била щастлива, чувствувала се полезна и преуспявала, както и се надявала, че ще бъде. Това беше всичко, което ми казваше за себе си. Останалата част от писмото се отнасяше за мен.
Тя не ми даваше никакви съвети, не ми налагаше никакъв дълг. Само ми разкриваше със свойствената си жар вярата си в мен. Казваше ми, че при характер като моя скръбта ще ми донесе добро, изпитанията и горестите ще ме възвисят и ще ми дадат повече сили. Говореше с гордост за славата ми, като изказваше дълбокото убеждение, че ще продължа да работя и още повече ще наложа името си. Беше уверена, че скръбта ми изразява не слабост, а сила. Също както изпитанията през детските ми години са ми помогнали да стана това, което съм, така и по-големите нещастия ще ме калят, за да стана още по-добър; и каквото те са ме научили, и аз ще науча другите. Предоставяше ме на милостта на бога, който бе прибрал в покоя си невинната ми любима, а тя, със своята сестринска обич, ще бъде винаги до мен, където и да отида, и ще се гордее с това, което съм предопределен да постигна.
Скрих писмото във вътрешния си джоб, мислейки си за това, което представлявах преди един час! Когато гласовете замряха и спокойният вечерен облак потъмня, а всички багри на долината избледняха и златистият сняг по планинските върхове се сля с бледото вечерно небе, почувствувах, че надвесилата се над мен нощ е започнала да отминава и сенките й да изчезват, и тогава разбрах колко много обичам Агнеса и как отсега нататък тя ще ми бъде по-скъпа, отколкото ми е била досега.
Прочетох писмото й няколко пъти. Отговорих й, преди да легна да спя. Казах й, че винаги страшно много съм се нуждаел от помощта й, че без нея не съм и не бих могъл да бъда това, за което ме мисли, и че именно тя ме вдъхновява да бъда такъв, какъвто ще се постарая да стана.
И действително се постарах. След около още три месеца щеше да измине една година от Дорината смърт. Реших да не предприемам нищо до тяхното изтичане, а да се вслушам в Агнесините думи и да се стресна. През всичкото това време живях в долината и нейната околност.
След като минаха трите месеца, реших да не се връщам още в отечеството си, да се установя засега в Швейцария, която ми бе станала скъпа поради спомена за онази вечер, да взема отново перото и да се заловя за работа.
Смирено се отдадох на божията милост, на която ме предоставяше и Агнеса. Потърсих утеха в природата и тя не ми я отказа. Отново разтворих сърцето си за живота и хората, от които напоследък се бях извърнал. Не мина много време и си спечелих почти толкова приятели в долината, колкото в Ярмут. И когато, преди да настъпи зимата, я напуснах, за да отида в Женева, и отново се прибрах през пролетта, сърдечните приветствия ми звучаха като нещо близко и родно, при все че не бяха изказани с английски думи.
Работех от ранно утро до късна вечер, търпеливо и усърдно. Написах една повест, близка по съдържание на собствените ми преживявания, и я изпратих на Тредълс. Той уреди тя да бъде издадена при много благоприятни за мен условия и вести за растящата ми слава достигаха до мен посредством случайно срещнати пътници. След малко промяна и почивка отново се залових трескаво за работа върху едно ново свое хрумване, което ме беше обсебило. Колкото повече напредвах, толкова по-силно се събуждаше енергията ми и старанието да го направя хубаво. Това беше третото ми белетристично произведение. Не бях го завършил и наполовина, когато в едни промеждутък на почивка реших да се прибера в родината си.
В продължение на дълго време, макар и зает с работа и писане, бях привикнал на физически упражнения. Здравето ми, доста накърнено, когато напуснах Англия, бе вече възстановено. Бях видял много. Бях посетил много страни и, надявам се, бях увеличил доста познанията си.
Смятам, че съм възкресил в паметта си всичко, което е необходимо да се запомни за живота ми в странство. Пропуснал съм само едно. Направих го не с намерение да скрия някои от мислите си, тъй като и другаде съм споменавал, това повествование представлява самите ми спомени. Желаех само да запазя най-скритите си преживявания и да ги разкажа най-последни. И сега ето ги.
