озовал на бюрото на шерифа през този ден и чете на глас текста в микрофона. А може и да е комбинация от всички служители на бюрата си.
„Но мисля, че това, което казах накрая — помисли си той — дава отговор на въпроса. Това не беше някой от офиса. Всъщност момчетата от офиса искат да разговарят с мен по този повод.“
Той не очакваше с нетърпение този разговор, така че продължи да се размотава и да се бави, да се разхожда навсякъде и никъде. В Южна Калифорния няма голямо значение къде точно се разхождаш — навсякъде се виждат едни и същи заведения „Макдоналдс“, отново и отново, като кръгла лента, която се върти около теб, докато се опитваш да отидеш някъде. И когато най-накрая огладнееш и влезеш в някое заведение „Макдоналдс“ и си купиш хамбургер, това е същият хамбургер, който са ти продали предишния път и по-предишния път и така нататък, чак до преди да си се родил, и отгоре на всичко някакви лоши хора — лъжци — разправят, че хамбургерите били от пуешко месо.
Според тях самите, до момента „Макдоналдс“ бяха продали същия оригинален бургер петдесет милиарда пъти. Арктър се чудеше дали не е било на един и същ човек. Животът в Анахайм, щата Калифорния, беше затворен, безкрайно повтарящ се. Нищо не се променяше, градът само се разстилаше все по-надалече и по-надалече във вид на неоново тресавище. Приличаше на автоматична фабрика, пусната да работи много отдавна. „Как земята стана пластмасова — помисли си той, спомняйки си приказката «Как морето стана солено». — Някой ден ще бъде задължително всички ние да продаваме хамбургери «Макдоналдс», както и да ги купуваме. И ще ги продаваме вечно един на друг от нашите гостни стаи. По този начин дори няма да се налага да излизаме навън.“
Погледна часовника си. Два и половина. Време беше да телефонира на Дона. Тя твърдеше, че може му достави хиляда таблетки от Субстанцията С.
Естествено, щом хапчетата попаднеха в него, той щеше да ги предаде в Програмата за борба с наркотичните зависимости, където да ги анализират и да ги унищожат или да направят с тях каквото решат. Можеше самите те да се дрогират. Или да ги продават. Но той не купуваше от Дона, за да я арестува за търговия с наркотици — беше купувал много пъти от нея и досега не я беше арестувал. Целта му не беше да хване някой дребен квартален пласьор. Половината от агентите на Програмата за борба с наркотиците в окръг Ориндж знаеха, че Дона продава и можеха да я разпознаят, ако я видят. Понякога тя продаваше на паркингите при супермаркетите „7–11“, точно пред автоматичните холокамери на полицията. Почти със сигурност никога нямаше да арестуват Дона, независимо какво прави и пред кого го прави.
Целта на сделката му с Дона, както и на всички предишни сделки, беше да се опита да се добере до по-едрия доставчик над нея. Ето защо поръчваше все по-големи количества. Първоначално той я подгря — ако това беше точната дума — с молба да му достави десет таблетки като приятелска услуга. По-късно издейства торбичка със сто таблетки, за които си заплати, после — три торбички. Сега, ако имаше късмет, щеше да получи хиляда таблетки, или десет торбички. В края на краищата, би могъл да стигне до количества, надхвърлящи нейните финансови възможности. Тя нямаше да успее да осигури достатъчно средства за доставчика си, за да гарантира пред него сигурността на пратката. Следователно би пропуснала голяма печалба. Ще се скарат. Тя ще настоява Арктър да осигури поне част от парите, той ще откаже, тя няма да може да ги даде на своя доставчик, а времето ще си минава, напрежението ще нараства, всички ще започнат да губят търпение. Нейният доставчик, който и да е той, ще побеснее, защото тя няма да се появява. Така че накрая, ако всичко върви както трябва, тя ще се предаде и ще каже на Арктър и на доставчика си: „Вижте, по-добре търгувайте директно помежду си. Познавам ви, готини хора сте. Гарантирам и за двамата. Аз ще определя времето и мястото и двамата ще се срещнете. Така че отсега нататък, Боб, ще можеш да купуваш директно, ако възнамеряваш да взимаш такива количества.“ Защото при такива количества, независимо от целите и намеренията си, той се превръщаше в дилър. Приблизително такива бяха дилърските количества. Дона ще предположи, че той препродава с печалба в количества по сто, щом купува поне хиляда наведнъж. По този начин той ще успее да се изкачи нагоре по стълбата и да стигне до следващата личност в редицата, да стане дилър като нея, а по-късно може би и да се изкачи още едно стъпало, като отново увеличи количеството на купуваната стока.
