беше същият, с който беше повикала Литимър.
— Той казва освен това — забеляза тя, като изви долната си устна, — че доколкото му е известно, господарят му сега обикаля Испанския бряг и след това ще продължи, докато задоволи жаждата си за пътуване по море. Това обаче не е интересно за вас. Между тези две горди особи — майката и сина, пропастта е още по-широка и няма никакви надежди да се сдобрят, тъй като много си приличат и времето ги прави все по-упорити и надменни. И това не е интересно за вас, но го казвам само като увод на следващите ми думи. Този дявол, когото вие искате да изкарате ангел — думата ми е за онази проста девойка, която той извади от калта (тук тя цял ме обхвана с пламналия си поглед и вдигна застрашително пръст), може да е жива — смятам, че низшите същества не умират лесно. Ако е така, вие сигурно бихте желали да се положат добри грижи за това съкровище. Същото желаем и ние, за да не би той отново да стане нейна жертва. Така че дотук интересът ни е общ. И тъкмо затова аз, която бих желала да й причиня най-голямото зло, способно да нарани такова грубо създание, ви повиках да чуете настоящия разказ.
По настъпилата в лицето й промяна отгатнах, че някой се приближава зад мен. Беше мисис Стиърфорд, която ми подаде ръката си по-студено, отколкото в миналото, а държането й беше по-властно, обаче не можех да не забележа, че бе запазила спомена за миналата ми привързаност към сина й, и това истински ме трогна. Тя беше много променена. Величествената й осанка сега съвсем не беше така стройна, по хубавото й лице имаше бръчки, а косата й беше почти бяла. Но когато седна на скамейката, все още правеше впечатление на красива жена, със същия блясък във властния поглед, който светеше в детските ми мечти.
— Всичко ли е известно на мистър Копърфийлд, Роза?
— Да.
— От Литимър ли го научи той?
— Да. Обясних му защо желанието ви беше такова.
— Вие сте добро момиче, Роза — каза тя, след което се обърна към мен: — От време на време си кореспондирам с бившия ви приятел, господине, но той не си е възвърнал съзнанието за синовен дълг. Така че нямам друга цел освен тази, за която ви е говорила мис Дартъл. Би било много добре, ако работата се нареди така, че това да понесе утеха на почтения човек, когото доведохте тук и когото истински съжалявам, и да спаси сина ми от онази подла интригантка.
— Разбирам ви, госпожо — казах почтително аз. — Уверявам ви, че не придавам погрешно значение на мотивите ви. Обаче трябва да ви обясня, тъй като познавам това семейство от детинство, че много грешите, ако предполагате, че това така дълбоко наранено момиче не е било горчиво измамено и не би предпочело да умре хиляди пъти, отколкото сега да получи дори чаша вода от ръцете на сина ви.
— Оставете, Роза, оставете! — каза мисис Стиърфорд, когато другата се готвеше да се намеси. — Това няма значение. Както разбирам, господине, вие сте женен, нали?
Отговорих й утвърдително.
— И имате успех? Аз живея в уединение, обаче чувам, че започвате да ставате известен.
— Щастието ми се усмихна — отвърнах аз — и името ми наистина се чува тук-там.
— Нямате майка, нали? — запита тя с по-мек глас.
— Не.
— Жалко. Тя би се гордяла с вас. Лека нощ!
Поех ръката, която тя ми подаде с величествено и непреклонно движение, сякаш в гърдите й царуваше пълно спокойствие. Като че ли гордостта на тази жена влияеше дори на самия й пулс и спущаше някаква спокойна завеса пред погледа, с който обхващаше просналата се пред нея далечина.
Като се отдалечих от тях по терасата, не можех да не забележа с каква напрегнатост двете жени бяха обърнали взор към гледката пред тях и как мракът ги обхващаше малко по малко. Тук-там ранните лампи блещукаха в далечния град, а мъртвешката светлина все още надвисваше над източната четвъртина на небето. Но от по-голямата част на широката долина се издигаше мъгла, подобна на море, която, слята с мрака, сякаш се готвеше да ги погълне. Имам причина да си спомням тази картина и да си мисля с трепет за нея, защото, преди да видех отново тези жени, едно бурно море щеше да се извиси пред нозете им.
