Кажи му, че никога не съм го обичала така много, както сега. Бъди негова утеха. Обикни някое добро момиче, което ще ти бъде това, което някога и аз бях за вуйчо, което ще ти бъде вярно и няма да те опозори тъй, както те опозорих аз. Нека бог да благослови всички ви! Често ще се моля на колене за всички вас. Ако той не ме върне като своя съпруга и ако не бъда достойна да се моля за себе си, ще се моля за вас. Предай на любимия ми вуйчо моето последно прости. Към него отправям последните си сълзи и последната си благодарност!…“
Това бе всичко.
Той продължаваше да стои така, дълго след като бях свършил да чета писмото, и не сваляше поглед от мен. Най-после се осмелих да хвана ръката му и да го помоля, доколкото ми бе възможно, да се опита да събере силите си.
— Благодаря ви, господине, благодаря ви — отвърна ми той, без да се помръдне.
Заговори му и Хам. Мистър Пеготи почувствува и неговата скръб и му стисна ръката; обаче продължаваше да стои в същото положение и никой не дръзваше да го обезпокои.
Най-после той измести бавно погледа си от лицето ми, сякаш се събуждаше от някакъв унес, и зашари с очи из стаята. Сетне каза с нисък глас:
— Кой е мъжът? Искам да знам името му.
Хам ме погледна и аз изведнъж изпитах шок, който ме замая.
— Подозирате някого — каза мистър Пеготи. — Кой е той?
— Мастър Дейви — замоли ме Хам, — излезте за малко вън и нека да му кажа каквото трябва.
Отново ме обзе силен смут. Отпуснах се в един стол и се помъчих да отговоря нещо, обаче езикът ми бе скован и очите ми не виждаха нищо.
— Искам да знам името му — чух аз отново.
— Напоследък, по никое време, тук се навърташе един слуга — започна със заекване Хам. — После се появи и господарят му.
Мистър Пеготи стоеше неподвижен както преди, но сега погледът му беше насочен към Хам.
— Снощи — продължи Хам — са видели слугата с нашето клето момиче. През последната седмица или десетина дни той се е криел тук. Смятахме, че си е отишъл, обаче се е криел. Излезте, мастър Дейви, моля ви, излезте!
Почувствувах Пеготината ръка около врата си, но не бях в състояние да се помръдна, дори и ако къщата да се беше съборила върху ми.
— Тази сутрин, още при зазоряване, вън от града, на шосето за Норич спрял един непознат екипаж — продължи Хам. — Слугата на няколко пъти отивал до него и се връщал, и последния път Емилия била с него. Другият бил вътре. Той е мъжът.
— В името на бога — каза мистър Пеготи, като се олюля назад и вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от това, от което се страхуваше. — Не ми казвайте, че името му е Стиърфорд!
— Мастър Дейви — възкликна Хам с прегракнал глас, — вие съвсем не сте виновен за това — и аз ни най-малко не ви обвинявам, — обаче неговото име наистина е Стиърфорд и той е проклет негодник!
Мистър Пеготи не извика и не пророни нито една сълза, само постоя известно време неподвижен, докато пак се стресна изведнъж дръпна грубата си връхна дреха от гвоздея в ъгъла.
— Помогнете ми да се облека! Вцепенил съм се като дърво и не мога нищо да пипна — извика нетърпеливо той. — Готов съм — каза той, след като някой му бе помогнал да се облече. — А сега ми дайте и шапката!
Хам го запита къде отива.
— Отивам да търся племенницата си. Отивам да търся моята Емилия. Но най-напред ще потопя онази лодка там, дето, кълна се, бих потопил самия него, ако бих знаел злите му помисли, и това щеше да бъде напълно справедливо. Да, отивам да търся племенницата си.
— Къде? — извика Хам, като застана между него и вратата.
— Където и да е! Ще търся племенницата си из целия свят. Ще намеря клетата девойка в позора й и ще си я доведа. Никой да не ме спира! Казвам ви, отивам да търся племенницата си!
