Стояхме там и бдяхме над него дълго време — в продължение на часове. Не искам да кажа, че присъствието ми имаше някакво тайнствено влияние върху му, но по едно време той заговори нещо във връзка с пътуването ми до училището.
— Идва на себе си — каза Пеготи.
Мистър Пеготи ме докосна с ръка и прошепна благоговейно:
— Отливът настъпва и той си отива с него.
— Баркис, миличък! — каза Пеготи.
— Клара Пеготи-Баркис — извика със слаб глас той. — Никъде няма по-добра жена от теб!
— Погледни! Тук е мастър Дейви! — каза Пеготи, тъй като сега той си бе отворил очите.
Тъкмо щях да го запитам дали ме е познал, когато той се опита да си протегне ръката и ми каза съвсем ясно, като се усмихваше приятно:
— Баркис е съгласен!
Отливът бе настъпил и той си отиде с него.
XXXI ГЛАВА
ОЩЕ ПО-ГОЛЯМА ЗАГУБА
Не ми беше трудно да се съглася с молбата на Пеготи да остана при нея, докато останките на клетия преносвач направят последното си пътуване до Блъндърстоун. Твърде отдавна тя беше купила със спестяванията си едно малко парче земя в стария ни черковен двор, близо до гроба на „милото й момиче“, както винаги наричаше майка ми. Там беше мястото, където щеше да почива мистър Баркис. И досега съм благодарен, като си помисля, че като се навъртах край Пеготи и като вършех, каквото можех, за нея, все пак й оказвах известна помощ, макар и не кой знае колко голяма. Обаче най-върховното ми удоволствие имаше личен и професионален характер и произтичаше от това, че самият аз се погрижих за завещанието на мистър Баркис и за неговото тълкуване.
Моя беше заслугата, че се сетих да потърсим завещанието в сандъка му. И наистина намерихме го там, на дъното на една конска торба за зоб, където (освен малко сено) открихме и един стар златен часовник с верижка и печати, който мистър Баркис бе носил в деня на сватбата си и който не се бе мяркал нито преди, нито след това; една сребърна чистачка за лула във форма на крак; една кутийка, представляваща лимон и съдържаща мънички чашки и чинийки, която навярно мистър Баркис бе купил някога за мен, когато съм бил малък, а след това му е досвидяло да ми я даде; осемдесет и седем гвинеи и половина; двеста и десет фунта стерлинги в съвсем нови банкноти; няколко ценни книжа; една стара подкова, един повреден шилинг, парче камфор и една стара мидена черупка. Последната беше твърде много излъскана, а отвътре цветовете й проблясваха във форма на призма, от което обстоятелство заключавам, че мистър Баркис трябва да е имал някакво понятие от образуването на бисери, макар и това да не се бе изразило в нещо по- определено.
В продължение на дълги години мистър Баркис бе носил това сандъче всеки ден, през всичките си пътувания. За да не бие на очи, бе измислил, че то принадлежи на някой си мистър Блекбой, който „го оставил на Баркис до поискване“, легенда, която бе грижливо написал на капака му и чиито думи едва се четяха.
Скоро ми стана ясно, че мистър Баркис не напразно бе пестил и трупал през целия си живот. Изчислено в пари, имуществото му възлизаше на близо три хиляди фунта стерлинги. От тях той завещаваше лихвата на хиляда фунта на мистър Пеготи за до живот; при смъртта му целият капитал трябваше да се раздели поравно между Пеготи, малката Емилия и мен или между тези от нас, които са живи по това време. Всички останали свои вещи, движими и недвижими, той завещаваше на Пеготи, която назначаваше и за едничка изпълнителка на последната му воля.
Почувствувах се като истински проктор, когато прочетох този документ на висок глас и с подобаващата церемониалност, като на няколко пъти повторих отделните разпореждания, за да бъдат чути от всеки, когото засягаха. Това ме накара да си мисля, че съдилището бе по-важно учреждение, отколкото го бях считал дотогава. Прегледах завещанието с най-голямо внимание, обявих го за безупречно по форма, направих няколко забележки с молив в полето и просто не можех да се начудя на познанията си.
Седмицата преди погребението прекарах в разучаване на завещанието, в съставяне опис на Пеготиното имущество, в привеждане в ред работите й — с една дума, за общо наше удоволствие бях постоянният й съветник и помощник. През това време не можах да се видя с Емилия, но ми казаха, че след две седмици ще отпразнуват тихо сватбата й.
