на този дом, за което ще получава от —
Пошепнах няколко думи на Агнеса, която плачеше до мен едновременно от радост и от мъка, и всички се размърдахме, мислейки, че мистър Микобър е свършил. Но като забеляза това, той се обърна към нас с крайно сериозен вид и каза:
— Моля да ме извините — подир което пристъпи към заключителната част на писмото си, обхванат от смесено чувство на подтиснатост и на радост.
— „Вече свършвам. Сега ми остава само да приведа доказателствата в подкрепа на обвинението си. А сетне заедно със злочестото си семейство ще изчезна от този пейзаж, върху който, изглежда, ние сме истински товар. Това ще бъде сторено наскоро. Лесно е да се предположи, че бебето ни, като най-крехкия член на нашето семейство, първо ще погине от лишения и че близнаците ще го последват. Така да бъде! Колкото до мен, мога да кажа, че кентърбърийското ми поклонничество ми е струвало твърде много. Затворът за дългове и нуждата ще допринесат своя дял да ме довършат. Надявам се, че усилията и рискът, с който разследвах данните по това обвинение, чиито най-дребни резултати са сглобени в едно цяло, под натиска на тежките ми служебни задължения и при угрозата на наказателна заплаха, ще бъдат като капчици светена вода върху мъртвешкия ми ковчег. Също така трябва да се има предвид, че усилията ми се протакаха от ранно утро до късна вечер и през нощната тъма, под зоркото око на този, за когото е излишно да бъде наречен демон, и че едновременно с това трябваше с бащинска грижа да се боря срещу беднотията, за успешното довършване на започнатото разследване. Не искам нищо повече. Нека просто да се каже за мен, както бе казано и за един смел и бележит флотски герой, с когото нямам претенцията да се сравнявам, че сторих това не от корист и себелюбиви подбуди,
«За Англия, за домашното огнище и за красотата». Оставам с уважение ваш и т.н.
Уилкинс Микобър.“
Много развълнуван, но и крайно доволен, мистър Микобър сгъна писмото си и го връчи с поклон на леля като нещо, което тя можеше да си запази за спомен.
Както бях забелязал и при първото си посещение тук преди много години, в стаята се намираше една желязна каса. Ключът й беше на вратичката. Някакво подозрение мина бързо през ума на Юрая и като хвърли поглед към мистър Микобър, той отиде до нея и шумно я разтвори. Касата беше празна.
— Къде са книгите? — извика той с лице, обладано от ярост и уплаха. — Някой крадец е измъкнал книгите!
Мистър Микобър се тупна с линията.
— Аз сторих това, когато взех ключа от вас както обикновено — само че малко по-рано, — и я отключих тази сутрин.
— Не се безпокойте — обади се Тредълс. — Книгите са у мен. Ще се грижа за тях по силата на пълномощното, за което ви споменах.
— Значи прибирате крадени вещи, така ли? — извика Юрая.
— При наличността на подобни обстоятелства — да — отвърна Тредълс.
Какво беше удивлението ми, когато съзрях леля, досега безмълвна и внимателно заслушана, да се втурва към Юрая Хийп и да го сграбчва за яката с двете си ръце!
— Вие знаете какво аз искам, нали? — извика леля.
— Усмирителна риза — отвърна й той.
— Не. Моето имущество! Агнеса, скъпа моя, докато смятах, че парите ми са пропилени от баща ти, аз не казах никому — дори на Трот, че тук именно ги бях вложила. Но сега знам, че този негодник е отговорен за тях и ще си ги взема обратно! Трот, ела и ги измъкни от него!
Не съм сигурен дали тогава леля предполагаше, че Юрая държи парите й в кърпата си около врата, обаче тя така я задърпа, сякаш действително мислеше това. Побързах да застана помежду им и да я уверя, че ще направим всичко възможно да го принудим да възстанови всичко, което е отнел незаконно. След като ме изслуша и поразмисли малко, тя се успокои. Но ни най-малко не се смути от това, което бе направила (за бонето й не мога да кажа същото), и спокойно зае предишното си място.
През последните няколко минути мисис Хийп непрестанно умоляваше сина си „да се държи смирено“ и падаше на колене пред всекиго от нас поотделно, като даваше какви ли не обещания. Синът й я бутна в стола си и като застана намръщено край нея, хванал с ръка рамото й, но не грубо, се обърна към мен със свиреп израз:
— Какво искате да бъде сторено?
— Аз ще ви кажа какво трябва да бъде сторено — каза Тредълс.
— Този Копърфийлд няма ли език? — промърмори Юрая. — Бих дал мило и драго да знам с положителност, че някой му го е отрязал.
— Моят Юрая е готов да се смири! — извика майка му. — Не обръщайте внимание на думите му, добри господа!
— Ето какво трябва да се направи — каза Тредълс. — Най-напред актът за прехвърлянето на съдружническите права, за който се спомена, трябва да ми бъде предаден сега тук.
— А ако не е у мен? — прекъсна го Юрая.
— Тъй като е у вас, няма защо да питате — каза Тредълс. (Не мога да не призная, че този беше първият случай, когато оцених справедливо бистрия ум и здравия практически смисъл на своя стар приятел.) — И следователно — продължи Тредълс — трябва да се приготвите да възвърнете всичко, което сте погълнали с алчността си, и да го възстановите до последното петаче. Всички книжа и документи на фирмата трябва да останат в нас, също така и всички лично ваши книжа, документи и сметки. С една дума, всичко, което се намира тук.
— Нима? Не съм много сигурен в това — каза Юрая. — Трябва да имам време да си помисля.
— Разбира се — отвърна Тредълс, — обаче междувременно и докато всичко се извършва така, както го желаем, посочените неща ще държим в наши ръце. И ще ви помолим, по-право ще ви принудим — да не излизате от стаята си и да не общувате с никого.
— Няма да направя това! — извика Юрая, като взе да проклина.
— Мейдстоунската тъмница е по-подходящо място за задържане забеляза Тредълс — и макар че по съдебен ред по-бавно и може би не така пълно ще бъдат удовлетворени исканията ни, отколкото ако се споразумеем с вас, но все пак ще получите наказанието си. Та вие знаете това така добре, както и аз! Копърфийлд, отиди, моля ти се, в близкия участък и повикай двама полицаи.
Тук мисис Хийп се втурна към Агнеса и като падна на колене, захвана да я моли да се застъпи за нея, заявявайки с плач, че е много смирена, че всичко изнесено е вярно и че ако синът й не направи това, което искаме от него, ще го направи самата тя, и даже още повече. Уплахата за милото й синче я беше едва ли не побъркала. А да се пита човек какво би направил той, ако имаше малко смелост, беше все едно да поискаме да узнаем как би постъпило едно паленце, ако притежаваше мъжествеността на тигър. Той беше страхливец от глава до пети, и проявяваше подлата си душица чрез сърдитото си и унизено държание, както бе вършил това през целия си живот.
— Чакайте! — изръмжа към мен той и избърса с ръка зачервеното си лице. — Майко, престани да вдигаш шум. Добре, нека да им дадем акта. Върви да го донесеш!
— Мистър Дик, отидете, моля ви, да й помогнете — каза Тредълс.
Горд с мисията си, която схвана много добре, мистър Дик я придружи по същия начин, както едно овчарско куче би съпроводило някоя овца. Обаче мисис Хийп не му създаде никакви трудности. Тя не само
