— Ти никога не можа да простиш упорството му! — крещеше тя. — И ти беше тази, която се чувствуваше оскърбена от надменния му характер! И когато беше вече с посивяла коса, въстана против тези две негови качества, които сама ти му внедри, когато го роди! Ти, която още от люлка го приучи да бъде това, което впоследствие стана, и попречи на онова, което би могло да излезе от него! Чувствуваш ли се сега възнаградена за усилията си?
— Мис Дартъл, засрамете се! Каква жестокост!
— Не! Ще продължавам да й говоря! Никоя земна сила не е в състояние да ме спре! Мълчала съм толкова години! Та и сега ли ще мълча? Обичах го много по-силно, отколкото ти някога си го обичала! — обърна се тя свирепо към нея. — Бих могла да го обичам, без да искам за това никаква награда. Ако бях негова жена, щях да търпя робски капризите му дори и само за една блага думичка в годината. Да, така щеше да бъде. Та кой знае това по-добре от мен? Ти беше взискателна, надменна, себелюбива. А моята любов би била предана и би го възнаградила за всичко, което той търпеше от теб! Погледни! — каза тя, като отново се удари безмилостно по белега. — Когато разбра какво е сторил, той се разкая! Аз му пеех, приказвах му, с живо участие следях всичко, което той вършеше, правех усилия да изуча онова, което го интересуваше. И го привлякох. Когато чувствата му бяха най-свежи и най-верни, той ме обичаше. Да, обичаше ме! И много пъти, когато биваше груб с теб, мен държеше до гърдите си!
Тя изрече това с предизвикателна надменност, обхванала я сред лудостта й — защото това наистина бе лудост. И все пак едно по-нежно чувство за миг подпали мъждеещите въглени на сладостното възпоминание.
— Но той ме унизи — бих могла да предвидя това, ако не бях заслепена от младежкото му ухажване — и ме превърна в кукла, с която можеше да си поиграе в някоя празна минута, да я захвърли и отново да я вземе, когато непостоянството му го караше да прави това. Когато му омръзна, то омръзна и на мен. И когато прищявката му мина, не се опитах да се наложа със силата, която имах върху него, също както и не бих се омъжила за него само защото той би се чувствувал длъжен да ме вземе за жена. Отдръпнахме се един от друг без нито една дума. Ти може би забеляза това и не съжаляваше. Оттогава аз бях за вас само едно повредено парче покъщнина — без очи, без уши, без чувства, без спомени. Ти ридаеш? Ридай за това, което направи от него, не за любовта си. Казвам ти, имало е моменти, когато съм го обичала много повече, отколкото ти някога си го обичала!
Тя бе впила бляскавите си злобни очи във вцепененото лице с вперен поглед. Стенанията не я трогваха повече, отколкото ако лицето беше нарисувано.
— Мис Дартъл — обърнах се аз към нея, — как можете да сте толкова жестока и да не жалите тази нещастна майка…
— А мене кой жали? — отвърна тя остро. — Тя сама си е посяла това. Нека сега стене за жътвата, която днес жъне!
— И ако недостатъците му… — започнах аз.
— Недостатъци! — извика тя, избухвайки в страстни сълзи. — Кой смее да злослови против него? Душата му струваше милиони пъти повече от приятелите, с които благоволяваше да дружи!
— Никой не би могъл да го обича повече от мен, нито пък да пази по-скъпи спомени от моите за него — отвърнах аз. — Исках само да кажа, че ако нямате състрадание към майка му или пък недостатъците му, които все още ви огорчават…
— Това е лъжа — извика тя, дърпайки черните си коси, — аз го обичах!
— Ако недостатъците му — продължих аз — не могат да бъдат изгонени от паметта ви дори и в тази минута, погледнете тази скована фигура, както бихте погледнали на нея, ако я виждахте за първи път, и й помогнете!
През всичкото това време мисис Стиърфорд стоеше неподвижна, вцепенена, с широко отворени очи. От време на време простенваше по същия ням начин, със същото безпомощно движение на главата, без обаче да дава други признаци на живот. Изведнъж мис Дартъл коленичи пред нея и започна да разкопчава роклята й.
— Проклет да бъдете! — обърна се тя към мен със смесица от гняв и мъка. — В лош час стъпихте тук първия път! Проклет да бъдете! Вървете си!
