когото срещнах долу?
Доколкото можах, обрисувах му с няколко думи мистър Микобър. Той се смя сърдечно на описанието ми, което според мен беше твърде слабо, и каза, че този човек заслужава да се опознае.
— Но кой, мислиш, беше другият приятел? — запитах аз на свой ред.
— Нямам представа — отвърна Стиърфорд. — Надявам се, че не някоя скучна персона. Малко ми изглеждаше такъв.
— Тредълс! — отвърнах възторжено аз.
— Кой е той? — запита Стиърфорд по своя нехаен начин.
— Не си ли спомняш за Тредълс? Тредълс от нашата спалня в Салем Хаус.
— О, той ли! — каза Стиърфорд, като удари с машите една бучка въглища в камината. — Такъв ли си е мекушав като по-рано? И къде, за бога, го изнамери?
Разправих му подробно за срещата си с него, като обсипах Тредълс с похвали, тъй като ми се стори, че Стиърфорд го подценява. Стиърфорд кимна леко с глава, усмихна се, каза, че и той би желал да го види, тъй като винаги го е намирал за малко нещо чудак, и смени темата, като ме запита дали мога да му дам нещо за похапване. През по-голямата част от този кратък диалог, когато не приказваше със свойствената си живост, той удряше лениво бучката въглища с машите. Забелязах, че вършеше същото и когато слагах в една чиния това, което беше останало от пирожките и другите неща.
— Я гледай, Дейзи, та това е царска вечеря! — възкликна изведнъж той, след като известно време бе мълчал, и зае място до масата. — Ще й отдам дължимата почит, тъй като пристигам от Ярмут.
— Аз пък мислех, че идваш от Оксфорд.
— О, не — занимавах се с нещо по-хубаво от учение — бях се отдал на корабоплаване.
— Литимър беше тук да пита за теб и разбрах от него, че си в Оксфорд, макар той да не каза това изрично.
— Литимър е значи по-голям глупак, отколкото съм го мислил — да идва да ме търси — каза Стиърфорд, като си наля весело чаша вино и я вдигна за мое здраве. — А ако изобщо някога успееш да разбереш този човек, то значи, че си по-умен от всички ни, Дейзи.
— Прав си. — Аз притеглих стола си към масата. — Значи ти си бил в Ярмут, така ли? — попитах, любопитен да узная всичко. — Дълго ли стоя там?
— Не, само около една седмица — каза той.
— И как са всички там? Навярно малката Емилия още не се е омъжила.
— Не още. Но ще стори това след няколко седмици или месеца. Между другото не се виждах много с тях. — Той остави ножа и вилицата, с които си бе служил доста усърдно, и бръкна в единия си джоб. — Имам писмо за теб.
— От кого?
— От старата ти бавачка — каза той, като извади някакви книжа от вътрешния си джоб. „Дж. Стиърфорд, длъжник на «Доброжелателя»“. Не, не е това. Търпение и ще го намерим. Старият, как му беше името, никак не е добре и навярно тя ти пише за него.
— За Баркис ли говориш?
— Да — отвърна той, като продължаваше да тършува из джоба си. — Боя се, че със стария Баркис всичко е свършено. Видях там онзи дребничък доктор, който е довел твоя милост на света. Той ми разправи за болестта му с цял куп научни изрази, твърде неразбираеми за мен, обаче същността беше, че преносвачът прави последното си пътуване твърде бързо. Виж във вътрешния джоб на връхната ми дреха, ей там на онзи стол, и вярвам, че ще намериш писмото — каза той.
— Да, ето го — отвърнах аз.
Писмото беше от Пеготи. То беше късичко и по-малко четливо от обикновено. В него тя ми съобщаваше за безнадеждното състояние на съпруга си и загатваше, че сега бил „малко по-стиснатичък от по-рано“, поради което ставало още по-мъчно да се грижи за него така, както би трябвало. Не споменаваше нищо за усърдните си бдения и умората си, а само сипеше похвали върху съпруга си. Писмото бе проникнато с онази простичка и безизкусна любов, която ми бе така добре позната, и завършваше с думите: „Сърдечни привети на моето мило момче.“
Докато се занимавах с разгадаване на писмото, Стиърфорд продължаваше да яде и пие.
