„Сър — тъй като не се осмелявам да ви назова драги ми Копърфийлд,
Крайно необходимо е да ви осведомя, че долуподписаният е сломен. Може би днес вие забелязахте слабите усилия, които той полагаше да не ви даде предварително възможност да узнаете нещастното му положение. Надеждата обаче потъна зад хоризонта и долуподписаният е сломен. Настоящото послание се пише в присъствието (не мога да го нарека общество) на една личност, намираща се на границата на опиването. Тази личност е изпратена от притежателя на неплатената ми полица и има законно право върху всички движими вещи в жилището ми поради невъзможността да си заплатя наема. В описа, изготвен от споменатата личност, се намират не само вещите, принадлежащи на долуподписания, но също така и притежанията на мистър Томъс Тредълс, квартирант, член на почитаемата Адвокатска колегия.
Ако има една капка, която да е прибавена към препълнената вече чаша на страданията, поднесена до устните на долуподписания (както се е изразил един безсмъртен поет), тя се намира в обстоятелството, че споменатият мистър Тредълс е гарант на полицата, възлизаща на двадесет и три лири, четири шилинга и девет и половина пенса, чийто срок е вече минал и чието покритие НЕ Е осигурено. Също така тази последна капка се изразява и във факта, че към тегнещите над долуподписания отговорности ще се присъедини нова, спрямо едно същество, което ще се появи на този злочест свят след един период от шест лунни месеца, броени от настоящата дата.
След като ви осведомявам върху горните обстоятелства, излишно е да ви казвам, че прах и пепел навеки ще покриват главата на
Клетият Тредълс! Познавах мистър Микобър достатъчно добре, за да знам, че той отново ще се възстанови след настоящия удар. Обаче нощната ми почивка бе жестоко смущавана от мисли за Тредълс и за едната от десетте дъщери на свещеника, която била такова мило момиче и която би чакала Тредълс докато стане шестдесетгодишна, а дори и повече!
XXIX ГЛАВА
ОТНОВО ПОСЕЩАВАМ СТИЪРФОРД В ДОМА МУ
На сутринта споменах на мистър Спенлоу, че ще искам отпуска за известно време и тъй като не получавах заплата и следователно не бях подвластен на неумолимия Джоркинс, за това нямаше никакви мъчнотии. Използувах случая да изразя с пресъхнало гърло надеждата, че мис Спенлоу е добре. С равнодушие, сякаш говореше за някой най-обикновен смъртен, мистър Спенлоу ми поблагодари и каза, че мис Спенлоу действително е добре.
Ние, стажантите, като кандидати в патрицианския орден на прокторите, бяхме подложени на такова внимание, че почти през всичкото време аз си бях едничкият господар. Тъй като не държах да отида в Хайгит преди два часа, и понеже в съда имахме друго едно дело за отлъчване от църквата, прекарах сутринта там много приятно заедно с мистър Спенлоу. Делото, което разглеждаха, беше много забавно и се състоеше в следното: двама клисари се скарали и единият от тях блъснал другия в една помпа, чиято дръжка се намирала в училището, построено под стряхата на църквата, поради което простъпката трябваше да се подведе под църковната юрисдикция.
Мисис Стиърфорд и Роза Дартъл много ми се зарадваха. Останах приятно изненадан, когато открих, че Литимър го няма и вместо него ни прислужваше една дребничка, скромна жена със сини панделки на бонето. Много по-приятно беше да срещне човек нейния поглед, отколкото този на достопочтения Литимър. Но това, което ме порази най-вече, преди още да бе изминал и половин час от пристигането ми, беше напрегнатото внимание, с което мис Дартъл ме следеше, както и зоркостта, с която поглеждаше ту мен, ту Стиърфорд, сякаш очакваше, че помежду ни ще се случи нещо. И не само че не се смущаваше, че улавям любопитния й поглед, но тогава дори още по-свирепо приковаваше очи в мен. Макар да знаех, че съм напълно невинен във всяко отношение, потрепервах при всеки неин поглед, неспособен да понасям жадния й взор.