След като си излязох от стаята, аз се върнах отново, да позвъня по-скоро за прислугата. Тя беше взела безжизнената фигура в ръцете си и все още на колене, плачеше над нея, целуваше я, викаше я, люлееше я напред-назад в обятията си като малко дете и най-нежно се мъчеше да събуди заспалите сетива. Вече не се страхувах да я оставя сама и затова вдигнах на крак слугите, след което си излязох.
Върнах се по-късно през деня и го положихме в майчината му стая. Казаха ми, че положението й било все същото. Повикали лекари, опитали много средства, обаче тя продължавала да лежи като статуя и само от време на време издавала по някой глух стон.
Обходих мрачната къща и затъмних прозорците. Тези на стаята, където той лежеше, затъмних последни. Вдигнах студената му ръка и я задържах до сърцето си. Сякаш целият свят беше изпълнен с тишина и мъртвило, нарушавани само от майчините му стенания.
LVII ГЛАВА
ПРЕСЕЛНИЦИТЕ
Оставаше ми да направя още едно нещо, преди да се отдам на преживяванията си. Трябваше да скрия случилото се от заминаващите и да ги изпратя в щастливо неведение. Не трябваше да губя нито минута.
Още същата вечер взех настрана мистър Микобър и го натоварих да попречи на мистър Пеготи да научи за бедствието. Той ревностно се зае да го стори, като каза, че няма да допусне да попадне в ръката му нито един вестник, от който би могъл да разбере за случилото се.
— Ако достигнете до него, сър — каза мистър Микобър, като се удари по гърдите, — първо ще трябва да минете през това тяло!
Трябва да забележа, че в старанието си да се приспособи към новото си обществено положение мистър Микобър бе възприел държанието на морски разбойник — без самият да бъде нападателен, беше станал бдителен, готов да отблъсне всякаква атака. Човек можеше да го вземе за син на пустите гори, отдавна свикнал да живее вън от границите на цивилизацията, готов да се върне в родните си дебри.
Освен с други неща той се беше снабдил с един мушамен костюм и с насмолена сламена шапка, много плитка, която се носеше килната назад. С това грубо облекло, с моряшки телескоп под мишница, той беше придобил обичая да поглежда вещо към небето, сякаш за да види дали идва буря, и по този начин видът му беше станал много по-моряшки, отколкото този на мистър Пеготи. Цялото му семейство бе, ако мога така да се изразя, готово за бой. Мисис Микобър носеше съвсем скромно закрито боне, стегнато под брадичката й, и бе обвързана с шал (също както и мен бяха обвързали, когато леля ми ме видя за първи път), подобно на вързоп, със здрав възел отзад на кръста. По същия начин и мис Микобър беше грижливо приготвена за бурно време — без нищо излишно в облеклото. Микобър младши едва се виждаше в моряшката си риза и в най-рошавия костюм, който някога съм срещал. А децата, подобно на месни консерви, бяха опаковани в непромокаеми парчета брезент. Както мистър Микобър, така и най-големият му син носеха ръкавите на блузите си запретнати, сякаш всеки миг бяха готови да помогнат нещо на палубата, с моряшка песен на уста.
Така облечени ги заварихме една надвечер с Тредълс, събрани на стъпалата на пристанището откъдето изпращаха един кораб с част от багажа си. Бях разправил на Тредълс за ужасната случка и тя много го беше поразила, обаче не се съмнявах, че ще я запази в тайна, като дори бе дошъл, за да ми помогне в това отношение. Именно тогава говорих с мистър Микобър и получих обещанието му.
Микобърови сега живееха в малка, мръсна, разклатена странноприемница близо до стълбището. Дървените й, издадени навън, стаички бяха надвесени над реката. Като преселници те бяха обект на любопитството на мнозина във или около Хънгърфорд (така се наричаше мястото, където живееха) и сега бяха привлекли толкова наблюдатели, че с удоволствие потърсихме убежище в стаята им. Леля и Агнеса бяха там, заети с ушиването на още дрешки за децата. Пеготи им помагаше мълчаливо със старата работна кутия, метъра и парчето восък, които бяха надживели толкова много.
Не беше лесно да отговоря на въпросите й, а още по-малко да прошепна на мистър Пеготи, когато мистър Микобър го въведе вътре, че съм предал писмото и че всичко е минало благополучно. Обаче сторих и
