така много я обичаше. Би трябвало да й дам тази възможност.
Така че, преди да си легна, седнах в стаята си да й пиша. Казах й, че съм се видял с него и че той ме е помолил да й разкажа онова, което вече съм предал в тези страници. Повторих й го дословно. Излишно бе да разисквам върху него, даже и да имах право да го сторя. Изразените в него доброта и дълбока привързаност нямаха нужда да се украсяват нито от мен, нито от другиго. Оставих го да бъде изпратено сутринта, като драснах един ред на мистър Пеготи, с който го молех да й го предаде.
Легнах си на разсъмване. Тогава бях по-слаб, отколкото си мислех, и като заспах едва след като слънцето беше изгряло, спах до късно на другия ден и станах неотпочинал. Събуди ме безмълвното присъствие на леля край леглото ми. Почувствувах го в съня си, както, предполагам, всички чувствуваме тези неща.
— Трот, миличък — каза тя, когато отворих очи. — Не можех да реша дали да те безпокоя. Мистър Пеготи е тук. Да се качи ли горе?
Отговорих утвърдително и той скоро се появи.
— Мастър Дейви — обърна се той към мен, след като се ръкувахме, — предадох писмото ви на Емилия и тя написа това, като ме помоли да го прочетете и ако намерите, че няма да му причини болка, да бъдете тъй добър да му го препратите.
— Вие прочетохте ли го? — запитах аз.
Той кимна тъжно. Отворих го и прочетох следните думи:
„Получих известието ти. Какво ли бих могла да напиша, за да ти благодаря за добрината и предаността ти към мен!
Думите ти проникнаха дълбоко в сърцето ми. Ще ги помня, докато умра. Те са като остри тръни, но са също и утешение. Молих се над тях. О, така се молих. Като виждам какъв си ти и какъв е вуйчо, разбирам какъв трябва да е и бог и мога да плача пред него.
Сбогом завинаги. Скъпи мой приятелю, сбогом завинаги в този свят. Може би, ако ми е простено, ще се събудя в друг един свят като малко момиче и ще дойда при теб. Благодаря ти и те благославям. Сбогом завинаги.“
Това беше писмото, зацапано със сълзи.
— Мога ли да й кажа, че не намирате в него нищо обидно и ще му го препратите? — каза мистър Пеготи, след като го бях прочел.
— Безсъмнено — отвърнах аз, — само че си мисля…
— Да, мастър Дейви?
— Мисля си, че сам бих могъл да отида в Ярмут. Има достатъчно време да отида и да се върна, преди параходът да е отплавал. Умът ми е непрестанно обърнат към него в самотата му. Да му предам лично това писмо, излязло от ръката й, и да ви дам възможност да й кажете в момента на тръгването, че го е получил, ще бъде благодеяние и за двамата. Милият, добър момък, най-искрено му обещах, че ще изпълня поръченията му, и искам на всяка цена да свърша всичко докрай. Пътуването не е нищо за мен. Никъде не мога да си намеря място и движението ще ми подействува добре. Ще тръгна довечера.
Макар че всячески се стараеше да ме разубеди, виждах как и той мисли като мен. И ако се нуждаех от подтик за намерението си, това би ми оказало въздействие. По моя молба той отиде в агенцията и ми ангажира място за покрива на пощенската кола. Тръгнах с нея вечерта, като отново поех пътя, който бях преминавал при толкова много превратности.
— Не намирате ли, че небето е твърде особено? — запитах аз кочияша. — Не си спомням да съм го виждал такова друг път.
— Нито пък аз — никога не съм го виждал точно такова — отвърна той. — От вятъра е, сър. Предполагам, че не след дълго по морето ще има беля.
Небето представляваше някакъв мрачен хаос. В страшен безпорядък по него се носеха облаци, прилични по цвят на пушек от влажни дърва. Те се сбираха в причудливи купове, като изглеждаха по-дълбоки дори от самата вътрешност на земята. Обезумялата луна като че ли се плъзгаше шеметно през тях, сякаш в страхотния смут на природните стихии бе изгубила пътя си и се бе изплашила. През целия ден бе духал вятър и сега се беше усилил с необикновено свистене. След около час се усили още повече и облаците по небето се стелеха още по-гъсто.
