— За мен всичко е хубаво в теб, Стиърфорд — казах аз. — И те обичам такъв, какъвто си.
Почувствувах такова остро угризение за моментите, когато бях изпитвал недоверие към него, че едва се сдържах да не му призная. И ако не беше мисълта да не издам Агнеса, както и неспособността ми да заговоря за това, бих му разкрил всичко, преди той да бе казал:
— Бог да те благослови, Дейзи, и лека нощ!
След това си стиснахме ръцете и се разделихме.
Станах още призори и след като се облякох съвсем тихичко, надникнах в стаята му. Той спеше дълбоко. Беше легнал удобно, с глава върху ръката си, както често го бях виждал да спи в училище.
Твърде скоро щеше да дойде моментът, когато щях да се чудя, че нищо не нарушаваше спокойствието на съня му. Но той спеше — нека още малко да го погледам така в паметта си — спеше, тъй както често го бях виждал в Салем Хаус. И в този му вид аз го напуснах в тихия утринен час.
— Нека бог ти даде опрощение, Стиърфорд, аз вече никога, никога не ще докосна с любов ръката ти. Никога, никога вече!…
XXX ГЛАВА
ЕДНА ЗАГУБА
Пристигнах в Ярмут вечерта и отседнах в хана. Знаех, че малката стаичка на Пеготи, предназначена за мен, ще да е навярно заета, ако голямата гостенка, пред която всички живи трябва да отстъпват, не бе още дошла в къщата. Така че отидох в гостилницата, вечерях там и си ангажирах стая.
Когато излязох, часът беше осем. Много от дюкяните бяха затворени и градът беше притихнал. Когато наближих магазина на Оумър и Джорам, видях, че кепенците са спуснати, обаче вратата зееше отворена. Влязох вътре, тъй като зърнах силуета на мистър Оумър, и го запитах как е.
— Я виж ти, млади момко! — възкликна той. — Какво ви носи насам? Заповядайте, седнете. Надявам се, че пушенето ми не ви е неприятно.
— Ни най-малко — казах аз. — То ми е приятно — в чужда лула.
— Как? А във вашата не, така ли? — отвърна смеешком мистър Оумър. — Тъй е още по-добре, господине. Пушенето е лоша привичка за младите хора. Седнете, моля. Аз пуша заради астмата си.
Мистър Оумър ми направи място и ми поднесе стол. Сетне седна, съвсем задъхан, като смучеше лулата си така усърдно, сякаш тя съдържаше необходимия му въздух.
— Много ми е мъчно за това, което чувам за мистър Баркис — казах аз.
Мистър Оумър ме погледна втренчено и поклати глава.
— Знаете ли как е той тази вечер?
— Точно този въпрос щях да ви задам и аз, господине — отвърна ми мистър Оумър. — Само че е деликатно. Това е един от недостатъците на професията ни. Когато някой наш бъдещ клиент е болен, ние не можем да запитаме как е.
Не ми беше дошло наум за това, макар че когато чух стария, добре познат шум от чукане, бях обзет от лоши предчувствия.
— Така си е — продължи мистър Оумър, като кимаше с глава. — Никак не ни е удобно да се интересуваме от хорското здраве. Просто би било истинско неприличие, ако кажем на някой тежко болен: „Оумър и Джорам пращат сърдечните си поздрави и питат как сте днес със здравето“.
Мистър Оумър и аз си кимнахме взаимно и той отново смукна лулата си, за да си помогне в дишането.
— Професията ни прави истински неучтиви хора. Ето, вземете за пример моя случай. Познавам Баркис от четиридесет години, а дори не мога да отида и да го попитам как е.
Почувствувах, че това е действително тежко за мистър Оумър, и му изразих съчувствието си.
— Не мога да кажа, че съм по-егоистичен от другите хора — подхвана отново мистър Оумър. — Сам виждате колко съм зле с дишането и мога всеки миг да свърша, а смятам, че при такива обстоятелства човек не може да бъде егоистичен. Да, повтарям ви, когато един човек знае, че може всеки миг да се пръсне като мех, прорязан с нож, той не може да бъде много предаден на интересите си, особено пък, ако плюс това е и дядо на няколко внучета.
Отново кимнах в знак на съгласие.
