ме потопиха в тъга, страх и угризения. Всичко това се точеше едно след друго в продължение сякаш на години, а не на дни — толкова живо и ясно се е запечатало в паметта ми.
През последната нощ на затворничеството си се събудих, защото някой произнесе шепнешком името ми. Скочих от леглото си и като прострях ръце, казах:
— Ти ли си, Пеготи?
Нямаше никакъв отговор, но след малко отново чух името си, произнесено така злокобно и тайнствено, че просто бих припаднал, ако не ми хрумна, че звукът идва през ключалката.
Добрах се пипнешком до вратата и като си сложих устните до ключалката, прошепнах:
— Ти ли си, мила Пеготи?
— Да, скъпият ми Дейви — отвърна тя. — Бъди тих като мишка, иначе котката ще ни чуе.
Разбрах, че това се отнася за мис Мърдстоун, и съзнах, че трябва да бъда много внимателен, тъй като стаята й беше близо до моята.
— Как е мама, скъпа Пеготи? Много ли ми е сърдита?
Чух как Пеготи плаче тихичко откъм нейната страна на ключалката, също както и аз плачех откъм моята. Сетне тя каза:
— Не, не много.
— Какво ще стане с мене, мила Пеготи? Знаеш ли?
— Училище. Близо до Лондон — беше Пеготиният отговор.
Трябваше да я накарам да ми го повтори, тъй като бе произнесла първата дума в самото ми гърло, понеже бях забравил да махна устата си от ключалката и да сложа там ухото си. И макар че думите й ме развълнуваха, твърде много, не можах да ги доловя.
— Кога, Пеготи?
— Утре.
— Затова ли мис Мърдстоун извади дрехите ми от чекмеджетата? — Тя бе сторила това, но аз забравих да го спомена.
— Да — каза Пеготи. — Сандък.
— Няма ли да видя мама?
— Да — каза Пеготи, — сутринта.
После Пеготи си долепи устните до ключалката и произнесе следните думи с такава жар и топлота, с каквито едва ли някога се е говорило през ключалка:
— Дейви, миличък, ако напоследък не бях така близка с теб, както преди, то не бе, защото не те обичам, миличкият ми, а защото смятах, че така е по-добре за тебе. И за друг някой. Дейви, скъпият ми, слушаш ли ме? Можеш ли да ме чуеш? — Думите й проникваха в стаята като малки залпове.
— Д-д-д-да, Пеготи! — простенах аз.
— Миличкият ми! — каза Пеготи състрадателно. — Виж какво ще ти кажа. Не трябва никога да ме забравяш. Защото и аз никога няма да те забравя. И пак
— Благодаря ти, мила Пеготи! — казах аз. — Благодаря ти! Благодаря ти! Ще ми обещаеш ли нещо, Пеготи? Нали ще пишеш на мистър Пеготи, на малката Емилия, на мисис Гъмидж и на Хам, че не съм толкова зле, колкото може би предполагат, и че ги поздравявам най-сърдечно, особено малката Емилия? Нали ще направиш това, Пеготи? Моля ти се.
Милата добра душица обеща и сетне двамата целунахме ключалката с най-голяма любов. Спомням си, че я погалих с ръка, сякаш тя беше честното й лице, и се разделихме. От тази нощ в сърцето ми се породи такова чувство към Пеготи, което не мога добре да определя. Тя не замести майка ми. Никой не би могъл да стори това, но тя запълни една празнина в сърцето ми и аз почувствах към нея нещо, което не съм изпитвал към никое друго човешко същество. В това чувство имаше и известен комизъм и все пак, ако тя бе умряла, просто не знам какво бих направил и как бих понесъл тази трагедия.
На сутринта мис Мърдстоун ми съобщи да сляза долу в гостната да закуся. Тя се появи както обикновено и ми каза, че ще бъда изпратен на училище, нещо, което за мен не бе толкова ново, колкото тя предполагаше. Там намерих майка ми, много бледа и със зачервени очи. Втурнах се в обятията й и я замолих за прошка от дъното на страдалческата си душа.
