мислил същото. Доди, миличък, боя се, че бях твърде млада.
Слагам лицето си до нейното на възглавницата, тя ме поглежда в очите и приказва много тихо. Постепенно, докато приказва, чувствувам с болка в сърцето, че говори за себе си като за човек, който е свършил с живота.
— Боя се, мили, че бях твърде млада. Не искам да кажа само по години, но и по опит, по размисъл, по всичко. Бях такова едно малко, глупаво създание! Боя се, че по-добре би било, ако се бяхме обичали само като момче и момиче и всичко да бе свършило с това. Започнах да мисля, че не бях годна за съпруга.
Опитвам се да спра сълзите си и да отвърна:
— О, Дора, любов моя, толкова си била годна за съпруга, колкото и аз за съпруг!
— Не знам — казва тя, като тръсва къдрите си по старому. — Може би. Но ако аз бях по-годна за женитба, навярно щях и теб да направя по-годен. Освен това ти си много умен, а аз никога не съм била.
— Но ние бяхме много щастливи, сладка моя Дора.
— О, да, аз бях много щастлива, много. Но с минаването на годините моето скъпо момче щеше да се измори от своята дете-съпруга. С течение на времето тя нямаше да му бъде такава добра приятелка, както в началото. Все повече и повече щеше да чувствува той какво му липсва вкъщи. Тя не би се поправила. Затова така е по-добре.
— О, Дора, скъпа моя, не ми говори така. Всяка дума е като упрек!
— Не, никакъв упрек! — отвръща тя, като ме целува. — Миличък, та ти не заслужаваш да те упреквам и аз те обичах твърде много, за да те укорявам сериозно. Това беше едничката ми заслуга — освен тази, че бях хубава или поне ти ме мислеше такава. Пусто ли е долу, Доди?
— Много пусто. Много!
— Недей плака. Моят стол там ли е?
— Да, на старото си място.
— О, клетото ми момче, как плаче! Недей, недей! А сега, обещай ми нещо. Искам да говоря с Агнеса. Когато слезеш долу, кажи й това и я изпрати при мен. И докато й говоря, нека никой да не идва — нито дори леля. Искам да говоря само с Агнеса. Искам да й говоря съвсем насаме.
Обещавам й веднага, но така ми е мъчно, че не мога да я оставя.
— Казах, че така е по-добре! — шепне тя и ме държи в обятията си. — Доди, след като изминат още няколко години, ти не би могъл да обичаш толкова своята дете-съпруга; а още след няколко тя така би те разочаровала, та не би могъл и наполовина да я обичаш! Знам, че бях прекалено млада и глупава. Така е много, много по-добре.
Когато слизам долу, намирам Агнеса в приемната. Предавам й Дориното желание. Тя изчезва, оставяйки ме сам с Джип.
Неговата пагода е край камината и той лежи в нея на постланото си с фланела легло, като стене жално и се мъчи да заспи. Светлата луна е висока и ясна. Гледам в нощта, а сълзите ми капят бързо и на сърцето ми е тежко, тежко.
Седя край огъня и си мисля с горчиво угризение за онези чувства, които таях в сърцето си след женитбата си. Мисля си за всички дребни събития, станали между Дора и мен, и се убеждавам колко вярно е това, че животът се състои от дреболии. От морето на възпоминанията ми се издига образът на скъпото дете — такова, каквото го бях видял най-напред, окръжен от прелестта на младежката ни любов и нейното очарование. Наистина ли би било по-добре, ако се бяхме обичали само като момче и момиче и всичко се бе свършило с това? Необуздано сърце, отговори!
Не знам колко време седя така край камината. Старият приятел на моята дете-съпруга ме сепва от унесеността ми. Още по-неспокоен, той изпълзява от къщичката си, поглежда ме, отива до вратата и виейки, иска да се качи горе.
— Не тази вечер, Джип! Не тази вечер!
Той се връща много бавно при мен, ближе ръката ми и вдига замъглените си очи към лицето ми.
— О, Джип, може би никога вече!
Той ляга до нозете ми, протяга се, сякаш се готви да спи, завива жално и умира.
