океана на новото начинание, считам за необходимо да оформим предлагания заем по всичките правила на търговските сделки, като дадем точни указания за сроковете на плащането: осемнадесет, двадесет и четири и тридесет месеца. Първоначалното ми предложение беше за дванадесет, осемнадесет и двадесет и четири месеца, обаче се боя, че подобен срок няма да позволи нещо да изскочи. Може би, когато настъпи първият падеж, реколтата ни не ще бъде сполучлива или може би няма да сме я прибрали — каза той, като хвърли такъв поглед около стаята, сякаш тя представляваше площ от няколко стотици акра обработена земя. — Доколкото знам, не е много лесно да се намери работна ръка в онази част на земната твърд, където ще бъде нашата участ да се борим с плодородната почва.
— Наредете всичко, както намерите за добре, господине — каза леля.
— Госпожо — продължи той, — мисис Микобър и аз дълбоко чувствуваме трогателната доброта на нашите приятели и покровители. Това, което желая, е да бъда прецизен и да действувам според търговските правила. Както се казва, ние ще обърнем нова страница и ще навлезем в нова, благоприятна за нас ера25 поради което бих искал, от чувство за самоуважение, а и за да дам достоен пример на сина си, да сключим сделка, както подобава на делови хора.
Не знам дали мистър Микобър придаваше някакво значение на последната си фраза; не знам дали изобщо някой й придава, или й е придавал особено значение, обаче изглежда, че тя много му се нравеше, поради което я повтори с внушително покашляне:
— Както подобава на делови хора.
Леля забеляза, че когато и двете страни са готови да се съгласят, не вижда никаква трудност в уреждането на този въпрос. И мистър Микобър беше на нейното мнение.
— А сега, госпожо — продължи той не без известна гордост, — позволете ми да ви открия семейните ни приготовления за посрещане на доброволно възприетата от нас участ: всяка сутрин в пет часа най-голямата ни дъщеря посещава съседното стопанство, за да се запознае с процеса (ако той наистина може да се нарече процес) на доенето на кравите. По-малките ми деца са получили нареждане да наблюдават — доколкото обстоятелствата позволяват това — навиците на прасетата и на домашните птици, отглеждани в по-бедните квартали на този град. При тази своя дейност те на два пъти бяха довеждани вкъщи, след като едва не са били прегазвани от превозни средства. Самият аз в последните две седмици съм отдавал доста внимание на хлебопекарството. А синът ми Уилкинс, въоръжен с пръчка, доброволно е карал на паша домашни животни, когато това му е било позволявано от грубите пастирчета, наети за тази цел — нещо, което за съжаление не се е случвало често, тъй като обикновено е бил предупреждаван да стои настрана.
— Всичко това е много добре — каза леля насърчително. — Не се съмнявам, че и мисис Микобър е предприела нещо в това направление.
— Скъпа госпожо — отвърна мисис Микобър със своя делови тон, — осмелявам се да призная, че досега не съм се заела с работа, която да има пряка връзка със земеделието или скотовъдството, макар и ясно да съзнаваме, че и двете дейности ще се наложат на вниманието ми, когато се озовем на чуждия бряг. Когато имам възможност да се откъсна от домашните си задължения, посвещавам времето си на обширна кореспонденция с членовете на семейството ми. Аз съм на мнение, драги мистър Копърфийлд — обърна се тя към мен по стар навик, макар първоначално да бе отправила думите си към леля, — че е дошло време да покрием миналото със забвение: членовете на семейството ми да си подадат ръка със съпруга ми, лъвът да легне до агнето и близките ми да се сдобрят с мистър Микобър.
Отвърнах й, че и аз мисля същото.
— Най-малкото, мистър Копърфийлд — продължи мисис Микобър, — в такава светлина виждам този въпрос. Когато си живеех у дома, при татко и мама, татко имаше обичай да казва, когато в нашия ограничен кръг се разискваше нещо: „В каква светлина вижда този въпрос моята Ема?“ Знам, че татко беше прекалено пристрастен. Но все пак относно въпроса за студенината, която винаги е съществувала между семейството ми и мистър Микобър, аз бездруго съм си съставила мнение, може би погрешно.
— Без съмнение, сте си съставили мнение, госпожо — съгласи се леля.
