смел беше той. Носеха го през дивото бучене и го оставиха в малката къща на Хам, посетена вече от смъртта.
Но когато положиха носилката пред прага, те се спогледаха един друг, а после погледнаха и мен. Знаех защо. Чувствуваха, че не е редно да го оставят да лежи в същата тиха стая.
Отидохме по-далече в града и занесохме товара си в странноприемницата. Веднага след като можах да събера мислите си, пратих за Джорам и го помолих да ми намери превозно средство, с което да пренеса тялото в Лондон през нощта. Знаех, че мой печален дълг беше да се погрижа за него и да подготвя майка му да го посрещне. Горещо желаех да изпълня това задължение, колкото можех по-добре.
Избрах нощта за пътуване, за да събудя по-малко любопитство, когато напусна градчето. Но макар да беше почти полунощ, когато излязох с файтон от двора на хана, следван от катафалката, вън чакаха много хора. Такива имаше и по-нататък по улиците, и дори вън от градчето. Но най-после се озовах сам в пустата нощ и на откритото поле, придружен от праха на юношеското ми приятелство.
Когато пристигнах в Хайгит, беше прекрасен есенен ден. Земята беше пропита с аромата на падналите листа, а слънцето осветяваше онези от тях — обагрени с жълти, червени и кафяви краски, които все още бяха останали по дърветата.
Последната миля извървях пешком, мислейки си по пътя какво трябва да направя. Дадох нареждане на кочияша на катафалката да чака, докато го повикам да ме последва.
Къщата, когато я наближих, изглеждаше все същата. Нито един транспарант не беше вдигнат, нито един знак на живот не се забелязваше в пустия, постлан с плочи двор с неговата покрита пътечка, водеща към винаги затворената врата. Вятърът беше съвсем стихнал и нито един лист не потрепваше.
Отначало нямах смелост да позвъня на портата. И когато надвих нерешителността си, сякаш по самия звук на звънеца се позна защо съм дошъл. Малката прислужничка се показа с ключ в ръка и като ме загледа загрижено, докато отключваше портата, каза:
— Извинете, господине, да не би да сте болен?
— Претърпях много тревога и умора — отвърнах й аз.
— Да не се е случило нещо, сър?… Мистър Джеймс?…
— Тихо! — казах аз. — Да, нещо се е случило и трябва да го съобщя на мисис Стиърфорд. Тя вкъщи ли си е?
Момичето отговори загрижено, че мисис Стиърфорд сега много рядко излиза, дори и с екипаж. Повече седяла в стаята си, не приемала гости, но мен щяла да приеме. Каза ми също така, че господарката й била горе заедно с мис Дартъл. След това ме запита какво трябва да съобщи.
Като й поръчах строго да внимава за държанието си, й дадох визитната си картичка с нареждането да съобщи, че чакам долу. Седнах в приемната, където бяхме стигнали, докато момичето се върнеше. Стаята имаше вид на необитавана и капаците на прозорците бяха полузатворени. Никой не си бе служил с арфата от много, много дни. Там беше и портретът му като момче. Виждаше се и шкафчето, в което майката пазеше писмата му. Чудех се дали тя ги четеше и сега и дали ще ги препрочита и в бъдеще!
Къщата беше толкова тиха, че чувах леките стъпки на момичето горе. Когато се върна, тя ми съобщи, че тъй като мисис Стиърфорд не е здрава, не би могла да слезе долу. Но ако я извиня, че е в стаята си, с удоволствие ще ме приеме там. След няколко минути вече стоях пред нея.
Тя беше в неговата стая; не в своята. Разбрах, естествено, че сега заемаше нея, тъй като й напомняше за сина й, и че вещите му, останали като знаци на спортните му и други постижения, бяха там, на старите си места, поради същата причина. Но когато ме посрещна, тя каза шепнешком, че седи в тази стая, защото гледката, откриваща се от нейната собствена, не е подходяща за болестта й и с величествения си поглед отблъсна и най-малкото съмнение относно истинността на думите си.
Край нея, както обикновено, стоеше Роза Дартъл. Още от първия миг, когато тъмните й очи ме докоснаха, разбрах, че очаква от мен лоша вест. Белегът й изведнъж изпъкна по-ясно. Тя се отдръпна зад стола на мисис Стиърфорд, за да не би да види лицето й, като впери в мен пронизващ поглед, който нито трепна, нито се отмести.