— О, Агнеса! Погледни, погледни!
Това лице, по което са изписани мъка и жал, тези рукнали сълзи, този мълчалив поглед, отправен към мен, тази тържествено вдигната към небето ръка!
— Агнеса?
Свършено е. Пред очите ми пада мрак и за известно време не съзнавам нищо.
LIV ГЛАВА
МИСТЪР МИКОБЪР ДЕЙСТВУВА
Товарът на скръбта ми не ме подтисна отведнъж. Стигнах до състояние, при което ми се струваше, че между мен и бъдещето се е изправила стена, че всичката ми енергия е изсмукана и че никъде не ще намеря убежище освен в гроба. Казвам, че стигнах до това състояние, но не в момента на удара. То ме завладя постепенно. Ако събитията, за които ще разкажа, не ме бяха окръжили така плътно, като отначало смутиха, а после увеличиха скръбта ми, може би (макар и, струва ми се, невероятно) щях да изпадна в това състояние изведнъж. Но при съществуващото положение трябваше да измине известно време, преди да осъзная напълно нещастието си; известно време, през което дори предполагах, че най-острата болка е преминала. И тогава мъката ми се облекчаваше от спомена за всичко онова, което беше най-невинно и най-прекрасно в нежната история, която беше завинаги свършена.
Дори и сега не ми е ясно кога за първи път бе предложено да замина за чужбина, нито пък как стигнахме до решението, че трябва да потърся утеха в промяна и пътуване. В онези скръбни дни духът на Агнеса господстваше над всичко, което мислехме, казвахме и вършехме, така че навярно трябва да отдам този план на нейното влияние. Но нейното влияние се проявяваше така незабелязано, че не мога да кажа нищо повече.
И сега действително взех да мисля, че когато едно време свързвах образа й със стъклописния черковен прозорец, съм предчувствувал какво ще бъде тя за мен в нещастието, което е щяло да ме сполети след време. И сред цялата тази скръб от незабравимия миг, когато стоеше пред мен с вдигната нагоре ръка, тя беше добрият гений на моя опустял дом. После ми разправиха, че когато ангелът на смъртта кацнал вкъщи, моята дете-съпруга била заспала с усмивка на гърдите й. След като се свестих, първото нещо, което достигна до съзнанието ми, бяха състрадателните й сълзи, утешителните й и успокояващи думи и милото й лице, сведено сякаш от някакво сияйно царство, по-близко до небето, над моето необуздано сърце, успокояващо болката му.
Но нека продължа разказа си.
Решено беше да замина за чужбина. Изглежда, че се бяхме спрели на това още в началото. Сега пръстта покриваше всичко тленно, което беше останало от покойната ми жена, и аз чаках само това, което мистър Микобър наричаше „окончателното разпръсване на Хийп“ и заминаването на преселниците.
По молба на Тредълс, най-нежния и предан приятел в скръбта ми, ние се върнахме в Кентърбъри. Думата ми е за леля, Агнеса и мен. Беше наредено да отидем направо в дома на мистър Микобър, където, както и у Уикфийлдови, моят приятел беше работил непрестанно още от момента на избухването. Клетата мисис Микобър видимо се разстрои, когато ме видя да влизам, облечен в черните си дрехи. Сърцето й беше изпълнено е доброта, която тежките години не бяха успели да убият.
— Е, мистър и мисис Микобър, кажете, моля, мислили ли сте върху предложението ми за емигриране? — бяха първите лелини думи, след като седнахме.
— Скъпа госпожо — отвърна мистър Микобър, — едва ли бих изразил по-добре заключението, до което мисис Микобър, покорният ви слуга и — трябва да прибавя — децата ни заедно и поотделно стигнахме, отколкото ако си послужа с думите на един бележит поет: „Ладията ни е на брега, а варката24 ни в морето“.
— Прекрасно — каза леля. — Предричам, че вашето разумно решение ще доведе до много добри резултати.
— Госпожо, вие ни правите голяма чест — заяви мистър Микобър, подир което хвърли поглед към бележника си. — Относно паричната помощ, която ще ни даде възможност да пуснем крехката си лодка по