Не мога напълно да проникна в загадъчността на собственото си сърце, за да разбера кога за пръв път започнах да си мисля, че първата ми най-светла надежда трябва да е била Агнеса. Не мога да кажа в кой стадий на скръбта ми за пръв път ме порази мисълта, че като капризен юноша бях захвърлил съкровището на нейната любов. Може би бях доловил тази смътна и далечна мисъл в старото мъчително чувство, че ми липсва нещо, че нещо съм пропуснал. Но тя влезе в съзнанието ми като нов упрек и ново съжаление, когато бях останал тъжен и самотен в света.
Ако през това време бях прекарал по-дълго с Агнеса, сигурно в слабостта и отчаянието си щях да издам тайната си. От това именно смътно се страхувах, когато първия път реших да стоя далеч от Англия. Не можех да понеса да изгубя и най-малката частица от сестринската й любов, а ако издадях тези свои чувства, щях да създам помежду ни преграда, каквато досега не бе съществувала.
Не можех да забравя, че чувството, с което тя сега гледаше на мен, бе възникнало по моя свободен избор. Че ако някога бе изпитвала към мен друга любов — и понякога си мислех, че е имало такива моменти, — аз бях този, който я беше отхвърлил. Сега вече нямаше значение, че бях свикнал още от времето, когато и двамата бяхме деца, да гледам на нея като на сестра. Бях отдал страстната си нежност на друга и не бях сторил това, което можех да сторя. И ако тя се отнасяше с мен като с брат, това беше резултат на моето желание и нейното благородство.
В началото на промяната, която постепенно се извършваше в мен, когато се опитвах да разбера по- добре сам себе си и да стана по-твърд, взех да си рисувам възможността след дълги изпитания да поправя сторената от мен грешка в миналото и да имам щастието да се оженя за нея. Но колкото повече минаваше времето, толкова по-далечна ставаше тази призрачна надежда, докато най-после съвсем изчезна. Ако някога тя ме бе обичала, сега образът й трябваше да бъде още по-свят за мен, защото на нея бях доверявал най-съкровените си тайни и й бях разкривал сърцето си, докато самата тя бе направила истинска жертва да ми бъде сестра и приятелка и така беше победила чувствата си. А ако никога не ме бе обичала, можех ли да се надявам, че сега би ме обичала?
Винаги бях съзнавал собствената си слабост в сравнение с нейното постоянство и сила на характера и сега чувствувах това все по-ясно и по-ясно. Каквото и да съм бил за нея в миналото или тя за мен, сега вече не бях достоен за нея. Бях пропуснал мига. Бях го оставил да ми се изплъзне и заслужено я бях загубил.
Естествено, всички тези безплодни съжаления много ме измъчваха. Съвестта ми казваше, че моите чест и дълг не ми позволяват сега, когато всичките ми надежди са вече пресъхнали, да се обърна към скъпата за мен девойка, от която лекомислено се бях отвърнал, когато вярата ми в живота беше най-свежа и най- светла. Сега не правех усилие да скривам от себе си, че я обичам, че съм й предан; обаче бях проникнат от увереността, че е твърде късно и че досегашните ни отношения не трябва да се развалят.
Често и дълго си мислех за това, което Дора ми намекваше, че би могло да стане. Мислех си как нещата, които никога не се случват, често пъти са също така реални за нас поради въздействието си, както и действително случилите се. Мъчех се да си представя какво би станало между Агнеса и мен и да го превърна в средство, чрез което да бъда по-себеотрицателен, по-решителен, по-добре да познавам себе си, грешките и недостатъците си. Така, чрез размишленията за това, което би могло да се случи, стигнах до заключението, че то никога не ще може да се осъществи.
Тези мисли, объркани и непоследователни, вълнуваха съзнанието ми подобно на движещи се пясъци от самото ми тръгване до пристигането ми в отечеството, три години след това.
Три години бяха изминали от заминаването на емигрантския кораб, от момента, когато в същия този час, по залез, и на същото това място стоях на палубата на пакетбоута,28 който ме доведе в родината, загледан в розово обградената вода там, където бях видял отразен образа на кораба, отнесъл приятелите ми в Австралия.
Три години… Колко дълги изглеждат, когато човек ги спомене наведнъж, и колко къси ми се сториха, когато ги преживях. И сега отечеството ми беше много скъпо и Агнеса също така — но тя не беше моя и никога нямаше да бъде. Би могла, но това бе отдавна минало!
LIX ГЛАВА
ЗАВРЪЩАНЕ
Пристигнах в Лондон през ветровита есенна вечер. Беше тъмно и валеше дъжд. В една минута видях повече мъгла и кал, отколкото бях видял в продължение на цяла година. Трябваше да извървя разстоянието