— Много ми е мъчно да ви видя в жалейни дрехи, сър — каза мисис Стиърфорд.
— За нещастие овдовях, госпожо — казах аз.
— Твърде сте млад за такава голяма загуба — отвърна тя. — Много съм огорчена да чуя това. Надявам се, времето ще ви донесе облекчение.
— Надявам се, че времето ще донесе облекчение на всички ни — казах аз, като я погледнах. — Драга мисис Стиърфорд, ние всички трябва да вярваме в това, дори и при най-тежките си нещастия.
Сериозния ми тон и сълзите в очите ми я разтревожиха. Види се, целият ред на мислите й промени насоката си.
Опитах се да се овладея, когато тихичко произнесох името му, обаче гласът ми потрепера. Тя го повтори сама на себе си два или три пъти с нисък глас. Сетне, обръщайки се към мен, каза с насила наложено спокойствие:
— Синът ми болен ли е?
— Много болен.
— Видели ли сте го?
— Да.
— Сдобрихте ли се?
Не можех да кажа нито „да“, нито „не“. Тя извърна леко глава към мястото, където Роза Дартъл бе стояла по-рано, и в този миг само с движение на устните си аз казах на Роза:
— Мъртъв!
Бързо погледнах мисис Стиърфорд, за да не й дам възможност да хвърли поглед назад и да познае по лицето на Роза Дартъл онова, за което още не беше подготвена. Но Роза Дартъл вдигна ръце в ужас и отчаяние и затули с тях лицето си.
Красивата дама (о, колко приличаше тя на сина си!) ме гледаше втренчено и вдигна ръка до челото си. Замолих я да бъде спокойна и да се приготви да понесе, каквото имам да й кажа; обаче по-скоро би трябвало да я моля да заплаче, тъй като тя седеше като каменна фигура.
— Когато бях тук последния път — със заекване започнах аз, — мис Дартъл ми каза, че той пътувал тук-там по море. През онази нощ имаше страхотна буря. Ако тогава се е намирал в открито море, близо до един опасен бряг, както ми казаха, че действително е било, и ако корабът, който са видели, действително е бил същият, с който…
— Роза! — каза мисис Стиърфорд. — Ела при мен!
И тя отиде, без обаче да прояви никакво съчувствие, никаква топлота. Очите й пламтяха като огън, когато застана пред майка му и избухна в страшен смях.
— Сега гордостта ти е удовлетворена, побъркана жено, нали? — закрещя Роза. — Сега, когато той заплати вината си пред теб с живота си! Чуваш ли, с живота си!
Мисис Стиърфорд, паднала вцепенена в креслото си, я гледаше вперено с широко отворените си очи, като само стенеше.
— Да! — извика Роза и удряше с жар гърдите си. — Погледни ме! Стени, ридай и ме погледни! Погледни тук! — и тя се удари по белега. — Виж какво е направила ръката на умрялото ти дете!
Стоновете, които майката издаваше от време на време, проникваха право в сърцето ми. Бяха все същите — сподавени, глухи, придружени с едно движение на главата, с неподвижно, застинало в мъката си лице. Излизаха от вцепенената й уста и стиснатите й зъби, сякаш челюстите й бяха сковани и лицето й бе смразено от болка.
— Спомняш ли си кога той го направи? — продължи Роза. — Спомняш ли си как, наследил характера ти (а ти така тъпчеше гордостта му), той направи това и ме обезобрази за цял живот? Погледни ме — белязана до самата си смърт от неговата злоба! Стени и ридай за това, което ти направи от него!
— Мис Дартъл! — умолявах я аз. — За бога!…
— Не, ще говоря! — каза тя, като ме погледна със святкащите си очи. — Млъкнете вие! Погледни ме, надменна майко на вероломен и надменен син! Оплаквай го, че си го откърмила такъв. Оплаквай го за това, че развали характера му! Оплаквай загубата си, оплаквай и моята загуба!
Стисна в юмрук ръката си и цялото й слабо, изсушено тяло потрепваше, сякаш страстта й малко по малко я убиваше.
