се надигне против мене, тогава тя не е моя плът и кръв. Аз я изоставям. Онзи човек идвал ли е тук отново? — обърна се той към човека с дървения крак.
— Не — беше отговорът.
— Не — каза мистър Крийкъл. — И добре е направил. Той ме познава. Нека да стои настрана. Казвам, нека да стои настрана — повтори мистър Крийкъл, като удари с юмрук по масата и погледна към мисис Крийкъл, — тъй добре ме познава. А сега и ти започна да ме опознаваш, млади приятелю, и може да си отиваш. Изведи го.
Много бях доволен, че ще ме изведат, тъй като мисис и мис Крийкъл бяха започнали да си изтриват очите и се чувствувах така неудобно за тях, както и за себе си. Но в ума ми се въртеше една молба, която тъй много ме засягаше, че не можех да не кажа, макар че се чудех на смелостта си:
— Моля ви се, господине…
Мистър Крийкъл прошепна:
— Ха, какво е това? — и отправи поглед към мене, сякаш очите му искаха да ме изгорят.
— Моля ви се, господине — започнах, заеквайки, аз, — ще ми позволите ли (наистина, много съжалявам за това, което направих) да махна този плакат, преди да са си дошли момчетата…
Не знам дали мистър Крийкъл направи това сериозно, или искаше само да ме сплаши, но той така яростно скочи от стола си, че веднага побягнах, без да чакам човекът с дървения крак да ме придружи, като спрях чак когато стигнах в собствената си спалня, и виждайки, че не ме преследват, легнах, понеже вече беше време, и лежах и треперех в продължение на няколко часа.
На следната сутрин се завърна мистър Шарп. Мистър Шарп беше главният учител, началство на мистър Мел. Мистър Мел се хранеше с момчетата, а мистър Шарп сядаше на масата на мистър Крийкъл. Той беше слабичък човек с болнав вид, с доста голям нос и имаше обичай да държи главата си сведена на една страна, сякаш му тежеше.
Косата му беше мека и вълниста, но най-първото момче, което дойде, ме осведоми, че това е перука (при това второкачествена, каза момчето) и че всяка събота мистър Шарп отивал да му я къдрят.
Това сведение ми бе дадено не от друг, а от Томи Тредълс, първото момче, което се завърна. Представи ми се, като ми съобщи, че ще намеря името му изрязано в десния ъгъл на вратата, точно над горното мандало. Тогава аз казах: „Тредълс ли?“ — На което той отвърна: „Същият“, и поиска да му дам пълни сведения за себе си и за семейството си.
Имах голям късмет, че първото момче, което се върна, беше Тредълс. Моят плакат така много го забавляваше, че той ме спаси от всякакво стеснение или старание да го крия, като веднага след пристигането на всяко едно момче ме представяше с думите: „Погледни! Чудесна игра!“ За мое щастие по- голямата част от момчетата си дойдоха с понижено настроение и съвсем не бяха толкова буйни за моя сметка, колкото очаквах. Някои от тях действително танцуваха около мене като диви индианци и по-голямата част не можеха да устоят на изкушението да дават вид, че ме мислят за куче, като ме галеха и милваха, за да не хапя, и казваха: „Легнете, господине!“ Естествено, ми беше стеснително сред толкова непознати и ми причини доста сълзи, но всичко мина много по-добре, отколкото бях очаквал.
Обаче те не счетоха, че съм официално приет в училището, докато не се завърна Дж. Стиърфорд. Това момче имаше славата на голям учен, беше много хубаво и поне шест години по-голямо от мене. Заведоха ме пред него като при някой магистрат. Застанал под един навес на игрището, той поиска да му дам пълни подробности във връзка с наказанието ми и с удоволствие изказа мнението, че това е „безобразие“, с което завинаги спечели благодарността ми.
— Колко пари имаш, Копърфийлд? — запита ме той, след като даде преценката си за наказанието ми и тръгна с мен.
Осведомих го, че имам седем шилинга.
— Най-добре ще бъде да ми ги дадеш да ти ги пазя — каза той. — Най-малкото би могъл да сториш това, ако желаеш. Но няма нужда да го правиш, ако не искаш.
Побързах да се съобразя с това приятелско предложение и като разтворих Пеготината кесия, изсипах съдържанието й в ръката му.
— Желаеш ли да похарчиш нещо сега? — запита ме той.
