застаналият на мачтата наблюдател извика: „Земя!“, всички ще се изненадаме твърде много!
С тези думи той изпразни на един дъх канчето си, сякаш вече беше свършил пътуването и бе издържал блестящо изпита си пред най-висшите морски офицери.
— Това, за което се надявам най-много, мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — е, че в лицето на някои членове на семейството ми ние отново ще живеем в старата родина. Не се мръщи, Микобър! Думата ми е не за собственото ми семейство, а за децата на децата ни. Колкото и жизнени да са издънките — продължи мисис Микобър, като клатеше глава, — аз не мога да забравя дървото майка и когато потомството ни придобие известност и богатство, признавам, че бих желала това богатство да се влее в съкровището на Британия.
— Скъпа моя — обади се мистър Микобър, — остави Британия да си живее, както намери за добре. Дължен съм да кажа, че тя никога не е направила нещо за мен и че нямам особено желание в тази насока.
— Микобър — отвърна жена му, — тук не си прав. Ти отиваш, Микобър, към тези далечни брегове не за да отслабиш, а да заякчиш връзките си с Албион.
— Тези връзки, любов моя — възрази мистър Микобър, — не са от такова естество, че да ми наложат да се отклоня от нови връзки.
— Микобър — пак каза съпругата му, — повтарям ти, че тук не си прав. Ти не познаваш силите си, Микобър. Те са именно, които ще заякчат чрез новото ти начинание връзките между самия теб и Албион.
Мистър Микобър седеше в креслото си с вдигнати вежди, като наполовина приемаше и наполовина отхвърляше изтъкваните от мисис Микобър перспективи.
— Драги ми мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — бих желала мистър Микобър да осъзнае положението си. Смятам за твърде съществено още от часа на тръгването си мистър Микобър да осъзнае положението си. Вие ме познавате отдавна, драги ми мистър Копърфийлд, и ви е добре известно, че не притежавам мистър Микобъровия темперамент. Моят нрав е, ако мога така да се изразя, с преобладаващи практични наклонности. Знам, че пътуването ни ще бъде дълго. Знам, че то ще ни донесе много лишения и неудобства. Не мога да затворя очите си за тези обстоятелства. Но също така много добре съзнавам какво представлява мистър Микобър. Познавам скритите му сили. И следователно считам за жизнена необходимост той да почувствува положението си.
— Любов моя — обади се съпругът й, — позволи ми да забележа, че е твърде възможно аз действително да съзнавам положението си в настоящия момент.
— Не мисля, че е така, Микобър — възрази тя. — Не го съзнаваш напълно. Драги ми мистър Копърфийлд, случаят с мистър Микобър не е обикновен. Мистър Микобър отива в една далечна страна със специалното намерение — да бъде напълно разбран и оценен за първи път. Бих желала да застане на носа на кораба и твърдо да каже: „Идвам да победя тази страна! Имате ли почести? Имате ли богатства? Имате ли доходни длъжности? Ако е така, предоставете ми ги. Те ми принадлежат!“
Мистър Микобър ни изгледа с такъв вид, сякаш искаше да каже, че думите на мисис Микобър могат да се вземат под внимание.
— Бих желала — продължи тя — мистър Микобър да бъде Цезар на собствената си съдба. Това, драги ми мистър Копърфийлд, е според мен истинското му положение. Още от първия миг на пътешествието си бих желала мистър Микобър да застане на носа на кораба и да се провикне: „Стига бавене! Стига разочарования! Стига ограничени средства! Това беше в старата родина. Сега сме се отправили към новата и тя трябва да ме възнагради. Дайте ми тази награда!“
Мистър Микобър скръсти решително ръце, сякаш вече стоеше на носа на кораба.
— И като осъзнае положението си, нямам ли право да кажа, че по този начин той няма да разхлаби, а ще заякчи връзките си е Англия? Когато се издигне като важен обществен фактор в онова полукълбо, мога ли да приема, че влиянието му няма да се почувствува и в отечеството ни? Мога ли да бъда толкова малодушна, та да допусна, че мистър Микобър, след като разгърне силите и възможностите си в Австралия, не ще представлява нищо в Англия? Аз съм само жена, но бих била недостойна за самата себе си и за татко, ако проявя такава слабост.
Убеждението на мисис Микобър, че доводите й са непоколебими, придаваше такава убедителност на гласа й, каквато, струва ми се, никога по-рано не бях доловил в него.