— Точно така — съгласи се и мисис Микобър. — Може и да се лъжа в заключенията си; твърде е вероятно да се лъжа, обаче личното ми впечатление е, че пропастта между семейството ми и мистър Микобър се дължи на това, че те се опасяват той да не би да им иска финансова подкрепа. Не мога да се удържа да не смятам — заяви мисис Микобър с твърде мъдър вид, — че има членове от семейството ми, които се страхуват, че мистър Микобър ще ги помоли за имената им. Не искам да кажа, че ще му трябват, за да кръщава с тях децата ни, а за да му послужат като поръчители.
Дълбокомъдрият поглед, с който мисис Микобър направи това разкритие, сякаш никой не бе помислял за него преди това, изглежда, удиви леля, която каза рязко:
— Общо взето, госпожо, не бих се учудила, ако имате право!
— Тъй като сега мистър Микобър се намира пред възможността да захвърли веригите на паричните затруднения, които така дълго го сковаваха, и да се залови с ново поприще, достатъчно широко за способностите му — и което по мое мнение е твърде важно, тъй като мистър Микобъровите способности се нуждаят от простор, — струва ми се, че семейството ми трябва да ознаменува този случай, като му подаде ръка. Това, което искам да видя, е едно угощение на разноски на семейството ми, на което някой от по- изтъкнатите му членове ще пие наздравица за дълголетието и благоденствието на мистър Микобър, а той ще има случай да разкрие пред тях възгледите и намеренията си.
— Скъпа моя — обади се разгорещен мистър Микобър, — смятам за по-добре още сега да заявя, че ако разкрия намеренията си пред такова едно събрание, навярно ще ги намерят за осъдителни. Моето впечатление е, че членовете на семейството ти, взети вкупом, представляват сбор от дръзки сноби, а пък поотделно — неумолими грубияни.
— Микобър — каза жена му, като поклати глава, — не! Ти никога не си ги разбирал и те никога не са те разбирали!
Мистър Микобър се покашля.
— Да, те никога не са те разбирали, Микобър — повтори тя. — Изглежда, не са способни за това. Ако е така, толкова по-зле за тях. Мога само да ги съжалявам.
— Много ми е мъчно, скъпа ми Ема — каза с разкаяние мистър Микобър, — че от устата ми се изплъзнаха изрази, които могат да създадат впечатление, макар и далечно, че са били доста силни. Едничкото нещо, което казвам, е, че мога да отида в чужбина и без благоволението на семейството ти, накъсо казано — без да имат възможност да ми обърнат студено гръб и че, общо взето, бих предпочел да напусна Англия със собствения си порив, без да чакам вдъхновение и от тях. Но едновременно с това, скъпа моя, ако те благоволят да отговорят на писмата ти — което от дружен опит можем да считаме за малко вероятно, — далеч съм от мисълта да бъда пречка на желанията ти.
Като постигнаха по този начин съгласие, мистър Микобър предложи ръка на жена си и като хвърли поглед върху купа книги и документи, лежащи на масата пред Тредълс, каза, че ще ни оставят сами — нещо, което церемониално сториха.
— Драги ми Копърфийлд — каза Тредълс подир тяхното излизане, като се облегна назад в стола си и ме погледна с обич, която накара очите му да почервеният и косите му да щръкнат по всички посоки, — не ти искам извинение за това, че те занимавам с делови работи, защото знам, че дълбоко те интересуват и може би ще те откъснат от мислите ти. Драги ми приятелю, да се надявам ли, че това не те преуморява?
— Чувствувам се както обикновено — казах аз след малко мълчание. — Имаме основание да мислим по- скоро за леля, отколкото за когото и да било другиго. Ти знаеш колко много направи тя.
— Разбира се, разбира се — отвърна — Тредълс. — Та кой ли би го забравил!
— Но дори и това не е всичко — казах аз. — През последните две седмици възникна за нея една нова тревога и тя трябваше да ходи и се връща от Лондон всеки ден. На няколко пъти тръгваше за там рано и отсъствуваше до вечерта. Снощи, макар че й предстоеше пътуване и дотук, тя се прибра вкъщи почти в полунощ. Знаеш колко е внимателна към другите. Не иска да ми каже какво се е случило, та да я разтревожи толкова много.
Много бледа и с дълбоко врязани в лицето й бръчки, леля седеше неподвижна, докато свърших. Тогава няколко сълзи се отрониха по бузите й и тя сложи ръката си върху моята.
— Няма нищо, Трот, нищо. Вече няма какво да се случва. С времето всичко ще узнаеш. А сега, мила Агнеса, нека се позанимаем с тези работи.