— О, Дейви, как можа да нараниш човек, когото обичам! Постарай се да станеш по-добър! Постарай се! Прощавам ти, Дейви, но съм опечалена, че в сърцето ти никнат такива лоши страсти!
Бяха я убедили, че съм лошо дете, и това я нажаляваше много повече, отколкото заминаването ми. Това ми причиняваше болка. Опитах се да изям прощалната си закуска, но сълзите ми капеха върху хляба и маслото и падаха в чая ми. Видях как от време на време майка ми хвърля поглед към мен, сетне поглежда бдителната мис Мърдстоун, след което свежда очи надолу или поглежда настрани.
— Сандъкът на мистър Копърфийлд е там! — каза мис Мърдстоун, когато звукът на колела се чу откъм портата.
Огледах се за Пеготи, но не я видях. Не се появи нито тя, нито мистър Мърдстоун. На вратата стоеше предишният ми познайник, преносвачът. Изнесоха навън сандъка ми и го сложиха в колата му.
— Клара! — каза мис Мърдстоун с нотка на предупреждение в гласа си.
— Готова съм, мила ми Джейн — отвърна майка ми. — Сбогом, Дейви. Заминаваш за свое собствено добро. Сбогом, детето ми. Ще си дойдеш през ваканцията и ще станеш по-добро момче.
— Клара! — повтори мис Мърдстоун.
— Разбира се, мила ми Джейн — отвърна майка ми, като ме притискаше към себе си. — Прощавам ти, скъпото ми дете. Бог да те благослови!
— Клара! — повтори мис Мърдстоун.
Мис Мърдстоун бе така любезна да ме изпроводи до колата и да каже пътем, че се надява да се разкая, преди да свърша зле. После се качих на колата и ленивият кон потегли.
V ГЛАВА
ОТПРАЩАТ МЕ ОТ ДОМА
Трябва да бяхме изминали около половин миля и носната ми кърпичка беше съвсем измокрена, когато преносвачът изведнъж спря колата.
Като погледнах навън, за да разбера причината за това, за голямо свое учудване видях, че Пеготи изскача иззад един храст и се качва в каруцата. Тя ме взе в двете си ръце и така ме притисна до корсета си, че натискът върху носа ми ми причини много силна болка, макар че забелязах това едва после, когато усетих, че мястото там бе станало много чувствително. Пеготи не пророни нито една дума. Като освободи едната си ръка, тя я мушна в джоба си до лакътя и извади няколко книжни кесии със сладкиши, които натъпка в джобовете ми, както и една кесийка за пари, която сложи в ръката ми, но не каза нито дума. След едно последно притискане с двете си ръце тя слезе от каруцата и избяга, както вярвам, без нито едно- единствено копче на роклята си. Взех си едно от няколкото, които се търкаляха наоколо, и дълго време си го пазех за спомен.
Преносвачът ме погледна, сякаш искаше да запита дали тя пак ще се върне, но аз поклатих глава, като казах, че не ми се вярва.
— Тогава тръгвай — каза той на коня си, който наистина тръгна.
До това време се бях наплакал, доколкото можех, и започнах да си мисля, че няма смисъл да плача, още повече че, доколкото си спомнях, нито Родерик Рандъм, нито онзи капитан от английския кралски флот бяха плакали при тежки обстоятелства. Като разбра това мое решение, преносвачът предложи да проснем носната ми кърпичка върху гърба на коня, за да се изсуши. Поблагодарих му и се съгласих. Простряна там, тя изглеждаше съвсем малка.
Сега имах време да разгледам кесията. Беше от твърда кожа със закопчалка и съдържаше три лъскави шилинга, които Пеготи навярно бе лъснала за най-голямо мое удоволствие. Но най-ценното от съдържанието й бяха две половин крони, сгънати в парче хартия, на което бе написано с майчиния ми почерк: „За Дейви. С много любов.“ Това така ме трогна, че помолих каруцаря да бъде тъй добър и ми подаде отново носната ми
