порция бекон. В един миг я донесохме в стаята и веднага се заехме да приложим плана на мистър Микобър. Разпределението на труда, за което той намекна, се осъществи както следва: Тредълс наряза агнешкото на филии; мистър Микобър (който можеше да върши подобни неща безупречно) го посипваше със сол и пипер и го намазваше с горчица; аз ги слагах върху скарата, обръщах ги с вилицата и след това ги махах по указание на мистър Микобър; а мисис Микобър сгорещи и непрестанно бъркаше някакъв сос от гъби в едно малко тиганче. Когато приготвихме достатъчно котлети, с които да започнем, ние се нахвърлихме върху тях със запретнати ръкави, докато другите парчета цвъртяха на огъня, а вниманието ни бе разделено между месото в чиниите ни и това върху скарата.
Този начин на готвене бе нов за нас, а и котлетите ставаха просто прекрасни, затова непрестанно бъбрехме, смеехме се, забавлявахме се, сгорещени от огъня, нахвърляхме се върху крехките, вдигащи пара пържоли и вдигахме толкова шум, че просто не забелязахме кога от агнешкото е останал само кокалът. Собственият ми апетит се върна просто като по чудо. Срам ме е да призная, но, както изглежда, бях забравил Дора за малко. Много ми бе драго, като виждах, че мистър и мисис Микобър не биха се радвали на угощението повече, ако трябваше да продадат цяло легло, за да си го устроят. А Тредълс почти през всичкото време се смееше така сърдечно, както ядеше и работеше. Изобщо и тримата се смеехме, работехме и ядяхме в едно и също време и смея да кажа, че никога не е имало такова сполучливо угощение.
Всички бяхме на върха на веселието, като работехме усърдно в отделните си области на действие, за да докараме до съвършенство последната партида котлети и да достигнем най-високата точка на пируването, когато изведнъж усетих, че в стаята има чужд човек, и очите ми срещнаха погледа на невъзмутимия Литимър, застанал с шапка в ръка пред мен.
— Какво се е случило? — запитах неволно аз.
— Извинете, господине, отправиха ме да вляза тук. Моят господар не е ли тук, господине?
— Не.
— Не сте ли го виждали, господине?
— Не. Не те ли праща той?
— Точно сега не, господине.
— Той ли ти каза, че може би ще го намериш тук?
— Не ми е казвал точно така, господине. Струва ми се обаче, че навярно той ще бъде тук утре, тъй като сега не го виждам.
— От Оксфорд ли пристига той?
— Позволете ми — отвърна ми почтително той — да свърша това вместо вас. — С тези думи той ми отне вилицата и се наведе над скарата, като съсредоточи цялото си внимание изключително върху нея.
Смея да кажа, че ако бе влязъл самият Стиърфорд, нямаше да се смутим много, но появата на благопристойния му слуга в миг ни направи най-смирените от всички смирени хора в света. Мистър Микобър си тананикаше някаква мелодийка, за да покаже, че се чувствува като у дома си, и се намести на стола си, а дръжката на бързо скритата от него вилица се подаваше по такъв начин от вътрешния му джоб, сякаш се беше пробол с нея. Мисис Микобър си сложи кафявите ръкавици, като симулираше благородна отпуснатост. Тредълс прокара мазните си ръце през косата, която вследствие на това щръкна нагоре, и впери сконфузен поглед в покривката на масата. А пък що се отнася до мен, мога да кажа, че се бях навел над челното място на собствената си маса като някое дете и едва се осмелявах да погледна към достопочтения феномен, появил се бог знае откъде, за да сложи в ред домакинството ми.
Междувременно той взе котлетите от скарата и тържествено ги поднесе на всеки поотделно. Всички си взехме по едно парченце, обаче не бяхме в състояние да му се насладим и само си давахме вид, че ядем. Когато бутнахме настрана чиниите, той ги махна безшумно и сложи сиренето. Когато свършихме и с него, той го прибра, разчисти масата, натрупа всичко в ръцете на онемелия келнер, поднесе ни винените чаши и по собствен почин избута келнера в килера. Всичко това той стори безупречно, като дори погледа си не вдигаше от това, което вършеше. И при все това даже самите му лакти, когато обърнеше гръб към мен, сякаш искаха да изразят мнението му, че съм много, много млад.