Като размишлявах върху това, което ми бе разказано, реших, че е редно да го съобщя на мистър Пеготи. Следната вечер отидох в Лондон да го потърся. Той непрестанно скиташе от място на място, обладан единствено от целта си да намери Емилия, обаче се мяркаше повече в Лондон, отколкото където и да било другаде. Често го виждах да прекосява в пустата нощ улиците, за да се оглежда между малцината, които се скитаха в този късен час, и да търси това, от което се страхуваше.
Той пазеше квартирата си над малкия свещарски дюкян в Хънгърфорт Маркет, за която неведнъж съм споменавал и от която за първи път тръгна да изпълни милосърдното си дело. Отправих натам стъпките си и като запитах за него, научих от обитателите на къщата, че още не бил излязъл и ще го намеря горе в стаята му.
Той седеше край един прозорец, където имаше няколко саксии, и четеше. Стаята беше много чиста и спретната. Веднага разбрах, че тя винаги беше готова да я приеме и че той никога не излизаше оттам, без да си помисли, че би могъл да я доведе. Мистър Пеготи не бе чул почукването ми и вдигна глава едва когато сложих ръка на рамото му.
— Мастър Дейви! Благодаря ви, господине! Благодаря ви най-сърдечно за това посещение! Седнете, седнете. Приветствувам ви от все сърце!
— Мистър Пеготи — казах аз, като взех подадения ми от него стол, — не очаквайте нещо много! Научих някои новини.
— За Емилия!
Той сложи нервно ръка на устата си и целият побледнял, обърна поглед към мен.
— Нямам улики къде се намира тя сега, обаче не е при него.
Той седна, вперил поглед в мен, като слушаше с най-голямо внимание всичко, което имах да му съобщя. Много добре си спомням достойнството, красотата дори, с които търпеливата тържественост на лицето му ме порази, когато извърна постепенно очи от моите и остана с поглед, прикован надолу, облегнал на ръка челото си. Не ме прекъсна нито веднъж, като през целия ми разказ остана напълно безмълвен. Сякаш мислено следеше само нея, изхвърлил всичко друго от съзнанието си.
Когато свърших, той засенчи лицето си и продължи да мълчи. Погледнах за малко от прозореца, като се занимавах със саксиите.
— Какво заключавате от всичко това, мастър Дейви? — запита ме най-после той.
— Смятам, че е жива — отвърнах аз.
— Не знам. Може би първият удар е бил много силен и в голямото отчаяние тя… Синята водна шир, за която толкова често приказваше… Дали не е мислила тъй много за нея, защото там е трябвало да намери гроба си!
Той каза това замислено, с тих, изплашен глас, като се разхождаше из малката стаичка.
— И все пак, мастър Дейви — прибави той, — винаги съм чувствувал такава увереност, че тя е жива! Буден или заспал, винаги съм знаел, че ще я намеря… И това ме е ръководило и поддържало… така че не вярвам да съм се лъгал. Не, не! Емилия е жива!
Той сложи тежко ръка върху масата и по обгорялото му от слънцето лице се изписа сурова решителност.
— Моята племенница, Емилия, е жива, господине! — каза уверено той. — Не знам кое ми дава тази сигурност и откъде идва тя, обаче нещо ми казва, че е жива!
Като изрече тези думи, той изглеждаше едва ли не подобно на човек, осенен от някакъв дух. Почаках няколко минути, докато можа да ми отдаде вниманието си, след което му заговорих за предпазните мерки, които миналата вечер бях намислил, че е разумно да се вземат.
— Вижте какво, драги приятелю… — започнах аз.
— Благодаря ви, благодаря ви, любезни господине — каза той, като грабна с двете си ръце моята.
— Ако тя дойде в Лондон, което е допустимо, тъй като къде другаде би й било лесно да се изгуби, ако не в този голям град, и какво друго ще пожелае да стори, ако не да се крие някъде в случай, че не си отиде вкъщи?
— Положителен съм, че няма да си отиде вкъщи — прекъсна ме той, като поклати печално глава. — Може би би го сторила, ако го беше напуснала по своя воля, но не и сега.
