можех да прочета някое име, без да си представя с какъв глас и с каква интонация той ще прочете: „Пазете се, той хапе“. Имаше едно момче, някой си Дж. Стиърфорд, което изрязваше името си много дълбоко и много пъти. Представях си, че той ще прочете надписа с много висок глас, а сетне ще ми дръпне косата. Имаше друго едно момче, някакъв Томи Тредълс, за когото се боях, че ще ми се подиграва и ще се преструва, че много го е страх от мене. Имаше трето едно, Джордж Демпъл, за което си мислех, че ще го пее. Ето ме мене, малка, плаха фигурка, застанала там до вратата, свила се при мисълта как притежателите на всички тези имена — мистър Мел ми бе казал, че в училището има всичко четиридесет и пет момчета — идват и по общо съгласие ме пращат в затвора на Ковънтри, като викат всеки по своему: „Пазете се. Той хапе!“
Същото беше с местата по чиновете и скамейките. Същото беше с нишите на празните легла, към които надзъртах, когато минавах, за да отида до собствения си креват. Спомням си как нощ след нощ сънувах, че съм с майка си, както по-рано, че отивам на гости у мистър Пеготи, че пътувам отгоре на пощенската кола или че отново обядвам с нещастния си приятел, келнер, и как при всички тези случаи карам хората да изпищяват и да ме гледат втренчено, когато направя страшното откритие, че съм само по нощница и с този плакат.
Еднообразието на живота ми и постоянният страх от започването на училищните занятия ми причиняваха непоносими страдания. Всеки ден имах дълги учебни занимания с мистър Мел, но тъй като мистър и мис Мърдстоун сега не бяха край мене, работата ми вървеше добре и аз не се посрамвах. Преди и след заниманията се разхождах — надзираван, както вече споменах, от човека с дървения крак. Как добре си спомням влагата из къщата, зелените напукани плочи в двора, на които се закачваше знамето, старото пробито буре за дъждовната вода и безцветните стволове на няколко мрачни дървета, които, изглежда, дъждът бе повече мокрил и слънцето бе по-малко гряло, отколкото дърветата другаде. В един часа мистър Мел и аз обядвахме на горния край на една дълга гола трапезария, изпълнена с дъсчени маси и дъхаща на мазнина. После пак се занимавахме до чая, който мистър Мел пиеше от една синя чаена чаша, а аз от едно тенекиено канче. През целия ден и до след седем или осем часа вечерта мистър Мел работеше усърдно с писалка, мастило, книги, хартия и една линия и изготвяше (както после открих) сведенията за миналото полугодие. Когато прибереше нещата си за през нощта, той изваждаше флейтата си и започваше да я надува, докато най-после ми се струваше, че и самият той постепенно ще влезе в нея през голямата дупка на върха и ще се измъкне през другия край при клавишите.
И сега виждам малката си фигурка в слабо осветените стаи, седнала там с глава, опряна на ръцете си, заслушана в тъжните мелодии на мистър Мел и заета с приготовлението на утрешните си уроци Виждам се и след това, затворил вече книгите, но все още заслушан в печалните звуци, обладан от спомени за дома, какъвто беше той по рано, и долавящ песента на ярмутския вятър из равната пуста площ. Чувствувам се много тъжен и самотен. После отивам да си легна, като минавам през празните стаи, сядам на леглото си и плача за една утешителна дума от Пеготи. Сутринта слизам по стълбите и като поглеждам през дългото, сякаш изсечено в стената прозорче, виждам училищния звънец окачен на върха на една пристройка, с ветропоказател отгоре му, и се изпълвам с боязън за времето, когато той ще призове Дж. Стиърфорд и другите към работа. Но още по-страшни са мрачните ми предчувствия за мига, в който човекът с дървения крак ще отвори ръждясалата порта и ще посрещне страшния мистър Крийкъл. Не мога да кажа, че при всички тези случаи представлявах някаква опасна фигура, но въпреки това през цялото време носех все същото страшно предупреждение на гърба си.
Мистър Мел никога не приказваше много с мен, но и никога не беше груб с мен. Без да приказваме, ние си правехме компания. Забравих да спомена, че понякога той си говореше сам на себе си, хилеше се, стискаше юмрук, скърцаше със зъби и, необяснимо защо, дърпаше косата си. Тези негови особености отначало ме плашеха, но скоро свикнах с тях.
