Сякаш цялата природа се раздираше и повдигаше нагоре.
Като не намерих Хам сред хората, които тази паметна буря беше събрала — там те още я помнят като най-страшната, която брегът някога е виждал, — аз се запътих към дома му. Къщата беше затворена и понеже никой не отговори на чукането ми, отидох през разни задни улички и пътеки в корабостроителницата, където работеше. Там се научих, че бил отишъл в Лоустофт да помогне за неотложната поправка на някакъв кораб, за което била нужна неговата опитност и изкусност. Казаха ми, че щял да се върне утре сутринта.
Прибрах се в странноприемницата и когато се измих, облякох и се опитах напразно да поспя, бе вече пет часът следобед. Не бях седял повече от пет минути край огъня в обедната, когато прислужникът влезе да го стъкне, за да има повод да поговори, и ми каза, че две товарни ладии с целия си екипаж се намирали на около две мили надолу и че няколко други кораба били забелязани да се борят с бурята и в много тежко положение се мъчели да се държат далеч от брега.
— Господ да ги пази! Тях и всички злощастни моряци — каза той, — ако имаме още една нощ като тази!
Бях много потиснат духом. Чувствувах се самотен и отсъствието на Хам ме тревожеше повече, отколкото трябваше. Последните събития много ме бяха разстроили, а и дългото стоене на свирепия вятър ми се беше отразило твърде зле. Мислите и спомените ми бяха така объркани, че бях загубил ясна представа за времето и разстоянието.
Така, ако бях тръгнал из града, струва ми се, не бих се учудил, ако срещнех някого, за когото знаех, че е в Лондон. По отношение на тези неща съзнанието ми беше в безпорядък. То обаче беше запълнено от всички спомени, които това място събуждаше в мен, и те изпъкваха необикновено живо и ярко.
В това състояние, без каквото и да било напрежение на волята, свързах мрачното известие на прислужника с безпокойството си относно Хам. Имах сигурното предчувствие, че той ще се завърне от Лоустофт по море и ще загине. Тази мисъл така ме беше обхванала, че реших да отида отново в корабостроителницата, преди да съм вечерял, и да запитам собственика дали смята за вероятно Хам да се върне по море. Ако ми дадеше и най-малкото основание да мисля така, щях да отида до Лоустофт и да предотвратя това, като го взема със себе си.
Поръчах набързо вечеря и отидох в корабостроителницата. Стигнах тъкмо навреме, тъй като собственикът, с фенер в ръка, заключваше вече вратата на работилницата. Той много се смя, като му зададох въпроса си, и каза, че няма защо да се боя от подобно нещо. Никой човек, който е с ума си, та дори и да е безумен, няма да тръгне в такава буря, а най-малко Хам Пеготи, който е моряк по рождение.
Сам знаех това и действително се засрамих от постъпката си, но нещо ме бе принудило да я извърша. Върнах се в странноприемницата. Ако бушуващият вятър още можеше да се засили, стори ми се, че той действително увеличи мощта си. Ревът и тътенът, тракането на вратите и прозорците, бученето в комините, люлеенето на самата къща, която ме подслоняваше, както и грохотът на морето бяха по-страшни, отколкото сутринта. Но сега освен това царуваше и дълбок мрак, който придаваше на бурята нови ужаси — истински и въображаеми.
Не можех да се храня, не можех да седя на едно място, не можех за дълго да се съсредоточа в нищо. Нещо вътре в мен, смътно откликващо на бурята навън, разтърсваше из дълбини спомените ми и правеше от тях хаос. И все пак всред шеметно пробягващите в съзнанието ми мисли бурята и тревогата ми за Хам господствуваха през цялото време.
Върнах вечерята си почти недокосната и се опитах да се освежа с една-две чаши вино. Напразно. Изпаднах в тъпа дрямка пред огъня, без да губя съзнание за грохота вън, нито за мястото, където се намирах. Към всичко това се прибави нов и неопределен ужас. Когато се пробудих, или по-право когато се отърсих от приковаващата ме към стола летаргия — цялото ми тяло тръпнеше от неопределен, непонятен страх.
Заразхождах се напред-назад, опитах се да чета един стар вестник, заслушвах се в страшните шумове, виждах в огъня разни лица, случки, фигури… Най-после, като нямах повече сила да понасям еднообразното тиктакане на безгрижния часовник, реших да си легна.
Успокоително ми подействува, когато се научих, че някои от прислужниците на странноприемницата се сговорили да бодърствуват до сутринта. Легнах си крайно изтощен и подтиснат, но щом се намерих в леглото, всички подобни усещания изчезнаха като по магия и аз лежах съвсем буден, с удивително изострени сетива.
Прекарах така дълги часове, заслушан във вятъра и водата, като от време на време си представях, че чувам ту писъци от морето, ту гърмежите на сигналните оръдия, ту рухването на къщи в градчето. Станах на няколко пъти и погледнах навън, обаче не можах да различа нищо друго освен отражението в прозорците на малката свещ, която бях оставил да гори, както и собственото си посърнало лице, поглеждащо ме от тъмната празнота.
Най-после безпокойството ми взе такива размери, че се облякох набързо и слязох долу. В голямата кухня, където смътно видях парчета бекон и сплитове лук да висят от гредите, бодърствуващите се бяха събрали заедно в различни пози край масата, нарочно преместена настрани от големия комин и сложена близо до вратата. Една хубава девойка, затъкнала уши с престилката си и приковала очи към вратата, изпищя, когато се появих, помислила ме за привидение. Другите обаче бяха запазили присъствие на духа и се зарадваха, че компанията им се е увеличила. Един от мъжете, който видимо продължаваше захванатия разговор, ме запита дали смятам, че душите на хората от екипажа на двете потънали товарни гемии бродят навън в бурята.
Предполагам, че останах там около два часа. Веднъж отворих дворната порта и погледнах към пустата улица. По нея се носеха пясък, морски водорасли и бризги от морска пяна. Трябваше да повикам някого да ми помогне, за да затворя отново вратата и да я зарезя срещу вятъра.
Когато най-после се прибрах в стаята си, тя ми се видя пуста и мрачна, но сега вече бях изморен и когато си легнах отново, потънах в дълбок сън, сякаш пропадах от някоя кула в дълбока пропаст. Имах впечатлението дълго време, макар и да сънувах, че се намирам другаде, при най-разнообразни обстоятелства и че около мен непрестанно духа вятър. Най-после изгубих и тази слаба връзка с действителността и заедно с двама приятели — но кои бяха те, не ми беше известно — се заех да обсаждам някакъв град всред грохота на топовни гърмежи.
Този топовен тътен беше тъй силен и непрестанен, че ми бе невъзможно да чуя нещо, което много исках да доловя, докато най-сетне направих голямо усилие и се събудих. Беше вече ден — осем или девет часът. Вместо топовете бушуваше бурята и някой викаше пред вратата ми.
— Какво има? — извиках аз.
— Корабокрушение! Съвсем наблизо!
Скочих от леглото и запитах:
— Какво корабокрушение?
— Една шхуна, от Испания или Португалия, натоварена с плодове и вино. Побързайте, господине, ако искате да я видите! На брега предполагат, че всеки миг ще се разруши на парчета.
Възбуденият глас се понесе надолу по стълбите. Намъкнах дрехите си колкото можах по-бързо и изтичах на улицата.
Пред мен имаше доста хора, всички бягащи по посока на брега. И аз хукнах нататък, като надминах мнозина от тях, и скоро се изправих пред разбеснялото море.
По това време вихърът бе стихнал, но толкова незабележимо, сякаш канонадата, която бях сънувал, беше намаляла с около половин дузина оръдия от стотици. Обаче морето, чието бушуване бе засилено от вълнението през цялата нощ, сега беше много по-ужасно, отколкото го бях видял последния път. Всичко по него изглеждаше издуто. Страшно беше да се види как огромните вълни се издигаха до грамадна височина, надвесваха се една над друга, сгромолясваха се и с чудовищен, оглушителен шум се разбиваха в брега.
Отначало бях така зашеметен от воя на вятъра и вълните, от шума на тълпата и неописуемата бъркотия, че трябваше да се задъхвам и да правя усилия да се задържа на крака срещу вятъра. Така че, когато погледнах към морето да видя разбития кораб, отначало не съзрях нищо друго освен пенестите гребени на грамадните вълни. Един полуоблечен лодкар, застанал до мен, посочи с голата си ръка (върху която беше татуирана стрела, показваща към същата посока) наляво. И тогава, о, боже, аз го видях съвсем близо до нас.
