се завърна с акта, но дори и с кутията, в която беше сложен, където намерихме една сметководна книга, както и други някои книжа, които после се оказаха полезни.
— Добре! — каза Тредълс, когато всичко това беше понесено. — А сега, мистър Хийп, можете да се оттеглите, за да поразмислите, като бих ви помолил особено да внимавате върху това, което ви заявявам от името на всички присъствуващи: остава ви само едно нещо: да направите всичко, което се иска от вас, и да го направите без забавяне.
Без да вдига очите си от земята, Юрая се затътри напред с ръка върху брадата си и като се спря до вратата, каза:
— Копърфийлд, винаги съм ви мразил. Винаги сте били фанфарон и винаги сте се обявявали против мен.
— Както, струва ми се, съм ви казвал и по-рано, вие сте този, който поради алчността и подлостта си сте се опълчвали против всички. Може би за в бъдеще ще ви е позволено да поразмислите върху обстоятелството, че на този свят низостта и коварството винаги са надхвърляли мерника си. Това е така положително, както и смъртта.
— Или както ни учеха в училище (същото, в което придобих смирението си) от девет до единадесет, че трудът е проклятие, и от единадесет до един, че той е благословия и радост, че е благороден, и не знам още какво, така ли? — каза той с презрителна насмешка. — Вашите проповеди са толкова последователни, колкото и техните. Вие казвате, че смирението никъде не може да отведе човека, а ето че ако не бях смирен, нямаше да постигна нищо със службата си при своя благороден съдружник. А с теб, Микобър, стари нахалнико, добре ще се разплатя!
С велико презрение и изпъчил гордо гърди, мистър Микобър гледаше Юрая и протегнатия му пръст, докато той се измъкна от вратата, а сетне се обърна към мен и ми предложи удоволствието да присъствувам на „възстановяването на взаимното доверие между него и мисис Микобър“. След което покани и останалата част от компанията да видят трогателното зрелище.
— Завесата, която отдавна бе спусната между мисис Микобър и мен, сега е отдръпната — каза мистър Микобър — и децата ми, и техният създател отново могат да встъпят в общуване едни с други!
Всички бяхме много благодарни на мистър Микобър и много ни се искаше да му изразим признателността си, доколкото позволяваше вълнението ни, така че с удоволствие бихме отишли, но Агнеса трябваше да се върне при баща си, да му вдъхне поне малко надежда, а освен това беше необходимо някой да остане да пази Юрая. С това се натовари Тредълс, който впоследствие щеше да бъде сменен от мистър Дик. Към Микобърови тръгнахме само леля, Дик и аз. Когато се разделих набързо с милата девойка, на която дължах толкова много, и си помислих от какво беше спасена тази сутрин, аз почувствувах дълбока благодарност за миналите си неволи, които ме бяха сближили с мистър Микобър.
Домът му не беше далеч. И тъй като пътната врата се отваряше направо във всекидневната, където той се втурна със свойствената си енергия, ние изведнъж се озовахме сред семейството му.
— Ема! Живот мой! — възкликна той и се впусна в обятията на мисис Микобър. Тя изписка и го притисна в прегръдките си. Мис Микобър, взела в ръце „невинния младенец“, за когото ми бе споменала в писмото си мисис Микобър, стоеше трогната и развълнувана. „Невинният младенец“ подскочи в ръцете й. Близнаците изразиха радостта си чрез няколко не съвсем редни, обаче невинни движения. Мастър Микобър младши, чийто нрав бе станал кисел поради ранни житейски разочарования и който имаше мрачен изглед, сега отстъпи на по-благородните пориви на природата си и така се разчувствува, че се разплака.
— Ема! — възкликна мистър Микобър. — Облакът от съзнанието ми е разсеян. Взаимното доверие, така дълго съществувало помежду ни в миналото, отново е възстановено и вече никога няма да се наруши. А сега добре дошла, бедност! — извика мистър Микобър, като зарони сълзи. — Добре дошли и вие, нищета, безприютност, несгоди, глад и лишения! Взаимното доверие ще ни поддържа докрай!
С тези възклицания мистър Микобър сложи съпругата си в един стол и прегърна всичките си деца подред, като приветствуваше мрачните изгледи на бъдещето, които според моята преценка никак нямаше да бъдат добре дошли за тях. Сетне ги подкани да тръгнат по улиците на Кентърбъри и всички да запеят в хор, за да изкарват препитанието си, тъй като нищо друго не им е останало.