— Не че се оплаквам от професията си — каза мистър Оумър. — Ни най-малко. Всяка професия си има както преимущества, така и недостатъци. Това, което желаем, е хората да са по-умни и да не се засягат така лесно.
Лицето на мистър Оумър бе придобило съвсем добродушен изглед и той смукна няколко пъти лулата мълчаливо, след което се върна на първата си тема. — Ето защо, за да разберем как върви болестта на Баркис, принудени сме да се задоволяваме само с това, което можем да чуем от Емилия. Тя знае какви са истинските ни чувства и нито за миг не би се усъмнила в искреността ни. Мини и Джорам току-що отидоха там (след работа Емилия отива при леля си, да й помага), за да се осведомят от нея за състоянието на Баркис. Ако ви е удобно да почакате, докато се завърнат, от тях ще научите всички подробности.
Поблагодарих му за поканата и реших да остана, за да почакам дъщеря му и зет му, след което попитах за малката Емилия.
— Знаете ли, господине — каза мистър Оумър, като извади лулата си, за да почеше с нея брадата си, — най-откровено ви казвам, че ще бъда много доволен, когато тя се омъжи.
— Защо така?
— Намирам я някак си не както преди — каза мистър Оумър. — Не че сега не е хубава — тъкмо обратното, — уверявам ви, че е станала дори по-хубава. Също така не искам да кажа, че не е усърдна в работата си. В миналото тя струваше за шест момичета, а и сега струва за толкова. Но като че ли сърцето й не е в работата й. Липсва й живот, плам…
Движенията и мимиките на мистър Оумър, с които придружаваше думите си, бяха така изразителни, че много добре разбрах какво иска да каже. Кимнах му и той продължи, доволен от схватливостта ми.
— Смятам, че това се дължи само на неустановеното й положение. Доста съм говорил за това с вуйчо й, а също и с годеника й след работа и смятам, че причината е именно неустановеното й положение. Винаги трябва да имате предвид — каза мистър Оумър, като заклати добродушно глава, — че Емилия е нежно, любящо същество. Поговорката казва: „Не можеш да направиш от нищо нещо“. Но не съм много сигурен в това. По-скоро ми се струва, че ако почнеш отрано, можеш да го направиш. От онази стара лодка тя е направила такъв дом, господине, какъвто не може и от мрамор да се построи.
— Наистина е така — потвърдих аз.
— Просто трогателно е да видите колко е привързана към вуйчо си, как все по-здраво и по-здраво се улавя за него. Явно е, че в нея това поражда истинска вътрешна борба, която не би трябвало да продължава повече.
Слушах внимателно думите на добрия стар човечец и от цялото си сърце се съгласявах с него.
— Следователно ето какво им казах — продължи мистър Оумър добродушно — няма защо да смятате, че Емилия е свързана с работилницата ми за определен срок. Можете да я държите при мен толкова, колкото смятате за добре. Работата й ми е била по-полезна, отколкото съм предполагал; също така тя изучи занаята по-бързо, отколкото се очакваше; Оумър и Джорам могат да зачеркнат договора за остатъка от определения срок. Ако тя пожелае след това да поработи малко за нас у дома си, много добре. Ако пък не желае, това си е нейна работа. И в този случай фирмата ни няма да загуби. Нали разбирате — каза мистър Оумър, като ме докосна с лулата си, — един човек, който така много страда от задуха, при това дядо на няколко внучета, не би трябвало да пречи на щастието на такова нежно, синеоко цветенце като нея.
— Имате пълно право — казах аз.
— Така си е, прав съм. Нейният братовчед, господине — нали знаете, че тя ще се омъжва за свой братовчед?
— Да, да — отвърнах аз, — познавам го много добре.
— Та ви казвам, господине, както изглежда, братовчед й има хубава работа и печели добре. Той ни поблагодари сърдечно (държането му наистина го издигна в очите ми) и й купи такава хубава къщичка, каквато и вие дори бихте харесали. И сега тази къщичка е вече готова и наредена като същинско салонче за кукли. И ако болестта на клетия Баркис не бе взела такава печална насока, до това време те положително вече биха били съпруг и съпруга. За съжаление трябва да поотложат сватбата си.