— Действително, че е печално — каза той, когато свърших, — но слънцето залязва всеки ден и хора умират всеки миг, и не трябва да се боим от предопределената за всички ни участ. Ако винаги падаме духом, когато чуем неизбежната гостенка да тропа на вратата на съседа ни, какво би станало с нас? Но не! Карай напред! С тежка стъпка, ако е необходимо, или с лека, ако е възможно, обаче карай! Карай въпреки всички пречки и спечели борбата!
— Коя борба?
— Тази, която всеки е захванал, когато е станал човек. Карай все напред!
Тук той спря и ме погледна, отхвърлил малко назад красивата си глава и вдигнал в ръка чашата с вино. Спомням си как ми се стори, че макар и морският вятър да бе освежил лицето му, то бе придобило онова изображение, което винаги се появяваше, когато той биваше обхванат от някакво бурно увлечение, каквото и да било то. Хрумна ми да го укоря за това негово отчаяно усърдие, с което се отдава на всеки каприз, който го обхване — като например настоящото му желание да се впуща в мореплаване и в борба с водната стихия, обаче вниманието ми отново се насочи към непосредствената ни тема на разговор.
— Чуй какво, Стиърфорд, ако изобщо възбуденото ти състояние ти позволява да слушаш.
— Аз винаги съм господар на настроението си и съм готов да те слушам, Дейзи — каза той, като стана от масата и отново седна край камината.
— Тогава ето какво, Стиърфорд. Смятам да отида в Ярмут при старата си бавачка. Не че ще мога да й помогна в нещо, но тя е така привързана към мен, че посещението ми ще й се стори като милост божия. Ще й донесе истинска утеха и подкрепа. Тя винаги ми е била такава добра приятелка, че това е най-малкото, което мога да сторя сега за нея. Ако ти беше на мое място, нямаше ли да постъпиш по същия начин?
Лицето му бе замислено и той позамълча малко, преди да ми отговори с нисък глас:
— Хубаво! Върви. Няма да принесеш никаква вреда.
— Ти току-що си се завърнал и напразно бих те канил да ме придружиш, нали?
— Точно така — отвърна той. — Тази вече се отправям за Хайгит. Тъй отдавна не съм виждал майка си, че съвестта наистина започва да ме мъчи. Пък и начинът, по който тя обича своя блуден син, е просто трогателен… Ами! Глупости!… Утре ли възнамеряваш да потеглиш? — запита той, като сложи ръка на рамото ми.
— Да, така мисля.
— Е добре, не можеш ли да отложиш до други ден? Така ми се искаше да ни погостуваш няколко дни. Дойдох тук нарочно, за да те поканя, пък ти веднага хвръкваш към Ярмут.
— Хубава работа, Стиърфорд, да ми говориш за хвърчене тъкмо ти, който винаги има къде да прехвъркваш бързо и тайнствено!
Той ме погледна за миг, без да продума, и сетне каза, като ме разтърси за рамото:
— Ето какво! Тръгни за Ярмут вдругиден, а утре прекарай с мен. Кой знае кога пак ще се срещнем! Хайде! Решавай! Искам да застанеш между Роза Дартъл и мен и да ни пазиш един от друг.
— Бихте ли се обичали прекалено много без мен?
— Да. Или по-скоро бихме се мразили — засмя се Стиърфорд. — Няма значение кое от двете. Хайде! Ще дойдеш, нали?
Обещах му, а той облече връхната си дреха, запали пура и се отправи пешком за вкъщи. И аз сложих палтото си и тръгнах да го поизпратя до шосето, което по онова време нощем беше съвсем пусто.
По целия път той беше много възбуден. Когато се разделихме и погледнах как бодро и весело вървеше към дома си, си спомних думите му: „Върви напред въпреки всички пречки и спечели борбата!“ За първи път пожелах, щото той да водеше някоя наистина благородна борба.
Събличах се в спалнята си, когато писмото на мистър Микобър изпадна на пода. Това ми напомни за него и го разпечатах. На датата бе отбелязано, че го е писал един час и половина преди вечерята. Не съм сигурен дали съм споменал, че когато мистър Микобър се намираше в криза, той винаги си служеше със своего рода юридическа терминология, която считаше подходяща за момента. Ето и самото писмо:
