за по-компетентен. Все пак обаче не мога да забравя, че когато живеех у дома, при татко и мама, татко често повтаряше: „Ема може да има деликатен организъм, но притежава способност да схваща нещата както никой друг“. Много добре знам, че татко е бил прекалено пристрастен, но нито разумът ми, нито синовният ми дълг ми позволяват да се съмнявам, че той познаваше хората.
С тези думи и като отклони поканата ни да изпие още една чаша пунш с нас, мисис Микобър се оттегли в спалнята ми. И аз действително почувствувах, че тя е благородна жена — този тип жена, която би могла да бъде римска матрона, готова на героични подвизи във времена на обществен смут.
Под въздействието на това впечатление аз поздравих мистър Микобър за съкровището, което той притежаваше. Същото стори и Тредълс. Мистър Микобър стана и се ръкува последователно и с двама ни, след което покри лицето си с носната си кърпичка, по която имаше повече енфие, отколкото той предполагаше. Сетне, в необикновено весело настроение, пак се върна при пунша.
Красноречието му беше удивително. Той ни разкри, че ние живеем отново в децата си и че при наличността на парични затруднения необходимостта да увеличим числото им е двойно по-желана. Каза, че напоследък мисис Микобър се поусъмнила в това, обаче той успял да я убеди в правотата на твърдението си. А колкото до семейството й, то било съвършено недостойно за нея и тяхното мнение му било съвършено безразлично. Да се изразя със собствените му думи — те можели да отидат по дяволите.
Тогава мистър Микобър произнесе реч в чест на Тредълс. Заяви, че Тредълс е личност, чиито добродетели самият той не може да претендира, че притежава, но от които, слава богу, е напълно в състояние да се възхищава. Намекна трогателно за непознатата девойка, която Тредълс бе почел със своите чувства и която благородно ги бе споделила. След това мистър Микобър пи за нейно здраве. Същото сторих и аз. Тредълс поблагодари и на двама ни, като каза простичко и откровено:
— Вие наистина ме трогвате и ви уверявам, че тя действително е най-милата девойка в света!
Мистър Микобър използува случая да загатне, твърде деликатно и церемониално, за собствените ми чувства. Нищо освен едно енергично отричане от страна на приятеля му Копърфийлд, заяви той, не е в състояние да го лиши от впечатлението, че приятелят му Копърфийлд обича и е обичан.
След като в продължение на няколко минути се чувствувах твърде сгорещен и неловко и след голямо изчервяване, заекване и отричане, казах с чаша в ръка:
— Пия за здравето на Д.! — Това така зарадва и въодушеви Микобър, че той изтича с чашата пунш в спалнята ми, за да може и мисис Микобър да пие за здравето на Д., която стори това много възторжено, като викаше отвътре с пресипнал глас:
— Браво, браво! Драги ми мистър Копърфийлд, страшно много се радвам!
И пляскаше по стената.
Разговорът ни сетне премина върху по-прозаични житейски теми. Мистър Микобър ни каза, че намира Кемдън Таун за твърде неудобно място и че първото нещо, което възнамерява да направи, когато обявлението му донесе някакъв резултат, е да премести жилището си другаде. Той спомена за някаква къща на западния край на Оксфорд Стрийт, срещу Хайд Парк, върху която отдавна бил хвърлил око, но където едва ли щял скоро да се установи, тъй като за подобно нещо би трябвало да разполага с доста пари. Обясни ни, че за известно време сигурно ще трябва да се задоволи с горния етаж на едно жилище в някой почтен търговски център — например Пикадили, — където би било приятно за мисис Микобър и където с прибавка на някое еркерче на някой етаж или с друга малка поправка ще могат да си живеят удобно и почтено в продължение на няколко години. Каквото обаче и да му се случи, увери ни той, и където и да се намира жилището му, трябва да знаем, че в дома му винаги ще има стая за Тредълс и нож и вилица за мен. Ние поблагодарихме за любезността му, а той ни помоли да му простим, че се е увлякъл в такива прозаични теми на разговор, които обаче са извинителни за човек, който се готви да започне съвсем нов живот.
