— Ако дойде тук — казах аз, — струва ми се, че има едно лице, което повече от всеки друг има вероятност да я открие. Спомняте ли си за… изслушайте ме с твърдост, мислете само за единствената си цел… спомняте ли си Марта?
— От нашия град?
Достатъчно беше да видя лицето му, за да разбера какво щеше да ми отговори.
— Знаете ли, че тя е в Лондон?
— Виждал съм я по улиците — каза той, като потрепера.
— Но вие не знаете какво добро й стори Емилия с помощта на Хам дълго преди да избяга от къщи. Нито пък ви е известно, че една вечер, когато се срещнахме двамата в онази там странноприемница през пътя и приказвахме, тя ни слушаше до вратата.
— Мастър Дейви! — каза удивен той. — Онази вечер ли, когато валеше силно сняг?
— Точно тогава. И след това не съм я виждал. Отидох да я потърся, след като си тръгнахме, но бе отминала. Тогава не желаех да ви спомням за нея, пък и сега не ми се иска, обаче тя е лицето, за което загатнах, и смятам, че трябва да влезем във връзка с нея. Разбирате ли?
— Твърде добре разбирам, господине — отвърна той.
Бяхме принизили гласовете си до шепот и продължихме да приказваме така.
— Казвате, че сте я виждали. Мислите ли, че бихте могли да я намерите? Аз мога да се надявам да я видя само случайно.
— Струва ми се, мастър Дейви, че знам къде да я търся.
— Сега е тъмно. Щом като сме заедно, бихме могли да излезем и да я потърсим още тази вечер.
Той се съгласи и се приготви да ме придружи. Без да давам вид, че го забелязвам какво прави, видях как внимателно подреди стаята, как приготви свещта за запалване, оправи леглото и най-после извади една от роклите й (спомних си, че я бях виждал да я носи), грижливо сгъната с други някои дрехи, както и една шапка, и ги сложи на един стол. Не направи никакъв намек за тези дрехи, нито пък аз сторих това. Навярно те я бяха чакали на този стол много, много вечери.
— Беше време, мастър Дейви — каза той на слизане по стълбата, — когато смятах, че тази девойка е пръстта под краката на моята Емилия. Да ми прости бог, сега вече е съвсем друго!
Когато вървяхме по улицата, запитах го за Хам, отчасти да поддържам разговора, отчасти да задоволя любопитството си. Той ми отговори почти със същите думи, както и по-рано, че Хам си е все същият и че кара живота си само ей така, без да полага някаква грижа за себе си, но никога не се оплаква и всички го обичат.
Попитах го какво смята, че мисли Хам за виновника на нещастията им, и дали предполага, че животът на Стиърфорд е в опасност. Какво например, мисли той, би се случило, ако Стиърфорд и Хам някога се срещнат?
— Не знам, господине — отвърна мистър Пеготи. — Често съм мислил за това, но самичък не знам какво да си отговоря. Пък и не е важно.
Припомних му за утрото след бягството й, когато и тримата вървяхме край брега.
— Спомняте ли си необуздания поглед, с който той гледаше морето и за думите му, че „оттам ще дойде краят“?
— Разбира се, че си спомням! — отвърна той.
— Какво, предполагате, е искал да каже с това?
— Често пъти съм се питал, мастър Дейви, и никога не съм могъл да си отговоря. А има и нещо друго. Макар и винаги да е дружелюбен, никога не бих се решил да го попитам. Той всякога ми е говорил само с най-голяма почит и не вярвам отсега нататък да започне да ми говори иначе, но думи като тогавашните не лежат на повърхността, а имат дълбоки корени, които аз съвсем не мога да прозра, и не смея да му заговоря за тях.
— Прав сте — казах аз, — и това често ме е карало да се безпокоя.
— Също и мен, мастър Дейви — прибави той. — Тревожи ме повече от нехайството към собствения му живот. Не знам дали Хам е способен да отмъсти на злосторника, обаче бих желал никога да не се срещат.
Бяхме навлезли през Темпъл Бар в града. Престанал да разговаря, мистър Пеготи вървеше безмълвно край мен, погълнат от едничката си цел в живота, и цялата му личност беше така погълната, че това би издало у него самотника, дори и ако би бил всред много хора. Не бяхме далеч от Блекфрайърз Бридж, когато той извърна глава и посочи една самотна женска фигура, пробягваща по отсрещната страна на улицата. Веднага разбрах, че това бе фигурата, която търсехме.
Пресякохме пътя и тъкмо се приближавахме към нея, когато ми хрумна, че тя би била по-склонна да съчувствува на загубената девойка, ако й заговорехме на някое тихо място, далеч от тълпата, където по- малко би била изложена на хорските погледи. Посъветвах спътника си да не я спираме още, а да я проследим. За това ме подтикваше и смътното желание да узная къде отива.
Той се съгласи и ние тръгнахме на известно разстояние от нея, като не я изгубвахме от погледа си, но и не се приближавахме много, тъй като тя често се озърташе назад. По едно време се спря и се заслуша в някаква минаваща музика. Тогава се спряхме и ние.
Марта продължи да върви по-нататък. Продължихме и ние. От начина, по който вървеше, беше ясно, че отива на определено място. Това, вървенето й по шумните улици, както и, предполагам, тайнствеността да следиш някого ме накараха да се придържам към първоначалното си намерение. Най-сетне тя сви в една мрачна, тъмна уличка, където нямаше нито шум, нито хора, и аз казах:
— Сега вече можем да я заговорим — след което усилихме стъпките си.
XLVII ГЛАВА
МАРТА
Сега бяхме в Уестминстър. От светлините и шума на широките улици Марта мина край Уестминстърското абатство. Вървеше така бързо, след като се освободи от двата потока минувачи, устремени към и от моста, че вече беше тръгнала по тясната крайбрежна уличка до Милбанк, когато успяхме да я настигнем. Тогава тя пресече пътя, навярно за да отбегне стъпките, които бе чула наблизо зад себе си, и без да се извръща, продължи да върви дори още по-бързо.
Хвърлих поглед към реката през един мрачен свод, където няколко коли бяха разпрегнати за нощуване. Тази гледка сякаш прикова нозете ми. Докоснах с ръка спътника си, без да му продумам, след което и двамата я оставихме да пресече пътя и продължихме да я следваме от другата страна на улицата. Вървяхме съвсем тихо под сянката на къщите, като се движехме близо до нея.
Както тогава, така и сега съществува една стара, разкъртена малка дървена постройка на края на тази мизерна уличка. Трябва да е някаква изоставена, негодна вече сграда, служила някога за убежище на лодките, които прекосяват реката. Намира се точно там, където уличката свършва и започва една пътека между редица къщички и реката. Щом стигна дотам и видя водата, тя спря, сякаш беше дошла на предназначението си.
Сетне тръгна бавно край самия бряг на реката, с вперен в нея поглед.
През целия път дотук предполагах, че се беше запътила за някоя къща. И дори хранех смътна надежда, че тази къща ще е свързана по някакъв начин с изгубената девойка. Но когато зърнах за миг реката през стария свод, инстинктивно разбрах, че тя няма да отиде по-далеч.
По онова време околността беше пуста и мрачна. Нямаше нито кейове, нито къщи по тази тъжна улица близо до големия затвор. Един ленив мътен поток наслояваше калта си край стените на затвора. Груба трева и избуяли бурени се влачеха по мочурливата околна площ. От едната страна гниеха скелетите на злополучно започнати и никога недовършени къщи. От другата — земята беше покрита с ръждясали железни парни котли, прилични на чудовища, колела, скоби, тръби, пещи, весла, котви, спасителни пояси, перки на вятърни мелници и какви ли не други ръждясали предмети, насъбрани от някой търговец, търкалящи се в праха и затънали в калта под натиска на собствената си тежест, където сякаш напразно искаха да се скрият. Пукотът и блясъкът на няколко пещи по брега обезпокояваха нощния покой. Тинести дупки и пътеки, извиващи край куповете стари дъски, с полепнало по тях мръсно вещество, прилично на зеленикава коса, както и разпарцалените остатъци на миналогодишни обяви, предлагащи награда за удавени тела, се виждаха всред тинята до самата река. Носеше се слух, че наблизо се намира една от
