продължи със сведени надолу очи, извил малко на една страна достопочтената си глава.
— Младата жена продължи да живее известно време в това душевно разположение, като обаче понякога духът й се понижаваше, докато, както ми се стори, започна да тревожи мистър Джеймс с лошите си настроения, така че животът им не беше тъй приятен, както по-рано. Мистър Джеймс отново стана неспокоен и колкото повече се увеличаваше нетърпението му, толкова по-зле се чувствуваше тя. И трябва да призная, че положението ми между двамата никак не беше лесно. Все пак работите се пооправяха за известно време и това трая, общо взето, повече, отколкото човек би могъл да очаква.
Мис Дартъл откъсна очи от далечината и отново ми хвърли по-раншния си поглед. Мистър Литимър се покашля благопристойно, след като сложи ръка пред устата си, премести се на другия си крак и продължи:
— Най-после, когато се изрекоха много думи и укори, една сутрин мистър Джеймс напусна околността на Неапол, където бяхме наели една вила (младата жена имаше голяма слабост към морето), като каза, че уж ще се върне след два-три дни. Той остави аз да й съобщя, че заради щастието на всички засегнати — тук Литимър отново се покашля благопристойно — си отива. Трябва обаче да отбележа, че мистър Джеймс постъпи крайно благородно, тъй като предложи младата жена да се омъжи за един много почтен човек, който беше напълно готов да забрави миналото и който най-малкото беше така добър за младата жена, както който и да било друг при обикновени обстоятелства, особено като се има предвид долният й произход.
Той отново премести тежестта си на другия крак и намокри устни. Бях убеден, че мерзавецът говори за себе си, и видях подозрението ми отразено на лицето на мис Дартъл.
— Бях натоварен да й съобщя и това. Бях готов да сторя всичко, за да облекча мистър Джеймс от трудностите му и отново да спечеля благоволението на любещата го майка, която беше изтърпяла толкова страдания заради него. Затова приех да й предам поръчаното. Когато й съобщих за заминаването на мистър Джеймс, младата жена припадна, а след като се свести, прояви буйност, която надмина всякакви очаквания. Беше просто като луда и трябваше да употребя сила, за да я задържа. Иначе сигурно би свършила със себе си, като се прободе с нож или като се удави, или ако й се попречеше за това, като разбие главата си в мраморния под.
Мис Дартъл се беше облегнала на скамейката със сияещо лице. Просто пиеше с възхищение всяка дума, която излизаше от устата му.
— Но когато стигнах до втората част на съобщението, което бях натоварен да й предам и което всеки би взел най-малкото за проява на добро намерение — продължи мистър Литимър, като неспокойно триеше ръцете си, — тогава младата жена се показа в истинската си светлина. Никога през живота си не бях виждал по-разбеснял човек. Поведението й беше наистина скандално. Тя се показа по-неблагодарна, по- безчувствена и по-неблагоразумна дори и от камък. Ако не бях взел предпазни мерки, просто би ме убила.
— И това би й направило чест! — казах с възмущение аз.
Мистър Литимър наклони глава, сякаш искаше да каже: „Наистина ли мислите така, господине? Но вие сте още толкова млад!“ След което продължи разказа си.
— С една дума, за известно време беше необходимо да се махне от нея всичко, с което би могла да нарани себе си или другиго и да се държи затворена. Въпреки това тя избяга през нощта, като счупила дървения капак на прозореца, закован от самия мен, слязла по стъблото на една лоза под прозореца и, доколкото знам, оттогава насам никой не я е чул, нито видял.
— Навярно е умряла — забеляза мис Дартъл усмихнато и с такъв израз, сякаш със собствените си ръце би извила тялото на клетата девойка.
— Може да се е удавила, госпожице — отвърна мистър Литимър, доволен, че има повод да се обърне към някого. — Твърде е възможно. Или пък може да са й помогнали лодкарите и техните жени и деца. Свикнала на долно общество, тя имаше обичай да разговаря с тях, когато биваше на брега, мис Дартъл, често сядаше край лодките им. Виждал съм я да прави това по цели дни, когато мистър Джеймс беше далеч. Той никак не остана доволен, когато откри как веднъж тя разправила на децата, че е лодкарска дъщеря и че много отдавна и тя е скитала в родината си край брега също като тях.
