всички го гледаха така, сякаш се бе изпикал на сцената пред очите им. Въпреки че той не беше сигурен точно защо.
Водещият от Клуба на лъвовете отиде при микрофона и каза:
— Преди лекцията Фред ме помоли да я организираме предимно като беседа с въпроси и отговори, само с кратко негово встъпление. Забравих да спомена това. Е, добре… — Той вдигна дясната си ръка. — Кой ще бъде пръв, хора?
Изведнъж Арктър се изправи отново, доста тромаво.
— Явно Фред иска да добави нещо — каза водещият, приканвайки го с жест да се доближи.
Арктър бавно се върна при микрофона и каза с наведена глава:
— Само още нещо. Не ги отхвърляйте единствено заради това, че вземат наркотици. Половината от тях, даже по-голямата част от тях, особено момичетата, изобщо не са разбрали какви са станали или дори че с тях изобщо е станало нещо. Само се опитвайте да ги предпазите — хората, всеки от нас — от наркотиците. — Той вдигна поглед. — Разбирате ли, пласьорите разтварят от червените хапчета в чаша вино. После дават на момичетата — дори на малки момичета — тези чаши, с осем до десет червени вътре. И когато малките изгубят съзнание, им инжектират смес от петдесет процента хероин и петдесет процента Субстанция С… — Той направи малка пауза. — Благодаря ви.
— А как да ги спрем, сър? — попита някакъв мъж.
— Убивайте пласьорите — каза Арктър и се върна обратно на стола си.
Не му се искаше точно сега да се връща в полицейското управление на окръг Ориндж и стая 430, така че се помота по една от търговските улици на Анахайм и огледа щандовете на „Макдоналдс“, автомивките, бензиностанциите, пицариите „Хът“ и други чудеса.
Докато обикаляше безцелно из улиците, пълни с най-различни хора, той постоянно имаше странно усещане за това кой е всъщност. Както беше казал на онези от Клуба на лъвовете, там, в залата, той изглеждаше като наркоман, когато не беше с калейдоскопния си костюм. Освен това говореше като наркоман и хората около него изобщо не се съмняваха, че е наркоман, и се държаха по съответния начин. Другите наркомани… „Виж ти — каза си той, — «другите»…“ Те, например, му отправяха погледи тип „мир, братко“, за разлика от порядъчните хора.
„Сложи си епископска роба и митра — размишляваше той — и се разходи наоколо, и хората ще ти се кланят, и ще коленичат, и ще се опитват да целунат пръстена ти, ако не и задника ти, и много скоро ще бъдеш епископ. В известен смисъл. Какво е самоличността? Къде свършва законът? Никой не знае.“
Объркването на представите му относно това кой и какво е той, настъпи, когато полицаите започнаха да се заяждат с него. Докато си вървеше по улицата, пристигаше някой копой и започваше да кара бавно край тротоара по заплашителен начин, разглеждайки го най-подробно с напрегнат, проницателен, метален и празен поглед, а после, доста често, очевидно заради някаква прищявка, паркираше и го привикваше с жест.
— Добре, нека да видя паспорта ти — казваше полицаят, протягайки ръка. И тогава Арктър, Фред, или Бог знае кой, започваше да тършува в джоба за портфейла си, а ченгето му викаше:
— Някога бил ли си АРЕСТУВАН?
А понякога добавяше за разнообразие:
— ПРЕДИ?
Като че ли се канеше незабавно да го пъхне зад решетките.
— В какво ме обвинявате? — казваше обикновено той, ако изобщо кажеше нещо. Естествено, събираха се зяпачи. Повечето от тях предполагаха, че е бил пипнат да търгува с дрога на ъгъла. Усмихваха се неловко и чакаха да видят какво ще се случи, въпреки че някои от тях, обикновено латиноамериканците или черните, или тези, които се набиват на очи, изглеждаха ядосани. Но изглеждащите ядосани след малко започваха да осъзнават, че изглеждат ядосани и моментално придобиваха невъзмутим вид. Защото всички знаеха, че ако им личи, че са ядосани или че се чувстват неловко, ченгетата ще си помислят, че имат нещо за криене и моментално ще се заядат с тях.
Този път обаче никой не го обезпокои. Доста хора се набиваха на очи, той беше просто един от многото.
„Какво съм аз всъщност?“ — запита се той. За миг си пожела да е с калейдоскопния костюм — когато беше с него, се превръщаше в неясно петно и минувачите, всички хора по улиците можеха да го аплодират. Спомни си думите на водещия: „Нека чуем какво ще ни каже неясното петно“. Какъв начин имаше да бъде разпознат? Как, например, можеха да са сигурни, че това е правилното неясно петно, а не някое друго? То можеше да бъде нещо различно от Фред или някой друг Фред и те никога нямаше да узнаят дори дали Фред отваря устата си и говори. Не го знаят и никога не са го знаели. В костюма можеше например да бъде Ал и да твърди, че е Фред. Вътре би могъл да бъде всеки, възможно бе дори костюмът да е празен. Можеха да изпращат гласа до калейдоскопния костюм от полицейското управление на окръг Ориндж, направо от кабинета на шерифа. В този случай Фред би могъл да бъде някой, който по стечение на обстоятелствата се е