— Не, не — развика се мисис Гъмидж, като застана, плачейки, между двамата. — Не, Даниъл, ти не можеш да тръгнеш в това състояние. Ще отидеш да я търсиш и си длъжен да го сториш, клети ми Даниъл, но не както си сега. Поседни малко и ми прости, че така много съм те тревожила. Та какво ли са моите беди и мъки в сравнение с твоето нещастие! Нека да си спомним за едно време, когато тя беше малко сираче, когато и Хам осиротя и когато и аз останах нещастна вдовица и ти ме прибра. Това ще смекчи сърцето ти, Даниъл — каза тя, като сложи глава върху рамото му, — и така ще понесеш по-леко скръбта си. Нали знаеш какво е казано в писанието, Даниъл, „това, което правите на най-малкия от тях, все едно че го правите на самия мен“. Това е вярно и за нашия покрив, под който живеем от толкова години!
Сега той се беше напълно смирил. И когато го чух да плаче, поривът, който ме бе обхванал да падна на колене, да им поискам прошка за нещастието, което бях причинил, и да прокълна Стиърфорд, отстъпи място на по-добро чувство. Изпълненото ми с горест сърце намери същото облекчение и аз заплаках.
XXXII ГЛАВА
НАЧАЛОТО НА ЕДНО ДЪЛГО ПЪТЕШЕСТВИЕ
Предполагам, че това, което е свойствено за мен, е свойствено и за много други хора, поради което не се боя да призная, че никога не съм обичал Стиърфорд повече, отколкото в момента, когато онова, което ни свързваше, се беше вече скъсало. Дълбоко потресен от проявата на неговата низост, още повече оценявах блестящите му способности, както и онези качества, които можеха да направят от него един благороден и бележит човек. Сега разбирах всичко това по-добре, отколкото по времето, когато най-много се възхищавах от него. Колкото и дълбоко да съзнавах, че макар съвсем неволно, и аз имам дял в подлата постъпка против това честно семейство, но все пак знаех, че ако се бяхме явили лице срещу лице, нямаше да съм в състояние да промълвя нито една дума на укор. Макар и той вече да не ме привличаше, щях да продължавам да го обичам и споменът за чувствата ми към него щеше да ми е така скъп, че сигурно щях да бъда слаб като безпомощно дете във всичко, освен в непреклонното си решение никога вече да не се срещна с него. В никакъв случай не можех да допусна това. Чувствувах, както и той бе почувствувал, че помежду ни всичко е свършено. Никога не узнах какъв спомен съм оставил в него — може би съвсем бегъл и мимолетен, — обаче моят спомен за него беше като за скъп, умрял приятел.
Да, Стиърфорд, ти вече излизаш от страниците на този жалък разказ! Мъката ми може би несъзнателно ще свидетелства против теб Пред трона на вечния съдия, обаче в сърцето ми няма нито укор, нито гняв!
Новината за това, което се бе случило, скоро се разнесе из цялото градче и станалото така бе заинтригувало всички, че на сутринта, когато минавах по улиците, дочувах как хората го разискват пред портите си. Повечето осъждаха нея, други — него, обаче спрямо втория й баща и годеника й всички изпитваха едно и също нещо. Всички без изключение таяха в сърцата си дълбоко, почтително съчувствие, което проявяваха с много топлота и деликатност. Рибарите се отдръпнаха настрани, когато на сутринта двамата се отправиха с бавни стъпки към брега, събираха се на групички и загрижено разговаряха помежду си.
Намерих ги на брега, до самото море. Дори и ако Пеготи не ми бе казала, че двамата не са спали цяла нощ, а са седели вцепенени, както ги бях оставил, сам щях да разбера това по вида им. Изглеждаха изтощени, а и стори ми се, че за една нощ главата на мистър Пеготи се бе свела повече, отколкото в продължение на всички тези години. Бяха унили и замислени като самото море — проснало се под мрачното небе, спокойно отгоре, но развълнувано отвътре, сякаш задъхано в покоя си, докоснато на хоризонта от сребърната ивица светлина, идваща от невидимото слънце.
— Надълго си поговорихме с него, сър — каза ми мистър Пеготи, след като повървяхме малко в мълчание, — за това, което трябва и което не трябва да сторим. Сега обаче знаем какво трябва да предприемем.
Случи се така, че точно в този миг погледнах Хам, който бе отправил взор към морето, и една ужасна мисъл мина през ума ми. Лицето му не показваше яд, не; в израза му се четеше непоколебимо решение — ако срещне някога Стиърфорд, да го убие.