През целия ден тя не ни остави на мира нито за миг. Ако разговарях със Стиърфорд в стаята му, чувах как роклята й шумоли на площадката вън. Когато отидохме на моравката зад къщата и се заловихме със старите си спортни игри, лицето й се появяваше от прозорец на прозорец и подобно на блуждаеща светлина се приковаваше в нас. Когато следобед четиримата излязохме на разходка, тя стисна ръката ми като в пружина и ме задържа назад, докато Стиърфорд вървеше напред с майка си. Когато думите ни не можеха да стигнат до ушите им, тя ми заговори.
— Отдавна не сте ни идвали на гости — каза мис Дартъл. — Наистина ли професията ви е толкова интересна, че поглъща всичкото ви внимание? Питам, защото искам да бъда осведомена, когато нещо не ми е известно. Наистина ли е така?
Отговорих, че действително работата ми е занимателна, но че не ме поглъща напълно.
— О, радвам се да чуя това, тъй като никак не обичам да се заблуждавам — каза Роза Дартъл. — Може би искате да кажете, че материята ви е малко суха, така ли?
— Е, да — измънках аз, — понякога действително е сухичка.
— О, и затова понякога се нуждаете от малко промяна и възбуда, така ли? Вие сте напълно прав! Но все пак човек и в това трябва да има мярка, не намирате ли? Думата ми е не за вас, а за него…
Тя хвърли бърз поглед към мястото, където Стиърфорд се разхождаше подръка с майка си, като по този начин ми даде да разбера за кого говори. Вън от туй обаче не разбирах нищо. А вярвам, че и видът ми показваше това.
— И развлеченията не го ли поглъщат повече, отколкото… Не искам да кажа, че непременно е така, а само питам. И не е ли поради това, че той напоследък по-рядко посещава своята сляпо обичаща го майка? — При тези думи тя отново хвърли към тях бърз поглед и загледа и мен по такъв начин, сякаш проникваше в съкровените ми мисли.
— Мис Дартъл, не мислете, моля, че…
— Не — отвърна ми тя, — не мисля нищо, тъй като никак не съм подозрителна! Просто задавам въпрос. Не изразявам никакво мнение. Искам да си съставя представа въз основа на това, което вие ми кажете. Е добре, не е ли така? Много бих била доволна да узная.
— Ни най-малко не съм аз причина, ако Стиърфорд не е идвал напоследък често у дома си. А дали това е наистина така, не знам. Чувам го за първи път от вас. И самият аз не го бях виждал дълго време.
— Не?
— Наистина, мис Дартъл, не.
И докато ме гледаше право в очите, забелязах как лицето й се изостри и побледня, а белегът от удара се издължи, докато пресече обезформената устна, и се спусна надолу по лицето. В моите очи това я правеше наистина странна, а не по-малко странен беше и блясъкът в очите й, когато тя каза:
— С какво се занимава той?
Много учуден, аз повторих тези думи по-скоро за себе си, отколкото за нея.
— Наистина, с какво се занимава? — отново запита тя така напрегнато, сякаш цяла бе обхваната от някакъв огън. — В какво му помага онзи човек, чийто поглед към мен винаги крие някаква лъжа? Не бих желала да бъдете неверен към приятеля си и да го издавате. Само искам да ми кажете дали това, което го подтиква, е яд или омраза, или любов, и изобщо какво е?
— Мис Дартъл — казах аз, — как бих могъл да ви накарам да ми повярвате, че съвсем не намирам Стиърфорд различен от това, което беше, когато дойдох тук първия път? Напълно съм убеден, че няма нищо. Дори не мога да разбера за какво намеквате.
Тя продължаваше да ме гледа вперено, а жестокият белег потрепваше сякаш от болка и ъгълчето на устната й се повдигаше презрително или може би съжалително спрямо самата нея. Тя сложи отгоре му своята съвсем тънка, прилична на порцелан ръка и каза бързо и някак свирепо:
— Заклевам ви да не казвате нито дума за това.
Мисис Стиърфорд се чувствуваше необикновено щастлива в присъствието на сина си, а и самият той се държеше с необикновено внимание и уважение спрямо нея. За мен беше крайно интересно да ги наблюдавам, когато биваха заедно, не само поради любовта, която изпитваха един към друг, но и поради голямата прилика и начина, по който неговата буйност и високомерие се бяха превърнали в нея в грациозно