По време на погребението не играх главна роля, ако мога така да се изразя. Искам да кажа, не бях обвит в черен плащ и развяващ се креп за плашене на птиците, а само отидох рано сутринта в Блъндърстоун и зачаках в черковния двор, докато пристигна колата, придружена само от Пеготи и брат й. Умопобърканият господин гледаше от малкото ми прозорче; бебето на мистър Чилип клатеше голямата си глава и въртеше кръглите си очи срещу свещеника, над рамото на бавачката си; мистър Оумър пъхтеше по- назад. Не присъствуваше никой друг. Всичко мина съвсем тихо. След като церемонията свърши, поразходихме се из гробищата в продължение на един час и си откъснахме по няколко млади листа от дървото над майчиния ми гроб.
Но сега идва момент, когато изведнъж ме обзема уплаха. Облак надвисна над градчето, към което отправям самотните си стъпки. Страхувам се да ги наближа. Не мога да понеса мисълта за онова, което се случи през онази паметна вечер, за онова, което отново ще се случи, ако разкажа за него.
Заради това, че пиша за него, то не става по-лошо; нито пък ще стане по-добро, ако спра неохотната си ръка. То вече се е случило. Нищо не е в състояние да го върне. Нищо не е в състояние да го направи различно от това, което беше.
На следния ден бавачката ми и аз трябваше да отидем в Лондон по работа във връзка със завещанието. Него ден Емилия щеше да прекара у мистър Оумър. Вечерта всички възнамерявахме да се срещнем в старата лодка-къща. Хам щеше да доведе Емилия по обичайното време. Аз щях да се върна, когато ми бъде угодно. Братът и сестрата щяха да ни чакат надвечер край огнището.
Разделих се с тях пред изплетената от пръти портичка, където едно време въображението ми рисуваше как Страпс си почива с раницата на Родерик Рандъм. Вместо обаче да продължа направо, аз свърнах настрани по пътя за Лоустофт. Сетне завих и се отправих към Ярмут. Останах да похапна в прилична кръчмичка на около една-две мили от мястото, където спираха саловете, за което съм споменавал и друг път. Така се източи денят и когато стигнах в градчето, вече се беше свечерило. Валеше силен дъжд и спусналата се нощ беше бурна, обаче луната надничаше зад облаците, така че не беше тъмно.
Скоро зърнах къщичката на мистър Пеготи и светлината, която блещукаше през прозорчето. Оставаха ми още няколко стъпки по влажния пясък, след което наближих вратата и влязох.
Вътре беше много уютно. Мистър Пеготи бе изпушил вечерната си лула и вече приготвяха по-късната вечеря. Огънят светеше, изгорелите въглени бяха сметени на една страна, а малкото сандъче стоеше на старото си място, готово за Емилия. И Пеготи седеше отново на старото си място, а ако не бяха жалейните й дрехи, човек би помислил, че тя изобщо никога не го е напущала. Тя пак бе прибрала край себе си работната кутия с катедралата „Сейнт Пол“ на капака, метъра в къщичката и парченцето восък и те изглеждаха така, сякаш никога не ги бяха слагали другаде. Мисис Гъмидж се вайкаше нещо в ъгъла си, така че и тя си беше същата, както едно време.
— Пристигате пръв, мастър Дейви! — каза мистър Пеготи със светнало лице. — Свалете дрехата си, сър, ако се е измокрила.
— Благодаря ви, мистър Пеготи — казах аз, като му подадох връхната си дреха да я закачи. — Съвсем съм сух.
— Прав сте — каза мистър Пеготи, като опипа рамената ми. — А сега седнете, господине. Няма защо да ви казвам добре дошъл, тъй като сам знаете колко много ви се радваме, когато дойдете тук.
— Благодаря ви, мистър Пеготи, уверен съм в това. Е, Пеготи — обърнах се аз към бавачката си, — как си?
— Ха, ха! — разсмя се мистър Пеготи, като седна помежду ни и взе да трие една о друга ръцете си, облекчен след вече преминалото нещастие и обхванат от свойствената си доброта. — Както й казвам, господине, в света няма друга жена, която да има повече право да се чувствува спокойна. Тя изпълни дълга си спрямо починалия, а и починалият разбра това. Той стори за нея онова, което бе справедливо, също
