изненадан видях, че ми посочва юмрук, когато сложиха яйцето и бекона ми да се пържат и когато Никой не я гледаше. Слънчевата светлина струеше през малкото прозорче, но тя бе обърнала гърба си и гърба на стола към него, като затуляше огъня, сякаш ревностно топлеше него, вместо той нея да топли, и го наблюдаваше с най-голямо недоверие. Когато закуската ми беше готова и огънят се освободи, тя така се зарадва, че се изсмя на висок глас. Трябва да кажа, че смехът й никак не беше мелодичен.
Седнах пред черната си франзела, яйцето, парчето бекон, както и едно канче мляко, което ми дадоха, и закусих чудесно. Докато още се наслаждавах на хубавото ядене, старата жена каза на учителя:
— Флейтата ти у тебе ли е?
— Да — отвърна той.
— Посвири малко — каза старата жена ласкаво. — Хайде!
При тези думи учителят мушна ръце под полите на жакета си и извади флейтата си на три отделни парчета, които завинти едно за друго и веднага започна да свири. Впечатлението ми е, дори след толкова години, че никой не би могъл да свири по-зле от него. Той издаваше най-печалните звуци, които някога съм чувал, произвеждани било естествено или изкуствено. Не знам каква беше мелодията — ако изобщо съществуваше подобно нещо (в което твърде много се съмнявам), — но въздействието на това напрежение върху ми беше такова, че, първо, така се размислих за всичките си кахъри, че едва сдържах сълзите си; второ, изгубих охота за ядене; и, трето, така ми се приспа, че очите ми се затваряха. И сега, като си спомня за това, те започват да се затварят и аз започвам да клюмам. И сега малката стая с отворения долап в ъгъла, със столовете с четвъртити облегала, с ъгловата малка стълбичка, водеща за стаичката на горния етаж, и трите паунови пера на камината изчезват от погледа ми и аз клюмвам и заспивам. Звукът на флейтата изчезва, вместо него се чуват колелата на дилижанса и отново пътувам. Дилижансът спира, събуждам се стреснат, флейтата пак се чува и учителят от Салем Хаус седи с кръстосани крака, свири тъжно, а старата стопанка на къщата се изпълва с възторг. На свой ред тя изчезва, изчезва и той, няма вече никаква флейта, никакъв учител, никаква Салем Хаус, никакъв Дейвид Копърфийлд — нищо, само дълбок сън.
Сънувах, че веднъж, като свирел на тъжната си флейта, старата жена се приближила до него, изпълнена с възхищение, навела се над облегалката на стола и го прегърнала през врата, което го накарало да спре свиренето си за момент. Намирах се в състояние на полусън и когато той подхвана свиренето си — тъй като действително бе спрял за миг, — видях и чух как старата жена пита мисис Фибитсън дали не е прекрасно (искаше да каже за флейтата), на което мисис Фибитсън отвърна: „Да, да!“ — и кимна към огъня. Убеден съм, че цялата заслуга на представлението тя отдаваше на него.
Трябва да съм дремал доста дълго време, след което учителят от Салем Хаус развинти флейтата си, прибра парчетата както по-рано и ме изведе. Намерихме пощенската кола много наблизо и се качихме на покрива й. Но на мене така много ми се спеше, че когато спряхме на пътя, за да вземем друг един човек, сложиха ме вътре, където нямаше пътници, и там спах дълбоко, докато усетих, че колата се изкачва бавно между зелените дървета на един хълм. Скоро спря, тъй като бе пристигнала на предназначението си.
След като повървяхме малко, учителят и аз дойдохме до сградата на Салем Хаус, която беше оградена с висока тухлена стена и изглеждаше много мрачна. Над вратата на тази стена имаше една дъска с надпис „Салем Хаус“. Когато дръпнахме звънеца, през решетката на вратата ни изгледа едно намусено лице, което открих, когато вратата се отвори, че принадлежи на един пълен човек с волски врат, дървен крак, изпъкнали скули и ниско подстригана коса.
— Новото момче — каза учителят.
Човекът с дървения крак ме изгледа от глава до пети — това не му отне много време, тъй като бях твърде малък, — подир което заключи вратата зад нас и взе ключа. Вървяхме към къщата, между няколко големи тъмни дървета, когато той се провикна към водача ми:
— Хей!
Извърнахме се и го видяхме да стои пред вратата на една дървена къщичка, в която живееше, а в ръцете си държеше един чифт обувки.
— Ето! — каза той. — Обущарят дойде, след като вие бяхте излезли, мистър Мел, и каза, че не може повече да ги поправя. Каза, че от самите обуща нищо не е останало и че се чуди как можете да очаквате от него да ги закърпи.