С напредването на нощта облаците се събраха и покриха цялото небе и стана съвсем тъмно. Вятърът духаше все по-остро и по-остро. Той така се усили, че конете ни едва вървяха. На няколко пъти, когато беше най-тъмно (беше късно през септември и нощите не бяха къси), предните коне се извръщаха или пък съвсем спираха; и ние сериозно се бояхме, че дилижансът ще се прекатури. Преди да се разрази бурята, вълни от дъжд, приличен на стоманен порой, ни удряха в лицата и бидейки в невъзможност да продължаваме борбата, спирахме, където имаше дървета или запазени от вятъра стени, за да се подслоним.
Когато пукна зората, вятърът се усили още повече. Веднъж като бях в Ярмут, моряците казваха, че събарял цели топове, но никога не бях виждал нещо като сегашното. Пристигнахме в Ипсич твърде късно, тъй като след изминаването на десет мили от Лондон трябваше да се борим за всеки инч от пътя си. Там заварихме група хора, събрани на пазарния площад, напуснали среднощ леглата си, изплашени от застрашените да паднат комини. Някои от тях, разпръснати из двора на хана, ни разказваха, докато сменяхме конете си, как цели листове олово били вдигнати от високата черковна кула и били захвърлени в една малка улица, като съвсем я задръстили. Други пък разправяха как хора, идващи от съседните села, видели изкоренени дървета, легнали на земята и разпръснати из шосетата и полето край селото. Но бурята не само че не стихваше, а продължаваше да бушува.
Когато с мъка си пробивахме път напред, все по-близо до морето, откъдето ураганът духаше към брега, силата му ставаше все по-ужасна. Доста преди да видим океана, усещахме солените му пръски върху устните си, а идващата от него влага ни мокреше. Водата се беше разляла върху дълги мили от пуста равна площ, проснала се край Ярмут, и плискаше с вълните си колелата на нашия дилижанс. Когато морето се откри пред очите ни, мяркащите се на хоризонта вълни, които се виждаха от време на време над разбунтувалата се стихия, приличаха на кули и здания от друг някой бряг. Когато най-после стигнахме в града, хората се запоказваха на изкривените си порти, чудейки се на пощенската кола, която беше дошла през такава нощ.
Отседнах в старата странноприемница и слязох да погледам морето. Залитах из посипаните с пясък и постлани с водорасли улици, из които се виждаха локви морска пяна, като се страхувах да не ме удари някоя плоча или тухла. На уличните ъгли, където вятърът духаше най-силно, се залавях за случайните минувачи. Като приближих до брега, видях не само лодкарите, но и половината жители на градчето, надничащи иззад постройките. Някои се опитваха да надвият яростта на бурята, за да хвърлят поглед към морето, обаче бяха изблъсквани от пътя си и се връщаха, криволичейки назад.
Приближих се до тези групи хора, всред които имаше вайкащи се жени, чиито съпрузи биха излезли с лодки из морето да ловят херинга или стриди. Нямаше да бъде никак чудно, ако бяха потънали, преди да намерят някъде завет. Побелели стари моряци се движеха сред хората, поклащаха глави, като местеха поглед от небето към морето, и си шепнеха един на друг. Корабопритежатели се движеха неспокойни; деца се сгушваха едно до друго и се взираха в лицата на по-възрастните; дори яки моряци, обезпокоени и загрижени, гледаха с бинокли към морето иззад някой подслон, сякаш наблюдаваха неприятел.
Вятърът подемаше камъни и пясък, духаше с оглушителен рев право в лицето и когато в един промеждутък на страшния му вой надзърнах към морето, останах поразен. Високите водни стени се приближаваха с рев и когато бяха най-големи, сгромолясваха се в бездната и изглеждаха толкова грамадни, сякаш и най-малката от тях би могла да погълне градчето. Всяка оттегляща се вълна се отдръпваше назад с груб рев и издълбаваше огромни дупки в крайбрежния пясък, като че ли искаше да подкопае земята. Покритите с бели пенести гребени водни планини се разбиваха на парчета, преди да достигнат брега. Всяка частица от тях носеше в себе си мощната ярост на цялото и се впускаше да се влее в друго чудовище. Огъващи се хълмове се превръщаха в долини; извиващи се долини, през които се плъзгаха понякога самотни буревестници, се вдигаха нагоре във форма на хълмове. Цели маси вода се тресяха и разлюляваха брега със страшния си тътен. Току-що приела някаква форма, вълната с рев се търкаляше и веднага приемаше други очертания. Въображаемият бряг на хоризонта с неговите кули се надвесваха бързо надолу.