В края на краищата би могъл да се срещне с някой, който е достатъчно високо, за да си струва да бъде задържан. Това означаваше някой, който знае нещо или е свързан по някакъв начин с производителя на дрогата.
За разлика от останалите наркотици Субстанцията С очевидно имаше само един източник. Тя беше синтетична, а не органична. Следователно идваше от някоя лаборатория. Тя можеше да бъде синтезирана и вероятно федералните власти вече експериментираха с нея. Но съставките й бяха извлечени от сложни препарати, които се синтезират не по-лесно от самата нея. Теоретично би могла да бъде произведена от някого, който, на първо място има формулата и на второ място — технологичната възможност да построи фабрика. Но на практика цената беше прекалено висока. Освен това изобретателят на Субстанцията С в началото я бе продавал много евтино, за да може да конкурира ефикасно останалите наркотици. И дори и да съществува един-единствен източник, широкото разпространение изисква да се влага капитал в различни фабрики, вероятно верига от лаборатории в ключови региони, някои от тях големи градове в Северна Америка и Европа, където са основните потребители на наркотици. Защо нито една от тези лаборатории не бе намерена, беше загадка. Но беше ясно без никакво съмнение, че СС Агенцията, както я бяха нарекли условно властите, е проникнала толкова надълбоко в системата за правораздаване, както в локален, така и в национален мащаб, че всеки, който открие нещо срещу нея, скоро или забравя за това, или престава да съществува.
Разбира се, в момента Арктър имаше още няколко други нишки освен Дона. Други дилъри, върху които постепенно оказваше натиск за по-големи количества. Но тъй като тя беше неговото момиче — или поне той се надяваше да е така — с нея беше най-лесно. Посещенията при нея, разговорите им по телефона, техните излизания и усамотявания — всичко това му доставяше удоволствие. А и използването на Дона в известен смисъл беше посоката на най-малкото съпротивление. Ако и без това се виждаш с човека, когото трябва да следиш и за чиито действия трябва да докладваш, будиш по-малко подозрения. Освен това, ако не си го виждал често преди да започнеш наблюдението, трябва по някакъв начин да започнеш да го виждаш, и връзката ви върши много добра работа.
Влезе в телефонната кабина и набра номер.
— Ало? — обади се Дона.
Всички телефонни разговори в света се подслушват. Или ако не се подслушват в момента, то поне се записват. Записите се съхраняват в електронен вид и средно веднъж на два дни се прослушват от служител, на когото не му се налага дори да излиза от кабинета си. Той само натиска един клавиш и след сигнала записът тръгва, като паузите се прескачат. Повечето разговори са безобидни. Служителят може да разпознае онези, които не са чак толкова безобидни. Това си е талант. За това му плащат. Някои са по- добри в тази работа от останалите.
Така че докато той и Дона говореха, никой не ги слушаше. Вероятно записът щеше да бъде прослушан най-рано на следващия ден. Ако наблюдаващият служител забележеше, че явно се говори нещо незаконно, щеше да направи разпечатка на разговора. Арктър и Дона просто трябваше да създадат впечатление за безобиден разговор. Диалогът все пак можеше да бъде разпознат като наркосделка, но правителството предпочиташе да икономисва и да не прави голям брой разпечатки. Имаше прекалено много телефонни разговори през всеки ден от седмицата. И Арктър, и Дона знаеха това.
— Как си? — попита той.
— Добре.
Гласът й беше топъл и дрезгав.
— Как е главата ти днес?
— Май не много наред. — Пауза. — Този следобед шефът ми ме глоби.
Дона работеше в малък парфюмериен магазин на централната улица в Коста Меса и всяка сутрин отиваше дотам с колата си.
— Знаеш ли какво ми каза? Че аз съм виновна, че онзи клиент, възрастният човек с побелелите коси, ни завлече с десетачка… И че трябва да възстановя щетите. Удържа ми ги от надницата. И сега съм с десет долара назад, въпреки че нямам никаква шибана — извинявай — вина.
— Хей, мога ли да взема малко от теб? — попита Арктър.