Мисис Микобър почука отново по стената, за да разбере дали чаят е готов, и пресече тази фаза на приятелския ни разговор. Тя ни приготви чая и когато се приближавах към нея, било за да й подам чашата, било да й предложа хляб с масло, тя ме запитваше шепнешком дали Д. е руса или черноока, дали е ниска или висока, или пък друго подобно нещо, което, искрено казано, ми доставяше голямо удоволствие. След чая всички се разположихме около камината и мисис Микобър бе така добра да ни изпее (макар и със слабичък глас) любимите си песни: „Храбрият бял сержант“ и „Малкият Тафлин“. Когато си живеела у дома, при татко и мама, мисис Микобър била известна с тези две песни. Мистър Микобър ни каза, че когато я чул да пее първата песен при първата им среща под бащиния й покрив, тя привлякла вниманието му в твърде голяма степен; но когато стигнала до „Малкият Тафлин“, той решил да спечели тази жена или да загине в борбата.
Беше между десет и единадесет часът, когато мисис Микобър стана, за да сложи официалната си шапка в белезникавокафявата кесия и да тури на глава всекидневното си боне. Мистър Микобър се възползува от момента, когато Тредълс си обличаше палтото, да мушне в ръката ми едно писмо и да ме помоли шепнешком да го прочета, когато имам време. Аз също се възползувах от случая, когато им държах свещта над парапета, да спра за миг Тредълс на площадката.
— Тредълс — казах аз, — клетият мистър Микобър не е човек с лоши намерения, но ако аз съм на твое място, не бих му заел нищо.
— Драги ми Копърфийлд — отвърна Тредълс, като се усмихна, — аз нямам нищо за заемане.
— Но все пак имаш поне име — поясних му аз.
— О, значи смяташ, че и то може да се даде назаем, така ли? — отвърна Тредълс, като ме погледна замислено.
— Естествено.
— О, да. Разбира се! Много съм ти задължен, Копърфийлд; обаче боя се, че него вече съм дал назаем.
— За полицата, която ще бъде сигурно влагане на капитал ли? — запитах го аз.
— Не, не. Тази вечер за първи път чух за нея. Предполагам, нея ще ми предложи да подпиша по пътя към дома. Моята е друга.
— Дано не излезе нещо лошо — промълвих аз.
— И аз се надявам на същото — каза Тредълс. — Сигурно няма, защото той едва вчера ме уверяваше, че тази полица е осигурена. Точно този беше изразът му: „Полицата е осигурена.“
Тъкмо в този момент мистър Микобър погледна нагоре към площадката и едва имах време да повторя пред Тредълс предупреждението си, за което той ми поблагодари и слезе надолу. Но като наблюдавах добродушния начин, по който слизаше, носейки шапката на мисис Микобър, и сетне я взе подръка, се побоях, че той ще потъне до шия на борсата.
Върнах се до камината си, като си мислех полусериозно, полу със смях за характера на мистър Микобър и за старото ни приятелство, когато чух някой да се изкачва бързо по стълбите. Отначало помислих, че трябва да е Тредълс, който идва да вземе нещо забравено от мисис Микобър; но когато стъпките приближиха, ги познах, сърцето ми заби бързо и кръвта се изкачи в главата ми. Знаех, че това е Стиърфорд.
Никога не забравях Агнеса и тя никога не напущаше този олтар на мислите ми — ако мога така да го нарека, — където я бях сложил още от самото начало. Но когато той влезе и застана пред мен с простряна напред ръка, мракът, който го бе забулил, се превърна в светлина и се почувствувах смутен и засрамен, че се бях съмнявал в приятеля си, когото така много обичах. Обичах и Агнеса не по-малко. За мен тя си оставаше същият благ ангел хранител на живота ми и обвинявах себе си, не нея, че съм бил несправедлив. Ако знаех как да изкупя вината си пред него, бих го сторил веднага.
— Драги ми Дейзи, да не би да си онемял? — засмя се Стиърфорд, като ми стисна сърдечно ръка и я пусна весело. — Всред друго пиршество ли те пипвам, гуляйджия такъв! Изглежда, че вие, прокторите, сте най-веселите хора в света и напълно задминавате нас, сериозните оксфордски обитатели! — Светлият му поглед обиколи живо стаята и той седна на дивана срещу мен, като стъкна огъня да пламне.
— Отначало така се изненадах — казах аз, като го поздравих с всичката сърдечност, която изпитвах, — че просто дъх не ми остана.
— Е, видът ми е благотворен за болни очи, както казват шотландците, а такъв е и твоят, Дейзи. Цъфтиш като същинско цвете. Как си, почитателю на Бакхус?
— Много съм добре — отвърнах му аз — и тази вечер съвсем не съм настроен вакханално, за разлика от един случай в миналото, когато гулях с други трима души.
— Които срещнах на улицата и чух как те възхваляват. Кой беше онзи приятел с модните панталони,
