живота си на висока цена. Този капитан никога не бе унижаван с удари по главата с латинската граматика, обаче аз бях. Но капитанът пак си оставаше капитан и герой въпреки всички граматики на всички езици в света, живи или мъртви.
Това беше едничката ми и постоянна утеха. Когато си мисля за нея, във въображението ми винаги изниква споменът за една лятна вечер: момчетата играят в черковния двор, а аз чета в стаята си, сякаш от това зависи животът ми. Всеки хамбар в околността, всеки камък в черквата и всяка педя земя в гробището бяха свързани във въображението ми с някоя от тези книги и представляваха някое място, описано в тях. Виждах как Том Пайпс се качва по черковния свод, наблюдавах как Страп с раница на гърба се спира да си почине край портата на плета. И знам, че Комодор Тръниън е размахвал тояжка пред мистър Пикъл в кръчмата на малкия ни селски хан.
Читателят сега разбира така добре, както и аз, какво съм представлявал в онзи момент от разказа ми, към който отново се връщам.
Една сутрин, когато влязох в гостната с книгите си, видях, че майка ми изглежда загрижена, мис Мърдстоун — твърда, а мистър Мърдстоун завързва нещо около долния край на един бастун — един гъвкав и еластичен бастун, който той престана да омотава, когато влязох, а го вдигна и размаха във въздуха.
— Казвам ти, Клара, и самият аз често съм бил набиван — каза мистър Мърдстоун.
— Да, разбира се — каза мис Мърдстоун.
— Е, да, действително, мила ми Джейн — със заекване каза майка ми. — Но — но уверена ли си, че това е помогнало на Едуард?
— Мислиш ли, че ми е навредило, Клара? — запита мрачно мистър Мърдстоун.
— Там е въпросът — каза сестра му.
На това майка ми отвърна:
— Права си, мила ми Джейн — и не каза нищо повече.
Побоях се, че този диалог лично ме засяга, и проследих погледа на мистър Мърдстоун, който се спря върху ми.
— А сега, Дейвид — каза той и пак долових злокобния му поглед — днес трябва да бъдеш много по- внимателен от обикновено. — И отново вдигна и размаха бастуна. Като свърши с тези приготовления, сложи го до себе си с внушителен поглед и взе книгата си.
Като начало това беше добър опреснител за паметта ми. Чувствах как думите на уроците ми се изплъзват не една по една, нито ред по ред, а цяла страница. Опитвах се да ги задържа, но ми се струваше, че — ако мога така да се изразя — те си бяха сложили кънки и ми се изплъзваха с такава лекота, че просто не можех да ги хвана.
Започнахме зле и продължихме още по-зле. Бях влязъл с намерението да се отлича, като си въобразявах, че съм много добре подготвен, но излезе, че всичко това е голяма заблуда. Една след друга книгите се трупаха там, където се слагаха учебниците с ненаучените ми уроци. Мис Мърдстоун ни наблюдаваше зорко през всичкото време. И когато най-после стигнахме до петте хиляди парчета сирене (спомням си, че този ден той ги беше направил бастуни), майка ми избухна в плач.
— Клара! — каза мис Мърдстоун с глас, в който звучеше предупреждение.
— Струва ми се, че не се чувствам много добре, мила ми Джейн — каза майка ми.
Видях го как кимва тържествено на сестра си, докато ставаше, и каза, вземайки бастуна си:
— Джейн, не можем да оставим Клара да понася с превъзходна твърдост мъките и страданията, които й причини днес Дейвид. Това би било стоицизъм. Клара е станала много по-твърда и много по-силна, но не можем да очакваме от нея да понесе и това. Дейвид, ти и аз ще се качим заедно горе.
Докато ме водеше към вратата, майка ми изтича към нас. Мис Мърдстоун каза:
— Клара, толкова ли си глупава? — и я спря.
Видях, че майка ми си запушва ушите и я чух да плаче.
Той ме заведе до стаята ми бавно и тържествено. Убеден съм, че изпитваше удоволствие при това церемониално въздаване на справедливост. Когато стигнахме там, той изведнъж изкриви главата ми и я мушна под мишницата си.
— Мистър Мърдстоун! Сър! — извиках му аз. — Недейте! Моля ви се, не ме бийте! Старая се да уча, но не мога, докато вие и мис Мърдстоун сте край мене. Не мога, наистина!
— Наистина ли не можеш, Дейвид? — каза той. — Тогава ще опитаме това. — Той държеше главата ми като в клещи, но по някакъв начин аз успях да се извия, като го спрях за един миг и го замолих да не ме бие. Бях го спрял само за един миг, тъй като той ме удари силно веднага след това, но аз хванах ръката, с която държеше устата ми, и я захапах между зъбите си. И сега настръхвам, като си помисля за това.