— Не, благодаря — отвърнах аз.
— Би могъл, ако искаш — каза Стиърфорд. — Достатъчно е да кажеш само една дума.
— Не, благодаря ви, господине — повторих аз.
— Но може би по-нататък ще поискаш да изразходваш един-два шилинга за бутилка вино от френско грозде, което може да се изпие в спалнята — каза Стиърфорд. — Както разбирам, ти си в моята спалня.
Не се бях сетил за това по-рано, но отговорих, че, разбира се, то ще ми направи удоволствие.
— Много добре — каза Стиърфорд. — Предполагам, че ще бъдеш доволен да изхарчиш още около един шилинг за бадемови сладкиши, нали?
Отвърнах му, че и това ще ми направи удоволствие.
— И още един шилинг за бисквити, и друг за плодове, а? — каза Стиърфорд. — Нали, малкият ми Копърфийлд, ще го направиш!
Усмихнах се, защото и той се усмихна, но вътрешно бях малко обезпокоен.
— Е, добре — каза Стиърфорд, — важното е да разпределим парите ти така, че да стигнат за повече продукти. Ще направя за теб всичко, което е по силите ми. Мога да излизам, когато си искам, и ще съумея да пренеса тайно нещата. — С тези думи той мушна парите в джоба си и любезно ме посъветва да не се безпокоя, понеже щял да се погрижи всичко да бъде наред.
Той удържа думата си, но всъщност нещата съвсем не бяха наред, защото разбрах, че всичките пари, които ми бе изпратила майка ми, щяха да се прахосат, макар и да бях запазил хартийката, в която бяха обвити: тя бе ценна за мен.
Когато се качихме горе да спим, той донесе купеното за всичките ми седем шилинга, сложи го върху леглото ми на лунната светлина, като каза:
— Ето, малки ми Копърфийлд, какво царско угощение ще имаш.
На тези си години не можех дори да си помисля да пирувам сам, щом като той беше до мене. Само при мисълта за това ръката ми се разтрепера. Помолих го да ми направи честта да заеме челното място. Молбата ми бе подхваната и от другите момчета, които бяха в същата спалня, така че той я удовлетвори, седна на възглавницата ми и започна да раздава сладкишите — по най-справедлив начин, трябва да призная, — като наливаше виното от френско грозде в една чаша без подставка, лично негова собственост. А колкото до мен, аз седях вляво от него, докато останалите се бяха наредили край нас по най-близките легла и по пода.
Много добре си спомням как бяхме насядали там и приказвахме шепнешком. Или по-право трябва да кажа, че другите приказваха, а аз ги слушах с уважение. Лунната светлина проникваше в стаята през прозореца, като бе изрисувала един блед прозорец на пода. По-голямата част от нас бяха в сянка, освен когато Стиърфорд пъхваше клечка в една фосфорна кутия, за да потърси нещо, като веднага след това синият пламък на клечката угасваше. И сега ме обхваща някакво тайнствено чувство, породено от тъмнината, от скритом устроения пир и водените шепнешком разговори. И сега се вслушвам във всичко, което ми казват, с някакво смътно чувство на страхопочитание и тържественост, което ме изпълва с радост, че те са толкова близо до мене, и с боязън (макар и да се преструвам, че се смея), когато Тредълс дава вид, че съзира призрак в ъгъла.
Научих най-различни неща за училището и за всички, които бяха свързани с него. Научих, че ненапразно мистър Крийкъл се кичил с прозвището си на татарин, тъй като бил най-строгият и най- свирепият от всички преподаватели. Всеки ден се нахвърлял безмилостно срещу момчетата като войник в атака и удрял наляво и надясно, където му попадне. Самият той не бил способен за нищо друго освен за бой, тъй като бил по-невеж (според думите на Стиърфорд) и от най-тъпото момче в училището. Едно време се занимавал с търговия на хмел, но след като фалирал, отворил училище с парите на мисис Крийкъл. Чух и много други работи и ми беше чудно откъде са ги научили.
Чух, че човекът с дървения крак, чието име беше Тънгей, бил упорит варварин, който по-рано му помагал в търговията с хмел, но след това влязъл в просветната кариера с мистър Крийкъл, тъй като според предположенията на момчетата бил си счупил крака, докато бил на служба при мистър Крийкъл, а освен това бил замесен в тъмните му сделки и знаел тайните му. Научих, че с изключение на мистър Крийкъл
