както и тя се отнесе справедливо с него. Така че — така че сега тя трябва да е напълно спокойна. — Мисис Гъмидж простена.
— Хайде, майчице, развесели се! — каза мистър Пеготи. (Обаче той поклати скрито глава към нас, сякаш искаше да каже, че последните събития не можеха да не й припомнят за стария.) — Не се опечалявай! Опитай се да се поразвеселиш мъничко и ще видиш как после това ще става естествено.
— О, не, Даниъл, с мен подобно нещо не може да се случи. Едничкото естествено нещо за мен е да бъда печална и самотна.
— О, не говори така — каза мистър Пеготи, опитвайки се да облекчи мъката й.
— Така си е, Даниъл, така си е! — каза мисис Гъмидж. — Аз не съм човек, който може да живее с хора, които са получили наследство. Ставам съвсем опака. Най-добре би било да се махна.
— Хайде де, та как бих могъл да харча парите, които получих, без теб? — каза мистър Пеготи укорително. — Какви ми ги приказваш? Нима присъствието ти тук сега не ми е по-необходимо отвсякога?
— Знам, че никога по-рано не съм била необходима тук! — извика мисис Гъмидж, като простена жално. — А сега даже ми го казваш! Пък и как мога да очаквам да ви бъда приятна, когато съм така печална и самотна, и такава опака.
Мистър Пеготи изглеждаше много възмутен от себе си, задето е могъл да каже неща, които да причинят такава горчивина, обаче Пеготи му попречи да отговори, като го дръпна за ръкава и поклати с глава. След като в продължение на няколко минути гледаше мисис Гъмидж твърде разтревожено, той хвърли поглед към холандския часовник, стана и сложи свещта на прозореца.
— Ето! — каза мистър Пеготи весело. — Ето, всичко е наред, мисис Гъмидж! — Последната простена лекичко. — И свещта запалихме, както ни е обичаят! Вие, господине, сигурно се чудите за какво е цялата тази работа! Знаете, то е за нашата малка Емилия. След като се стъмни, пътят не е нито весел, нито светъл, и ако съм тук по времето, когато тя се завръща вкъщи, винаги слагам свещта на прозорчето. Видите ли — каза мистър Пеготи, като се наведе над мен с лице, светнало от радост, — с това се постигат две неща. „Ето, това е домът“ — казва си Емилия. А след това пак си казва: „И вуйчо си е вкъщи, тъй като, когато го няма, свещта не се вижда на прозореца.“
— Какво си дете! — каза му Пеготи, изпълнена с любов към него тъкмо поради това негово качество.
— Е, не знам — каза мистър Пеготи, застанал прав с разкрачени крака, като ги триеше доволно с ръце, загледан ту в нас, ту в огъня. — Не знам, може и да съм дете, обаче не и на вид.
— Не съвсем — забеляза Пеготи.
— Не — разсмя се мистър Пеготи, — по вид не, но по ум. Мен обаче не ме е грижа за това, ей богу. И знаете ли, когато отида да погледам онази къщичка, приготвена за нашата Емилия, просто ми се струва, че всяко мъничко нещо там е самата тя. Вземам бонетата й и другите й нещица и така внимателно ги пипам, сякаш в ръцете си държа не тях, а нея. Просто не мога да си представя някой да се докосне до тях грубо. Ето на, такова съм си дете, с образ на морски таралеж! — каза мистър Пеготи, избухвайки в смях.
И двамата с Пеготи се разсмяхме, обаче не така високо.
— Знаете ли — продължи той със светнало лице, като пак поглади няколко пъти бедрата си, — мисля си, че детинщината ми е останала от времето, когато играех с нашето малко момиченце. Боже мой! Та на какво ли не сме играли с нея! И на турци, и на французи, и на акули, и на какви ли не други чужденци! И на китове, и на лъвове, и не помня вече на какво. А тогава тя беше такава една мъничка, просто едва стигаше до коленете ми. Ето на, и тази свещ! — каза мистър Пеготи, като протегна весело ръка към нея. — Много добре знам, че дори и когато се омъжи и си отиде оттук, аз пак ще я слагам на прозорчето, също като сега. И знам също така, че когато вечер съм тук (пък и къде ли другаде бих могъл да живея, каквото и наследство да получа!), ще седя пред огъня и ще си давам вид, че чакам да се завърне, както правя това сега. На, такова съм си дете — повтори мистър Пеготи с ново избухване, — с вид на морски таралеж! Ето, като виждам как свещта блещука, аз си казвам: „Емилия я вижда! Емилия си идва!“ Такова съм си дете, във вид на морски таралеж! И виждате ли, че съм прав, ето я и нея! — каза той, като спря да се смее и плесна с ръце.