Сетне той ме би така, сякаш искаше да ме умъртви. Въпреки големия шум, който вдигахме, чух как майка ми и Пеготи тичат нагоре по стълбата и викат. Сетне той си отиде и заключи вратата отвън. А аз лежах на пода трескав, изпотен, изранен, с разкъсани дрехи и разгневен от безсилието си.
Как добре си спомням, когато се поуспокоих, какво неестествено мълчание цареше в цялата къща. Как добре си спомням, когато гневът и яростта ми се бяха поуталожили, колко зъл станах!
Дълго време седях и се ослушвах, но никакъв звук не се чуваше. Надигнах се пълзешком от пода и видях лицето си в огледалото толкова подуто, зачервено и грозно, че почти се изплаших. Изранените места по тялото така ме боляха, че отново заплаквах, когато направех някакво движение. Но те не бяха нищо в сравнение с чувството за вина, което изпитвах. Мога да кажа, че то притискаше гърдите ми по-силно, отколкото ако бях дори и най-ужасният престъпник.
Почти през всичкото време, докато се стъмни, лежах с глава на перваза на прозореца, като ту плачех, ту задрямвах, ту гледах разсеяно навън. Когато затворих прозореца, чух, че ключът се обръща в ключалката и мис Мърдстоун влезе в стаята с малко хляб, месо и мляко. Без да каже нито една дума, тя ги сложи на масата, като през всичкото време ме гледаше с достойна за подражание твърдост. Сетне си излезе, като заключи вратата след себе си.
Продължавах да седя така, дълго след като се бе стъмнило, и се чудех дали няма някой друг да дойде. Когато стана явно, че тази вечер това нямаше да се случи, аз се съблякох и си легнах. С боязън си мислех какво ще ми сторят. Дали това, което бях извършил, бе престъпление? Ще ме изпратят ли в затвор? Има ли някаква опасност да бъда обесен?
Някога не ще забравя събуждането си на следната сутрин. Колко свеж и весел се почувствах в първия миг и как ме сломи сетне мрачният и потискащ спомен за случилото се! Преди още да стана, мис Мърдстоун се появи отново и ми каза с много думи, че съм свободен да се разхождам в градината в продължение на половин час и не повече, като след това си излезе и остави вратата отворена, за да се възползувам от тази възможност.
Аз направих това и го правех през всичките сутрини от затворничеството си, което трая пет дни. Ако бих видял майка си насаме, бих паднал на колене пред нея и бях я помолил за прошка. Но освен мис Мърдстоун не виждах никого другиго. Виждах останалите само през време на вечерната молитва в гостната, където бивах отвеждан от мис Мърдстоун, след като всички други бяха заели местата си. Слагаха ме там като някакъв престъпник, съвсем самичък до вратата, и след това тъмничарката ми тържествено ме извеждаше навън, преди някой още да бе нарушил молитвеното мълчание. Забелязах само, че майка ми стои колкото може по-далеч от мен и държи лицето си обърнато настрани, така че нито веднъж не го видях. Ръката на мистър Мърдстоун беше обвита в голяма ленена превръзка.
Никой не може да си представи колко дълги ми се видяха тези пет дни. В спомените ми те заемат място на цели години. Ослушвах се във всички шумове, които идеха от къщата и можеха да достигнат до мене — звъненето на звънци, отварянето и затварянето на врати, шепота на гласове, стъпките по стълбата, както и всяко подсвиркване и пеене, всеки смях, който се чуваше отвън. И сред срама и самотата всичко ми се струваше вяло и тъжно. Колко бавно се изнизваха часовете, особено нощем, когато се събуждах и мислех, че е утро, а чувах, че другите още не са си легнали, и пред мене се простираше цялата дълга нощ с подтискащите сънища и кошмари. Как мудно идваше утрото, обедът, следобедът, вечерта, когато момчетата играеха в черковния двор, а аз ги наблюдавах, скрит вътре в стаята, срамувайки се да се покажа на прозореца, за да не би да разберат, че съм затворник.
Изпитвах някакво страшно усещане от това, че не чувах гласа си. Когато ядях и пиех, ме обхващаше нещо прилично на радост, но то си отиваше бързо заедно с яденето и пиенето. Една вечер заваля и в стаята нахлу свеж полъх. Усилващият се дъжд падаше между мен и черквата и той заедно с припълзяващата нощ