— И тъкмо това ме кара да желая още по-горещо в бъдеще отново да се върнем в родината си. Не мога да скрия от себе си вероятността, че мистър Микобър някой ден ще представлява страница от историята. И тогава той отново трябва да се появи в страната, която го роди, но не му даде препитание!
— Любов моя — забеляза мистър Микобър — не мога да не се трогна от чувствата ти. Винаги съм готов да отстъпя пред твоя здрав смисъл. Каквото е писано да стане, ще стане. Да ме пази бог да лиша родината си дори и от една частица от богатствата, които могат да съберат нашите потомци.
— Това е чудесно — каза леля, като кимна към мистър Пеготи, — и аз пия за всички вас, за вашия успех и благоденствие!
Мистър Пеготи свали децата, които беше сложил, едното на дясното си коляно, другото на лявото, за да се присъедини към мистър и мисис Микобър и да вдигне чаша за наздравица за всички ни. И когато той и Микобърови си стиснаха ръце като приятели и по загорялото му лице светна усмивка, бях уверен, че той би си пробил път, би си спечелил добро име и би бил обичан, където и да отиде.
Накараха дори и децата да си гребнат с дървените лъжички от пунша и да пият за наше здраве. След всичко това леля и Агнеса станаха и се сбогуваха с преселниците. Раздялата беше трогателна. Всички плачеха, децата се държаха за Агнеса до последния миг, а мисис Микобър оставихме в твърде печално състояние — да хълца и ридае край мъждукащата свещ, която сигурно правеше стаята да изглежда от реката като мизерен морски фар.
Отново отидох там на другата сутрин, да видя дали са заминали. Научих, че се отправили за кораба още в пет часа. Почувствувах тогава каква празнота остава след подобна раздяла. Макар да ги свързвах с порутената странноприемничка едва от снощи, както тя, така и дървените й стълби ми изглеждаха пусти и тъжни без тях.
Следобеда на другия ден старата ми бавачка и аз отидохме в Грейвсенд. Заварихме кораба в реката, заобиколен от множество лодки. Духаше попътен вятър, а на върха на мачтата се развяваше флаг, известяващ тръгването на емигрантите. Веднага наех лодка и като се промъквахме измежду многото плавателни съдове, скоро се качихме на борда.
Мистър Пеготи ни очакваше на палубата. Каза ми, че мистър Микобър току-що бил арестуван отново (и вече за последен път) в качеството на ответник по процеса на Хийп и че както го бях помолил, той заплатил дължимата сума, която веднага му върнах. Сетне ни заведе долу, където всичките ми опасения да не би да е дочул някакви слухове относно случилото се веднага бяха разпръснати от мистър Микобър. Той излезе от мрака, пое ръката му приятелски и покровителствено и каза, че от два дни насам почти не са се разделяли.
Наоколо беше така тясно и тъмно и гледката беше така нова за мен, че отначало не видях почти нищо. Постепенно очите ми свикнаха с мрачината и останах с впечатлението, че се намирам пред някоя картина от Остад.27 Между големите греди и болтове на кораба, между наровете, сандъците, вързопите, варелите и купищата багаж на емигрантите, осветени тук-там от люлеещи се фенери, а някъде от жълтеникавата дневна светлина, промъкваща се през някой от входовете за долната палуба, се намираха група хора, заети с най-различни неща: завързваха нови приятелства, вземаха си сбогом едни с други, приказваха, смееха се, плачеха, ядяха и пиеха. Някои вече се бяха настанили в определеното им място от няколко фута, бяха нагласили малките си домакинства и бяха сложили дечицата си на мънички столчета. Други пък още не можеха да си намерят място и скитаха отчаяно наоколо. В тясното пространство на долната палуба бяха набутани представители на всяка възраст и всеки занаят: от бебета с няколкоседмичен живот зад себе си до прегърбените старци и баби с няколкоседмичен живот пред себе си; и от орачи, носещи със себе си пръстта на Англия по ботушите си, до ковачи, взели частици от саждите и пушека й по кожата си.
Когато погледът ми се плъзна наоколо, стори ми се, че видях една фигура, прилична на Емилия, седнала до едно от децата на Микобърови. Отначало тя привлече вниманието ми посредством друга една фигура, която се разделяше от нея е целувка. И като се оттегляше спокойно посред бъркотията, тя ми напомни за