VI ГЛАВА
УВЕЛИЧАВАМ КРЪГА НА ПОЗНАТИТЕ СИ
Бях водил този живот в продължение на един месец, когато човекът с дървения крак започна да се разхожда с парцал и с ведро с вода, от което разбрах, че се правят приготовления за посрещането на мистър Крийкъл и момчетата. Не бях сбъркал, тъй като не след дълго парцалът пристигна в учебната стая и изпъди мистър Мел и мен, така че в продължение на няколко дни трябваше да седим където намерим за добре и да караме както можем и през всичкото това време се пречкахме на пътя на две или три млади жени, които нарядко се бяха появили по-рано, и така бивахме засипвани от прах, че аз непрестанно кихах, сякаш Салем Хаус беше нещо като огромна кутия с енфие.
Един ден мистър Мел ме осведоми, че мистър Крийкъл ще пристигне същата вечер. Надвечер, след чая, чух, че бил дошъл. Преди да си легна, човекът с дървения крак ме извика да се явя при него. Тази част на къщата, в която живееше мистър Крийкъл, беше доста по-удобна от нашата и отпред имаше мъничка градинка, твърде приятна на вид в сравнение с прашното игрище, което беше такава пустиня в миниатюр, че само една камила би се чувствувала добре там. Струваше ми се, че е дръзко да забележа, докато отивах, треперейки, към жилището на мистър Крийкъл, че коридорът му има доста приятен изглед. Когато ме въведоха при него, така много се смутих, че едва можах да забележа мисис Крийкъл и мис Крийкъл (които също бяха в гостната) или друго нещо освен мистър Крийкъл — един едър господин с цял сноп верижки за часовник и печати, седнал в едно кресло, с чаша и бутилка до него.
— Значи така! — каза мистър Крийкъл. — Това е младият господин, чиито зъби трябва да се поизпилят! Обърни го.
Човекът с дървения крак ме обърна, за да покаже плаката, и след като ми даде достатъчно време да ме разгледа, отново ме извърна с лице към мистър Крийкъл, като застана до него. Лицето на мистър Крийкъл беше огненочервено, очите му бяха малки и хлътнали, имаше дебели вени над челото си, малък нос и голяма брада. Темето му беше плешиво, а над слепите му очи се издигаха два редки кичура влажна коса, започнала вече да се прошарва, и се срещаха над челото му. Но най-голямо впечатление ми направи обстоятелството, че той няма глас, а говори шепнешком. Напрежението, което това му струваше, или съзнанието, че говори така ниско, правеше гневното му лице още по-гневно, и вените му ставаха толкова дебели, че сега, като си припомням всичко това, никак не се учудвам защо именно тази негова особеност ме порази най-много.
— Какво ще ми докладваш за това момче? — запита мистър Крийкъл.
— Досега няма нищо против него — каза човекът с дървения крак. — Не е имало случай да се прояви.
Стори ми се, че мистър Крийкъл се разочарова. Обаче ми направи впечатление, че мисис и мис Крийкъл (към които сега погледнах за първи път и които ми изглеждаха слабички и мълчаливи) не се разочароваха.
— Ела тук, господинчо — каза мистър Крийкъл, като ми кимна.
— Ела тук! — каза човекът с дървения крак, повтаряйки същия жест.
— Имам щастието да се познавам с втория ти баща — прошепна мистър Крийкъл, като ме улови за ухото — и заявявам, че той е ценен човек и мъж с характер. Той ме познава, и аз го познавам. Ами ти познаваш ли ме, а? — запита мистър Крийкъл и ощипа ухото ми с жестока игривост.
— Не още, господине — казах, като трепнах от болка.
— Не още? Така ли — повтори мистър Крийкъл. — Скоро ще ме опознаеш.
— Скоро ще го опознаеш — повтори човекът с дървения крак.
После открих, че със силния си глас той играеше роля на тълкувател на мистър Крийкъл прел момчетата.
Бях страшно много изплашен и казах, че се надявам, ако му е угодно, скоро да го опозная. През всичкото това време ухото ми пламтеше от болка.
— Ще ти кажа какъв съм — прошепна мистър Крийкъл, като най-после пусна ухото ми, след като го ощипа за прощаване така силно, че очите ми се насълзиха. — Аз съм татарин.
— Татарин — каза човекът с дървения крак.
— Когато кажа, че ще направя нещо, го правя — каза мистър Крийкъл — и когато кажа, че нещо трябва да бъде направено, то бива направено.
— … да бъде направено, то бива направено — потвърди човекът с дървения крак.
— Аз съм човек с решителен характер — каза мистър Крийкъл. — Това е, което съм. Изпълнявам дълга си. Това е, което правя. И когато собствената ми плът и кръв — тук той погледна към мисис и мис Крийкъл —