Но понеже поради силните вълнения мисис Микобър беше припаднала, налагаше се преди всичко, дори и преди организирането на хора, да я свестят. С това се заеха леля и мистър Микобър, след което й представиха леля. Мисис Микобър веднага ме позна.
— Моля ви да ме извините, драги ми мистър Копърфийлд — каза нещастната жена, като ми подаде ръка, — но съм доста слаба и разпръсването на недоразуменията между мистър Микобър и мен се оказа не по силите ми.
— Всички тези деца ваши ли са? — запита леля ми.
— Засега нямаме повече — отвърна й мисис Микобър.
— Боже мой, не исках това да кажа, госпожо — каза леля. — Питам ви дали всичките са ваши?
— Госпожо — отвърна мистър Микобър, — това е наистина нашето потомство.
— А кажете ми, за какво поприще е подготвен този млад господин?
— Когато дойдох тук, надеждата ми беше да посветя Уилкинс на черквата — заяви мистър Микобър, — или по-скоро, трябва да кажа, на черковния хор. Обаче във величествената катедрала, с която се слави този град, не се оказа свободно място за тенор, поради което той — накъсо казано, придоби навика да пее по-скоро в увеселителни заведения, отколкото в черква.
— Но той има добри намерения — каза мисис Микобър с нежност.
— Не се съмнявам, че е така, любов моя — съгласи се мистър Микобър, — но досега не съм видял да е осъществил тези свои намерения в никаква насока.
Мистър Микобър младши отново възприе мрачното си изражение и запита с остър тон какво трябва да направи. Както не е възможно да се е родил птица, също така е невъзможно да се е родил дърводелец или бояджия на екипажи. А би ли могъл да отиде на съседната улица и да си отвори аптека? Ами може ли да се втурне в близкия съд и да заяви, че е адвокат? И нима е възможно да влезе насила в операта и да застави публиката да му аплодира? Изобщо как може да се заеме с нещо, без да е бил подготвен за него?
Леля помисли малко и сетне каза:
— Мистър Микобър, чудно ми е защо никога не сте мислили за емигриране.
— Госпожо — отвърна й той, — това беше мечтата на младостта ми и неосъщественото желание на по- зрелите ми години.
Искрено казано, бях дълбоко убеден, че никога в живота си той не бе помислял подобно нещо.
— Наистина ли? — каза леля, като ме погледна. — И колко добре би било за вас и за децата ви, мистър и мисис Микобър, ако сега се преселите някъде.
— Презреният метал, госпожо, презреният метал ще ни е необходим — каза мрачно мистър Микобър.
— Това е главната, бих казала, едничката трудност, драги ми мистър Копърфийлд — съгласи се съпругата му.
— Пари? — възкликна леля. — Но вие ни оказвате или по-право вече ни оказахте голяма услуга, тъй като навярно благодарение на вас ще си възвърнем голяма част от загубеното — и как по-добре бихме ви се отплатили, ако не да ви снабдим с необходимите за емигрирането пари?
— Не бих могъл да ги приема като подарък — каза с жар мистър Микобър. — Но ако ми заемете една достатъчна сума, да речем с пет процента годишна лихва, платима под моя лична отговорност, след дванадесет, осемнадесет и двадесет и четири месеца, за да се даде време нещо да изскочи…
— Вие питате дали би могло? Разбира се, че може и ще бъде, при условия, които сам вие ще определите, стига само да искате — отвърна леля. — Помислете си и двамата върху това. Дейвид познава едни хора, които скоро ще заминават за Австралия. Ако решите да отидете, защо да не отплавате със същия кораб. Може би ще си бъдете полезни едни на други. Помислете си сега по този въпрос, мистър и мисис Микобър. Не бързайте и преценете добре всичко.
— Има само един-единствен въпрос, скъпа госпожо, който бих искала да задам — обади се мисис Микобър. — Надявам се климатът е здравословен, нали?
— Най-хубавият в света — потвърди леля.
— Точно така — отвърна мисис Микобър. — В такъв случай възниква моят въпрос: условията на страната ще благоприятствуват ли на един човек с мистър Микобъровите способности да се издигне по