Емилия! Нещастна хубавице! Виждам като на картина как седиш на далечния бряг, между децата, подобни на теб в невинността ти, заслушана в гласчетата, които можеха да те назоват с името „майко“, ако беше станала съпруга на бедния лодкар. Чувам и бурния глас на морето с неговото вечно: „Нивга веч“!
— Когато, мис Дартъл, стана ясно, че нищо не може да се направи…
— Не ти ли казах да не се обръщаш към мен? — извика тя презрително.
— Вие първа ми заговорихте, госпожице — отвърна той. — Моля да ме извините. Мой дълг е да ви се подчинявам.
— Тогава изпълни дълга си. Свърши разказа си и си върви! — каза тя.
— Когато стана ясно, че не може да бъде намерена — каза той с безкрайна благопристойност, като се поклони покорно, — отидох при мистър Джеймс, където той ми беше казал да препращам писмата му, и му съобщих за случилото се. Тогава между двама ни възникна стълкновение и достойнството ми ме принуди да го напусна. Аз можех да понасям и действително понасях твърде много от мистър Джеймс, но този път той ме обиди прекалено много. Удари ме. Като знаех за печалното недоразумение между него и майка му, както и тревогата, която тя навярно изживява, си позволих свободата да се върна в Англия и да разкажа…
— За парите, които му платих — обърна се към мен мис Дартъл.
— Точно така, госпожице, и да разкажа каквото знаех. Доколкото си спомням, друго няма — каза мистър Литимър след кратък размисъл. — Понастоящем съм без работа и ще бъда щастлив да си намеря подходяща служба.
Мис Дартъл ме погледна, сякаш да ме запита дали искам да чуя още нещо. Тъй като ми беше хрумнала една мисъл, отвърнах:
— Бих желал да узная от — от това същество (не ми бе възможно да употребя по-мек израз) дали са видели някое писмо, изпратено от дома й, или пък дали той предполага, тя да е получила подобно.
Той остана безмълвен и спокоен, с очи, приковани в земята, и с върха на всеки един пръст на дясната си ръка, опрян на върха на всеки един пръст на лявата.
Мис Дартъл обърна презрително глава към него.
— Моля да ме извините, госпожице — каза той, като се събуди от вцепенението си, — но каквото и подчинение да дължа вам, аз имам свое положение, макар и да съм слуга. Мистър Копърфийлд и вие, госпожице, сте две различни личности. Ако мистър Копърфийлд желае да узнае нещо от мен, си позволявам свободата да напомня на мистър Копърфийлд, че може да зададе въпроса си на мен. Аз трябва да поддържам репутацията си.
След известна вътрешна борба обърнах очи към него и казах:
— Вие чухте въпроса ми! Можете да считате, че е бил отправен към вас, ако намерите за добре. Какъв е отговорът ви?
— Сър — отвърна той, като присвиваше и разделяше деликатните си устни, — ще ви отговоря донейде неопределено. Да съобщя мистър Джеймсовите тайни на майка му и на вас — това са две различни неща. Смятам, че не е много вероятно мистър Джеймс да е поощрявал получаването на писма, които биха увеличили лошото настроение и неприятностите; обаче, господине, по-далеч от това не бих желал да отивам.
— Това ли е всичко? — обърна се към мен мис Дартъл.
— Ще прибавя само — казах аз, когато го видях да си тръгва, — че разбирам каква е била ролята му в тази отвратителна история и ще разкажа всичко на онзи добър човечец, който й е бил като баща още от най-ранно детство. Бих му препоръчал да не се явява много пред хора.
Той се спря в момента, когато заговорих, и остана да ме изслуша с обичайното си спокойствие.
— Благодаря ви, господине. Но вие трябва да ми простите, ако ви кажа, че в тази страна няма нито роби, нито робовладелци и че не е позволено на хората сами да взимат закона в ръцете си. Ако сторят това, работите се обръщат по-скоро в тяхна вреда, отколкото във вреда на другите. Така че, господине, не се боя да ходя, където ми е угодно.
С тези думи той ми се поклони учтиво, а след това и на мис Дартъл и се отдалечи през свода на обраслата в бръшлян стена, откъдето беше дошъл. Мис Дартъл и аз се изгледахме мълчаливо. Изразът й
