— Трябва да бъда справедлив към мистър Микобър и да кажа — обади се Тредълс, — че макар да не дава вид на човек, който се труди за собствените си работи, той е действително неуморим, когато действува за другите. Никога не съм виждал подобен на него. Ако винаги е карал така, понастоящем трябва да е на двеста години! С такъв жар и напрежение е работил! Как се е ровил ден и нощ между разни книжа и документи! А какво да кажем за невероятното количество писма, които ми изпращаше оттук в дома на мистър Уикфийлд и които ми е давал през масата насреща ми, когато много по-лесно би могъл да ми каже това, което бе изложил в тях!
— Писма! — извика леля. — Предполагам, че и сънищата му са във вид на писма!
— А и мистър Дик също така — каза Тредълс, — и той направи чудеса! Веднага след като беше освободен от длъжността да наблюдава Юрая Хийп, когото пазеше с ненадминато усърдие, той се отдаде в помощ на мистър Уикфийлд. И с право мога да заявя, че жаждата му да ни помогне в разследванията и несъмнената полза, която ни оказа, като изпълняваше разнообразните ни поръчения, действително усилваше енергията ни.
— Дик е забележителен човек! — възкликна леля. — И винаги съм повтаряла това. Трот, ти го знаеш много добре.
— Щастлив съм да кажа, мис Уикфийлд — продължи Тредълс едновременно меко и сериозно, — че във ваше отсъствие състоянието на мистър Уикфийлд много се подобри. Освободен от товара, който така дълго му е тежал, и от преследващите го страхове, той вече е друг човек. Понякога дори накърнената му способност да съсредоточава паметта и вниманието си върху отделни делови въпроси се възстановяваше до голяма степен и той можа да ни помогне да си изясним много неща, което без неговото участие би било много трудно, ако не безнадеждно. Но вместо да продължавам да клюкарствувам върху това и онова, по- добре ще е да се спра на резултатите, иначе никога няма да свърша.
Естественото му държание и приятната му простота ни дадоха да разберем, че той каза всичко това, да ни ободри и да даде възможност на Агнеса да чуе да се говори за баща й с по-голямо доверие. Но дори и да не беше така, думите му биха ни доставили голямо удоволствие.
— А сега да видим в какво състояние са работите — продължи Тредълс, като взе да се рови из намиращите се на масата книжа. — След като приведохме в порядък приходите и разходите и се справихме най-напред с неумишлено създадените неразбории и на второ място — с умишлените подправки и измами, ние сме в състояние да заявим, че сега мистър Уикфийлд може да ликвидира работата си, без да накърни интересите на клиентите си.
— О, слава богу! — възкликна с жар Агнеса.
— Но — каза Тредълс — сумата, която ще му остане като средство за поддръжка, е толкова малка, вероятно не повече от няколкостотин лири стерлинги, че дори и да се продаде къщата, смятам, може би не би било зле той да продължава да управлява имуществото, на което толкова отдавна е пълномощник. Приятелите му биха могли да му дават съвети, щом като сега вече е свободен. Самата вие, мис Уикфийлд, Копърфийлд, аз…
— И аз съм мислила по този въпрос, Тротууд — каза Агнеса, като вдигна поглед към мен, — но това не бива да става, макар и да го препоръчва един приятел, комуто съм така признателна и на когото всички дължим толкова много.
— Не казвам, че го препоръчвам — забеляза Тредълс. — Само смятам, че е редно да спомена за тази възможност. Нищо повече.
— Радвам се да чуя, че казвате това — отвърна твърдо Агнеса, — тъй като то ми дава надежда, едва ли не увереност, че мислим еднакво. Драги мистър Тредълс и Тротууд, какво повече бих желала, щом татко може с чест да ликвидира! Винаги съм си мечтала, ако имам възможност да го освободя от грижите, които го сковаваха, да му възвърна поне част от любовта и грижите, които му дължа, и да посветя живота си на него. В продължение на дълги години това е била най-свидната ми надежда. Да поема бъдещето ни в свои ръце ще бъде следващата ми голяма радост — следващата подир освобождаването му от всякакво усилие и отговорност.
— Мислила ли си как ще осъществиш това, Агнеса?
