къща, която, освободена от присъствието на Хийпови, изглеждаше прочистена от зараза. Легнах в старата си стая подобно на корабокрушенец скитник, прибрал се у дома си.
На следния ден отидохме в лелината къща — не в моята; и когато седяхме сами, както едно време, преди да си легнем, тя каза:
— Трот, наистина ли желаеш да узнаеш какво ми тежеше напоследък?
— Наистина, лельо. Ако някога е имало момент, когато съм искал да споделя скръбта и мъката ти, той е настоящият.
— Самият ти преживя достатъчно силна скръб, мое дете — каза тя с обич, — без да прибавям и своите малки огорчения. Нищо друго, Трот, не би ме накарало да ги скрия от теб.
— Знам това много добре — казах аз. — Но открий ми ги сега.
— Би ли дошъл с мен утре сутринта?
— Разбира се.
— В девет часа. Тогава ще ти кажа.
И наистина в девет часа на другото утро ние наехме един файтон, който ни закара в Лондон. Продължихме доста по улиците, докато стигнахме до една от големите болници. Точно до зданието беше спряла една обикновена погребална кола. Кочияшът позна леля и след като тя му махна с ръка от прозореца на файтона ни, той подкара бавно напред. Ние го следвахме.
— Сега разбираш, Трот, нали? — каза леля. — Той свърши…
— В болницата ли почина?
— Да.
Тя седеше неподвижна до мен, но аз отново видях сълзи по лицето й.
— Той и по-рано беше тук веднъж — каза леля. — Боледуваше от дълго време — през последните години организмът му беше съвсем отслабнал и разстроен. Когато напоследък разбра какво е състоянието му, изпрати да ме повикат. Тогава разстоянието го замъчи, много го мъчеше.
— Знам, че ти отиде, лельо, нали?
— Да, отидох и след това доста често го виждах.
— Нали той почина вечерта преди да заминем за Кентърбъри? — казах аз.
Леля кимна.
— Никой не може да му навреди сега — каза тя. — Онова беше само празна заплаха.
Погребалната кола и файтонът ни излязоха от града и се спряха на гробището при Хорнзи.
— По-добре тук, отколкото на улицата — каза леля. — Тук се е родил.
Слязохме и последвахме простичкия ковчег до едно кътче, което добре си спомням и където прочетоха погребалната служба, отдаваща мъртвеца на пръстта.
— Преди тридесет и шест години, на този ден, мое момче, ние се венчахме — каза леля, когато се връщахме към файтона. — Дано бог прости на всички ни!
Мълчаливо заехме местата си. Тя дълго седя, без да проговори, взела ръката ми в своята. Най-после избухна внезапно в сълзи и каза:
— Когато се омъжих за него, Трот, той беше много хубав човек — и колко много се измени оттогава!
Това не трая дълго. След като сълзите я облекчиха, тя скоро се успокои и дори се развесели. Каза ми, че нервите й били малко разстроени, иначе никога нямало така да избухне. Дано бог прости на всички ни!
Върнахме се в къщичката й в Хайгит, където намерихме следната къса бележка, която беше пристигнала със сутрешната поща, от мистър Микобър:
Кентърбъри, петък
„Скъпа госпожо и Копърфийлд,
Прекрасната обетована земя, появила се напоследък на хоризонта ни, е отново обвита в непроницаеми мъгли и е завинаги скрита от очите на клетника, чиято съдба е решена!
Издадена е нова заповед за задържането ми в затвора «Кралската скамейка» в Уестминстър по причина на една неплатена моя полица, чийто кредитор е Юрая Хийп. Понастоящем ответникът на процеса Хийп — Микобър е жертва на прокурора, който го е взел под своята юрисдикция.
И тъй като има една точка, след която душевните мъки стават вече непоносими, а аз чувствувам, че съм я достигнал, поради което краят ми наближава и земният ми път е към своя завършек. Бог да ви благослови, бог да ви благослови! Ако в бъдеще някой пътник, подтикван от любопитство, и, нека се надяваме — от съчувствие, посети мястото, определено за задържане на длъжници в този град, може би ще се замисли, като проследи върху стените на затвора издрасканите с ръждясал гвоздей непознати инициали:
„П.П. Отварям наново настоящото, за да ви съобщя, че нашият общ приятел мистър Томъс Тредълс (който все още не ни е напуснал и който изглежда необикновено добре) заплати дълга и разноските от името на благородната мис Тротууд и че семейството ми и аз сме на върха на земното блаженство.“
LV ГЛАВА
БУРЯ
Сега приближавам до едно събитие от живота ми, толкова страшно, така неизгладимо врязано в съзнанието ми, така неразривно свързано с всичко предшествуващо, описано в тези страници, че още от началото на разказа ми го виждах да става все по-голямо и по-голямо, колкото повече повествованието ми напредваше, подобно на кула в поле, и да хвърля сянката си дори върху случките от детските ми дни.
Години след това често го сънувах. И когато, страшно потресен от този кошмар, се сепвах, струвало ми се е, че в спокойната ми стая всред нощната тишина все още бушува неговата ярост. Понякога го сънувам дори и до този час, макар и на по-редки и несигурни промеждутъци от време. Бурният вятър и най-беглото споменаване на морския бряг по силата на асоциацията веднага го възкресяват в паметта ми. Ще се постарая да го опиша така, както се случи. Не си го спомням, а просто го виждам пред очите си, тъй като то сякаш отново се случва пред погледа ми.
Часът за отплаването на емигрантите бързо се приближаваше и моята добра стара дойка (която беше много сломена от нещастието ми) пристигна в Лондон. Срещах се непрестанно с нея и брат й, както и с Микобърови (много често те биваха заедно), обаче никога не се виждах с Емилия.
Една вечер, когато времето за тръгване беше почти дошло, седях самичък с Пеготи и брат й. Заговорихме за Хам. Тя ни описа как нежно се сбогувал той с нея и как мъжествено и ласкаво се държал. Особено проличавало това напоследък, когато, както смятала тя, той бил крайно изморен. Това беше една тема, която никога не омръзваше на милата Пеготи, а когато я слушахме да разправя всички тези неща, почерпани от живота й при него, и ние споделяхме чувствата й.
По това време леля и аз бяхме освободили двете къщички в Хайгит, понеже възнамерявахме аз да отида в чужбина, а тя да се върне във вилата си в Дувър. Имахме временна квартира в Ковънт Гардън. Като се връщах вкъщи след тазвечерния разговор и размишлявах върху случилото се между мен и Хам при последното ми посещение в Ярмут, отхвърлих първоначалното си намерение да оставя писмо до Емилия, когато се сбогувам с вуйчо й на парахода, и реших, че ще е по-добре да й пиша още сега. Помислих си, че след като го получи, може би ще пожелае да изпрати няколко прощални думи на нещастния момък, който
