кърпичка. Но той ми отвърна, че ще е по-добре, ако мина без нея, аз се съгласих, изтрих очите си с ръкав и престанах да плача.
Този път действително престанах, макар от време на време да ме обземаха бурни хълцания, последица на предишните ми чувства. След като се тътрихме така известно време, аз запитах каруцаря дали ще ме вози по целия път.
— По целия път закъде? — запита той.
— Там — казах аз.
— Къде „там“? — запита каруцарят.
— Близо до Лондон — отвърнах аз.
— Ами — каза каруцарят, дръпвайки юздата, — този кон ще се търкулне като умряла свиня, преди да стигне и на половината път дотам.
— В такъв случай само до Ярмут ли ще ме карате? — запитах аз.
— Да — отвърна той. — Там ще ви заведа до дилижанса, а дилижансът ще ви закара до мястото, за което сте се запътили.
Както отбелязах в една от предишните глави, преносвачът (чието име беше мистър Баркис) беше с флегматичен нрав и не обичаше много да разговаря, така че да произнесе тези думи беше твърде много за него, поради което в знак на внимание аз му подадох един сладкиш и той го изяде наведнъж, както би сторил някой слон, и също както на слон, и мускул не трепна по едрото лице.
— Тя ли ги е правила? — запита мистър Баркис, лениво приведен над стъпалото на каруцата, с ръце на коленете.
— За Пеготи ли говорите, господине?
— Да, за нея — каза мистър Баркис.
— Да. Тя прави всичките ни сладкиши и приготвя всичките ни яденета.
— Наистина ли? — каза мистър Баркис.
Той нагоди устни, сякаш да подсвирне, обаче не стори това. Само гледаше към ушите на коня, като че виждаше нещо ново там, и продължи да седи така доста дълго време. След това рече:
— Няма ли си някого?
— Питате дали няма сладкиши ли, мистър Баркис? — Помислих си, че му се иска да си хапне нещо и затова прави този намек.
— Не. Питам дали не ходи с някого.
— Пеготи ли?
— Да — каза той. — Тя.
— О, не. С никого не е ходила.
— Наистина ли? — каза мистър Баркис.
И той отново нагоди устни за подсвиркване, но не подсвирна, а само продължи да седи, загледан в ушите на коня.
— Значи тя прави всички ябълкови сладкиши и приготвя всички яденета, така ли? — запита той след дълъг размисъл.
Осведомих го, че е така.
— Добре. Ето какво ще ви кажа — рече мистър Баркис. — Може би възнамерявате да й пишете?
— Разбира се, че ще й пиша — отвърнах.
— А! — каза той, като обърна поглед към мене. — Добре, ако й пишете, може би ще се сетите да й кажете, че Баркис е съгласен, нали?
— Че Баркис е съгласен — повторих невинно аз. — Само това ли?
— Д-д-да — каза, размишлявайки, той. — Д-д-да. Баркис е съгласен.
— Но, мистър Баркис, утре вие ще бъдете пак в Блъндърстоун — казах, потрепервайки при мисълта, че тогава аз ще бъда далеч — и ще ви е по-удобно самичък да й го кажете.
Но тъй като той отхвърли предложението ми с едно тръсване на главата си и още веднъж изказа най- тържествено предишното си желание с думите „Баркис е съгласен“, аз с готовност приех да го съобщя.
Докато чаках дилижанса в ярмутския хотел същия следобед, поисках да ми дадат лист хартия и мастило и написах следната бележка на Пеготи: „Мила Пеготи. Пристигнах тук благополучно. Баркис е съгласен. Много здраве на мама. Искрен твой.
П.П. Той иска специално да ти кажа — Баркис е съгласен.“
След като разбра, че ще изпълня поръчката му, мистър Баркис потъна в ненарушимо мълчание, а аз, изтощен от всичко, което се бе случило напоследък, легнах върху един чувал в каруцата и заспах. Спах дълбоко, докато стигнахме в Ярмут. Когато влязохме в двора на хана, градът ми се видя толкова нов и чужд, че веднага изоставих скритата си надежда да срещна там някой от роднините на мистър Пеготи, може би дори и самата Емилия.
Дилижансът беше вече в двора, целият излъскан, но още без никакви коне, и в това състояние той изглеждаше така, сякаш нямаше никаква вероятност да пристигне някога в Лондон. Мислех си за това и се чудех какво ще стане най-после със сандъка ми, който мистър Баркис бе оставил на дворните плочи до фенера (а самият той бе отишъл по-навътре в двора да обърне колата), както и какво ще стане с мен, когато една жена погледна от един сводест прозорец, на който бяха окачени няколко птици и бутове месо, и каза:
— Този ли е малкият господин от Блъндърстоун?
— Да, госпожо — казах аз.
— Как ви е името? — запита ме тя.
— Копърфийлд, госпожо — отвърнах.
— Тогава не сте вие — каза жената. — Не е предплащано за обеда на човек е такова име.
— Да не е Мърдстоун, госпожо? — казах аз.
— Ако вие сте мистър Мърдстоун, защо тогава най-напред ми казахте друго име?
Обясних на жената каква беше работата и тя позвъни на един звънец и извика:
— Уилям, заведи го в столовата!
При тези думи един келнер се завтече от кухнята, която беше на другия край на двора, и придоби много учуден вид, когато разбра, че ще трябва да покаже трапезарията само на мен.
Стаята беше дълга и голяма и имаше няколко големи стенни карти. Съмнявам се дали бих се почувствал по-чужд, ако бяха истински непознати държави и бях захвърлен някъде сред тях. Изпитах чувството, че върша нахалство, когато седнах на крайчеца на най-близкия до вратата стол, и когато келнерът постла масата специално за мен, усетих как целият се изчервявам от скромност.
Той ми донесе няколко котлети и зеленчуци и отхлупи капаците с такива резки движения, та си помислих, че сигурно нещо съм го обидил. Но той много ме облекчи, когато постави един стол за мен пред масата и каза много любезно:
— Хайде, господин великан! Заповядайте!
Поблагодарих му и заех мястото до масата, но ми беше много трудно да се справя с ножа и вилицата и да внимавам да не се залея със соса, докато той стоеше отсреща, вперил в мен очи, като ме караше да се изчервявам по най-ужасен начин всеки път, когато улавях погледа му. След като видя, че се залавям за втория котлет, той каза:
— За вас има и чаша бира. Сега ли я искате? Поблагодарих му и казах „да“. При тези думи той наля бирата от една кана в голяма чаша и я вдигна към светлината, като по този начин я направи да изглежда много хубава.
— Божичко, колко е много, нали? — каза той.
— Действително, че е много — отвърнах с усмивка аз.
Много ми беше приятно, че е толкова мил. Той имаше блестящи очи, пъпчиво лице, а косата му стърчеше нагоре по цялата му глава. Застанал с едната си ръка на кръста, вдигнал с другата чашата към светлината, той изглеждаше напълно дружелюбен.
— Имаше тук един господин вчера — каза той, — на име Топсойер — може би го познавате?
— Не — казах аз, — не мисля, че…
— С бричове и гетри, широкопола шапка, сив жакет и шалче на точки — каза келнерът.
— Не — казах аз, — нямам удоволствието да…