— Често! Аз не се боя, драги Тротууд. Сигурна съм, че ще успея. Толкова хора тук ме познават и имат добри чувства към мен, че съм положителна в това. Имайте доверие в мен. Нашите нужди не са много. Ако дам под наем скъпия стар дом и открия училище, ще бъда полезна и щастлива.
Спокойният й и весел глас така живо ми припомни за скъпия стар дом и за моето самотно жилище, че натежалата на сърцето ми мъка не ми позволи да кажа нищо.
В продължение на няколко минути Тредълс си даде вид, че е зает с книжата си.
— Следващият въпрос, мис Тротууд — подхвана Тредълс, — е относно вашето имущество.
— Да, господине — въздъхна леля. — Едничкото нещо, което мога да кажа, е, че бих могла да понеса, ако не е оцеляло; ако ли пък е възможно да си го възвърна, ще го приема с удоволствие.
— Струва ми се, че в началото то се е състояло от осем хиляди лири стерлинги, вложени в ценни книжа, нали? — каза Тредълс.
— Точно така — отвърна леля.
— Не мога да ви дам отчет за повече от пет — каза Тредълс смутено.
— Искате да кажете пет хиляди, или пет лири стерлинги? — запита леля с необикновено спокойствие.
— Пет хиляди лири стерлинги — отговори Тредълс.
— Та това беше всичкото — каза леля. — Аз сама продадох ценни книжа за три хиляди. Хиляда платих за встъпването ти в Църковния съд, драги ми Трот, а останалите две са у мен. Когато изгубих онези, сметнах за разумно да не казвам нищо за тази сума, а да я пазя тайно за черни дни. Исках да видя как ще излезеш от изпитанието, Трот; и ти стори това благородно — с постоянство, уверен в себе си и самоотвержен! Същото направи и Дик. Не ми говорете, защото нервите ми са малко разстроени.
Като я виждахме да седи съвсем изправена, със скръстени ръце, никой не би помислил това. Тя обаче беше жена с удивително самообладание.
— Тогава е удоволствие мога да кажа — провикна се Тредълс със светнало от радост лице, — че цялото ви имущество е възстановено!
— Няма защо да ме поздравявате за това! — възкликна леля. — Кажете ми как е станала цялата работа, господине.
— Вие смятахте, че сумата е злоупотребена от мистър Уикфийлд, така ли? — запита Тредълс.
— Разбира се, че смятах, и затова мълчах — каза леля. — Агнеса, нито дума!
— И действително — каза Тредълс, — ценните книжа са били продадени по силата на пълномощното, което той е притежавал от вас; обаче няма нужда да казвам кой е извършил продажбата, нито кой е сложил подписа на мистър Уикфийлд. След това този мошеник е заявил пред мистър Уикфийлд и дори е доказал с цифри, че е използвал тази сума (като е заявил по силата на общи нареждания), за да прикрие други липси и недоимъци. Бидейки слаб и безпомощен в ръцете му, мистър Уикфийлд ви е заплащал след това лихви върху капитал, за който е знаел, че не съществува, и по този начин за нещастие сам е станал участник в измамата.
— И най-после взе вината върху себе си — прибави леля, — като ми написа едно побъркано писмо, в което сам се обвиняваше в обир и в какви ли не злодеяния. След това рано една сутрин аз го посетих, поисках една свещ, изгорих писмото му и му казах, че ако някога успее да ми възстанови парите и да си възвърне честта, нека го стори; а ако не успее, да запази всичко в тайна заради дъщеря си… Ако някой продума нещо, веднага ще напусна къщата!
Всички замълчаха, а Агнеса покри лице с ръцете си.
— Е, драги приятелю — каза леля след малко, — значи вие наистина иззехте парите от онзи, така ли?
— Мистър Микобър така го бе притиснал до стената — каза Тредълс — и беше приготвил толкова нови доказателства, ако някое от вече представените се окажеше недостатъчно, че той не можеше да ни избяга. И най-удивителното е, че както ми се струва, той е взел тази сума не толкова за да задоволи алчността си, която съвсем не е малка, а по-скоро от омраза към Копърфийлд. Каза ми това съвсем ясно. Прибави също така, че би изхарчил тази сума само за да ощети и навреди на Копърфийлд.
— Ха! — възкликна леля, като сбра замислено вежди и хвърли поглед към Агнеса. — И какво стана с