При тези думи той хвърли обущата към мистър Мел, който се върна няколко крачки, за да ги вземе, и ги погледна (твърде отчаяно, както ми се стори), след което продължихме пътя си.
Тогава за първи път забелязах, че обувките, които носеше, бяха много овехтели и на едно място чорапът му се бе пукнал като пъпка.
Салем Хаус беше квадратно здание с пристройки и видът му беше гол и неприветлив. Наоколо беше много тихо и аз изказах на мистър Мел предположението, че момчетата трябва да се излезли. На това той отвърна, че е ваканция, като се зачуди на незнанието ми. Момчетата били по домовете си, а директорът, мистър Крийкъл, бил на море с мисис и мис Крийкъл. Бил съм изпратен тук през ваканцията като наказание за постъпките ми. Той ми обясни всичко това, докато вървяхме.
Погледнах училищната стая, в която той ме заведе, и тя ми се стори най-пустото и мрачно място, което някога съм виждал. Виждам я и сега: дълга стая с три редици чинове и шест редици скамейки, и с множество куки по стените за закачване на шапки и плочи. По мръсния под бяха разпилени листове от стари тетрадки. По чиновете се виждаха колибки за копринени буби, направени от същия материал. Две нещастни малки бели мишки, изоставени от собственика си, тичаха насам нататък в един плесенясал кафез, направен от картон и тел, и оглеждаха всички ъгли с червените си очи, за да намерят нещо за ядене. Една птичка в клетка, малко по-голяма от нея, издаваше някакви тъжни звуци и подскачаше на високото два инча клонче, но нито пееше, нито чуруликаше. Цялата стая издаваше нездравата миризма на изгнили ябълки и плесенясали книги. В стаята не би могло да има повече мастилени петна, ако още от самото й построяване не бе имала покрив и през всичките сезони на годината в нея бе валяло мастило вместо дъжд и сняг.
Мистър Мел ме бе оставил, за да занесе горе незакърпваемите си обуща, и аз отидох до другия край на стаята, забелязвайки всичко това, докато пристъпях бавно напред. Изведнъж погледът ми се спря върху един картонен плакат, който лежеше на един чин и на който много красиво беше написано: „Пазете се. Той хапе.“
Веднага се качих на чина, като се опасявах най-малкото от някое куче под него. Но макар и да се оглеждах навсякъде с разтревожен поглед, никъде не можах да го забележа. Още бях зает да се озъртам наоколо, когато мистър Мел се завърна и ме запита какво правя там горе.
— Извинете, господине — казах му аз, — търся кучето.
— Кучето ли? — каза той. — Кое куче?
— Не е ли куче, господине?
— Кое да е куче?
— Онова, от което трябва да се пазим, господине, което хапело.
— Не, Копърфийлд — каза той със сериозен глас, — не е куче, а момче. Дадено ми е нареждане, Копърфийлд, да поставя този надпис на гърба ти. Съжалявам, че трябва да сложа такова начало, но съм длъжен да го сторя.
При тези думи той ме свали долу и завърза плаката на гърба ми като раница. Беше пригоден специално за тази цел. Където и да отидех след това, носех го за утеха на гърба си. Никой не можеше да си представи какво страдание ми причиняваше този надпис. Винаги си въобразявах, че някой го чете, независимо от това, дали имаше възможност хората да го видят или не. Никакво облекчение не чувствах, когато се обърнех и не виждах никого зад себе си. На която и страна да бе гърбът ми, все си представях, че някой го гледа. Онзи човек с дървения крак увеличаваше страданията ми. Той ми беше началство и винаги, когато ме видеше да се облягам на някое дърво, стена или къщата, изреваваше гръмогласно от вратата на къщичката си: „Хей, вие, господине! Вие, Копърфийлд! Покажете надписа си да се вижда, иначе ще ви обадя!“ Игрището беше един изравнен пуст двор, открит към задната страна на къщата и канцелариите. Знаех, че слугите го четат, и касапинът го чете, и хлебарят го чете. Накъсо казано, всички, които сутрин влизаха и излизаха от зданието, когато ми бе заповядано да се разхождам из игрището, прочитаха, че трябва да се пазят от мене, тъй като хапя. Спомням си, че бях започнал да се страхувам от себе си като от някое бясно момче, което наистина хапе. Край това игрище имаше една стара врата, на която момчетата имаха обичай да си изрязват имената. Тя беше цялата покрита с такива надписи. В страха си пред края на ваканцията и тяхното завръщане не