— Има ли нещо друго, с което да ви услужа, господине?
Поблагодарих му и отговорих отрицателно, като обаче го запитах дали не би взел нещо за похапване.
— Не, господине, много ви благодаря.
— Мистър Стиърфорд от Оксфорд ли пристига?
— Моля, господине?
— Мистър Стиърфорд от Оксфорд ли пристига?
— Сигурно утре ще бъде тук, господине. Смятах, че може би днес ще е дошъл, но, както изглежда, имам грешка.
— Ако го видиш пръв… — запитах аз.
— Извинете, господине, струва ми се, че няма да го видя пръв.
— Добре, в случай че го видиш, кажи му, моля, че съжалявам, дето не е бил днес тук, тъй като щеше да се види с един наш стар съученик.
— О, така ли, господине! — и той раздели един поклон между мен и Тредълс, като хвърли поглед към последния.
Той се оттегляше безшумно към вратата, когато с напразна надежда да му проговоря естествено — нещо, което никога не можех да сторя по отношение на този човек — казах:
— О, Литимър!
— Господине!
— Дълго ли остана в Ярмут?
— Не особено дълго, господине.
— Докато ти беше там, завършиха ли монтажа на ладията?
— Да, господине. Останах там именно за да се погрижа за това.
— Знам! — Той вдигна почитателно очите си към моите. — Мистър Стиърфорд още ли не я е видял?
— Не съм положителен, господине. Струва ми се, че я е видял, обаче не съм положителен. Желая ви лека нощ, господине.
Той обхвана всички присъствуващи в почтителния си поклон, с който последва тези думи, и изчезна. Гостите ми задишаха по-спокойно, когато той си излезе; обаче моето облекчение беше още по-голямо и от тяхното, тъй като освен стеснението, произтичащо от чувството на малоценност, което винаги изпитвах в присъствието на този човек, съвестта ме гризеше, че бях почувствувал недоверие към господаря му и не можех да потисна смътното опасение, че той можеше да открие това. Просто не мога да разбера как ставаше така, че макар и всъщност да не криех почти нищо, винаги имах чувството, че този човек ме улавя да скривам нещо.
Мистър Микобър ме стресна от това размишление, към което се прибавяше и изпълнено с угризения предчувствие, че ще видя и самия Стиърфорд. Той обсипа с похвали отишлия си Литимър и заяви, че е удивително благопристоен човек и възхитителен слуга. Тук му е мястото да отбележа, че мистър Микобър бе взел пълен дял от предназначения за всички поклон и го бе приел с крайно снизхождение.
— Обаче пуншът, драги ми Копърфийлд, подобно на времето и отлива, не чака никого. Точно сега той има най-прекрасен вкус и аромат. Любов моя, ще ми дадеш ли мнението си? — запита той жена си, като й подаде да го опита.
Мисис Микобър го обяви за превъзходен.
— Тогава, ако моят приятел Копърфийлд ми позволи — каза мистър Микобър, — ще пия наздравица за дните, когато и двамата бяхме по-млади и се сражавахме с несгодите на живота рамо до рамо.
Тук мистър Микобър пийна от пунша си и ние всички го последвахме. По всичко личеше, че Тредълс се чуди през кои далечни дни мистър Микобър и аз сме могли заедно да участвуваме в битката на живота.
— Хм! — възкликна мистър Микобър, сгорещен от пунша и от огъня. — Мила моя, още една чашка.
Мисис Микобър се съгласи само на съвсем мъничко, но ние казахме, че не можем да допуснем подобно нещо, така че съпругът й наля цяла чашка.
— Тъй като тук сме все свои хора — каза мисис Микобър, като отпиваше по малко от пунша си, — пък и мистър Тредълс е от нашето домакинство, бих желала, мистър Копърфийлд, да чуя мнението ви за