И действително вратата се отвори, но в стаята влезе само Хам. Изглежда, че след моето идване дъждът се бе усилил, тъй като той бе нахлупил голяма широкопола шапка, която скриваше цялото му лице.
— Къде е Емилия? — запита мистър Пеготи.
Хам направи едно движение с глава, като че ли искаше да каже, че Емилия беше навън. Мистър Пеготи взе свещта от прозореца, подряза фитила й, сложи я на масата и усърдно разбутваше огъня, когато Хам, който не се бе помръднал, каза:
— Мастър Дейви, елате за малко навън да видите какво ще ви покажем с Емилия.
Излязохме. Когато минах покрай него на вратата, забелязах за най-голямо свое учудване и уплаха, че е смъртно бледен. Той ме бутна бързо на открито и веднага затвори вратата. Вън бяхме само ние двамата.
— Хам, какво се е случило?
— Мастър Дейви!… — Боже мой, как бе сломено сърцето му и как плачеше!
Бях смазан при вида на неговата скръб. Не знам какво си мислех и от какво се опасявах. Не можех да сторя нищо друго, освен да го гледам.
— Хам! Клети добри човече! Кажи ми, за бога, какво се е случило!
— Моята любима, мастър Дейви — гордостта и богатството на сърцето ми, — тази, за която бих умрял дори и в този миг, — е избягала!
— Избягала!
— Да, Емилия е избягала. И как е избягала — вие можете да съдите по това, мастър Дейви, че аз, който я обичам най-много от всичко на света, сега моля бога по-скоро да я умъртви, отколкото да я остави да се опозори!
Извърнатото му към бурното небе лице, потрепването на стиснатите му ръце, мъката, пронизваща цялото му тяло — всичко това и до ден днешен свързвам със самотната пустош наоколо. Там винаги е нощ и той е едничкият видим предмет.
— Вие сте учен човек — каза той забързано — и знаете кое е най-правото и най-доброто. Какво трябва да им кажа вътре? Как изобщо да им съобщя тази новина, мастър Дейви?
Видях как вратата се поклати и инстинктивно се опитах да хвана дръжката, за да спечеля поне миг време. Напразно. Мистър Пеготи си подаде лицето и дори петстотин години да живея, пак няма да забравя как се промени то, когато ни видя сами.
Спомням си ужасни ридания, сълзи… Всички сме в стаята… жените се суетят около мистър Пеготи… Аз държа в ръка парчето хартия, което ми е дал преди това Хам… Мистър Пеготи, с разкъсана жилетка, с разбърканата коса, с лице и устни, съвсем побелели, и кръв, капеща по гърдите му (мисля, че бликнала от устата му), вперен в мен…
— Прочетете го, сър — каза ми той с нисък и разтреперан глас. — Само че по-бавно, моля ви. Не знам дали ще мога да го разбера.
Ето какво прочетох сред мъртвешка тишина:
„Когато ти, който ме обичаш повече, отколкото заслужавам, прочетеш това писмо, аз ще съм далеч.“
— Аз ще съм далеч — повтори той бавно. — Чакайте! Значи Емилия сега е далеч! После?
„Оставям моя скъп дом — моя скъп дом, за да не се върна никога вече, освен ако той не ме доведе като своя съпруга. Когато вечерта намериш писмото вместо мен, аз ще съм си отишла много часове преди това. О, ако знаеш само как се къса сърцето ми! Ти, към когото се отнесох така несправедливо, който нивга не ще ми простиш, ако знаеш само как страдам! Толкова съм лоша, че няма да пиша за себе си. Дано да се утешиш малко с мисълта, че съм толкова лоша. В името на бога, кажи на вуйчо, че никога не съм го обичала и наполовина тъй силно, както го обичам сега. О, забрави колко мили и добри бяхте всички към мен — забрави, че щяхме да се венчаваме — и се помъчи да си представиш, че съм умряла още когато съм била малка и сега лежа някъде заровена. Благодари на бога, че съм си отишла, и бъди състрадателен към вуйчо!
