Хорас…
— Разбирам — казах аз.
— … или пък с мисис Крулър — най-съкровеното ми желание ще е да бъда като родител за момичетата. Той ми отговори по твърде благороден начин, като напълно зачете чувствата ми, и се нае да изтръгне съгласието на мисис Крулър. Ужасно трудно беше да се справят с нея. Покачи се от краката в гърдите й, а сетне в главата…
— Какво се е покачило? — запитах аз.
— Мъката й — отвърна Тредълс със сериозен вид. — Преживяванията й, изобщо както съм ти споменавал и по-рано, тя е превъзходна жена, но не може да си служи с крайниците си. Когато се случи да има някакви тревоги, те засягат краката й. Обаче в този случай те са качиха в гърдите й, после в главата й, накъсо казано, проникнаха в целия й организъм. Но грижите и нежното внимание на близките й облекчиха положението й, така че вчера станаха шест седмици, откакто се оженихме. Нямаш представа, Копърфийлд, как се чувствувах, като същинско чудовище, когато видях цялото семейство да плаче и да припада на всички страни! Мисис Крулър не можеше да ме погледне, преди да заминем — не можеше да ми прости, че я лишавам от детето й, — но тя е добро същество и след това ми даде прошката си. Дори тази сутрин получих от нея едно много приятно писмо.
— Накъсо, драги приятелю — казах аз, — ти се чувствуваш така блажен, както заслужаваш!
— О, колко си пристрастен — засмя се Тредълс. — Но действително аз съм в много завидно положение. Работя усърдно и жадно чета юриспруденцията. Ставам сутрин в пет часа и това никак не ми тежи. Денем крия момичетата, а вечер се веселя с тях. И, уверявам те, много съжалявам, че си отиват вкъщи във вторник. Но — каза Тредълс, като изостави доверителния си тон и заприказва високо — ето ги и тях! Мистър Копърфийлд, мис Крулър — мис Сара — мис Луиза — Маргарет и Люси!
Бяха толкова здрави и свежи, че приличаха на розов храст. Всичките бяха хубави, а мис Каролина беше наистина красива, но у Софи имаше нещо весело, обичливо и домашно, което струваше повече от красотата и което ме увери, че приятелят ми е направил отличен избор. Всички седнахме около камината, докато прислужникът, който разбрах, че се бе задъхал от бързото разчистване и прибиране на книжата, сега отново ги вдигна и сложи за чая. След това се оттегли за през нощта, като шумно затвори външната врата. Мисис Тредълс, от чиито очи струеше истинско удоволствие и спокойствие, приготви чая, а след това и препечения хляб, седнала тихичко в ъгъла край огъня.
Докато вършеше това, тя ми каза, че се била виждала с Агнеса. „Том“ я завел на сватбено пътешествие в Кент и там видяла също и леля. Както тя, така и Агнеса били добре и през цялото време приказвали само за мен. Тя била положителна, че „Том“ непрестанно мислел за мен, докато съм бил в чужбина. „Том“ беше авторитет по всеки въпрос: „Том“ беше очевидно идолът на живота й и нищо не можеше да го разклати от пиедестала му. И безсъмнено тя би му отдавала любовта и почитта си винаги, каквото и да се случи.
Много ми се понрави уважението, с което и тя, и Тредълс се отнасяха към „красавицата“. Не знам дали намирах това за много разумно, но ми се струваше наистина забавно и напълно в тон с характера й. Ако някога Тредълс съжаляваше, че още не е в състояние да купи сребърните лъжички, то беше безспорно в момента, когато подаваше чая на красавицата. И ако благонравната му съпруга чувствуваше някога надмощие над другите хора, то беше само защото е сестра на красавицата. Леките прояви на капризност и разглезеност, които забелязах у красавицата, очевидно се считаха от Тредълс и жена му като нейно рождено право, дадено й от природата. Ако тя бе родена като царица на пчелите, а те като пчели работници, това не би им доставяло по-голямо удоволствие.
Очароваше ме добротата, с която просто забравяха себе си. Това, че така се гордееха с момичетата и се подчиняваха на всичките им прищевки, само свидетелствуваше за собствените им достойнства. Най- малко дванадесет пъти в час някоя от сестрите се обръщаше към Тредълс, наричайки го „миличък“, и го молеше да донесе нещо тук, да отнесе нещо там, да качи едно, да свали друго, да премести това, да махне онова. Нито пък можеха да направят нещо без Софи. На една косата се разпущаше и никой освен Софи не беше в състояние да я среши. Друга забравяше известна мелодия и само Софи можеше да им я припомни. Някоя искаше да се досети за някакво наименование на място в Девъншиър и само Софи го знаеше. Някоя заявяваше, че трябва да пишат вкъщи и само на Софи можеше да разчитат, че ще стори това преди закуска на другия ден. Някоя си бе объркала плетката и никой друг освен Софи не беше годен да я оправи. Те бяха пълни господарки на къщата, а Софи и Тредълс само изпълняваха желанията им. Не мога да си представя за колко деца би могла да се грижи Софи, обаче, изглежда, че тя беше известна с това, че знае всяка детска песен, съществуваща на английски език, и по заповед изпя дузини от тях с ясния си глас. (Всяка от сестрите даваше нареждания за различни мелодии, като красавицата обикновено се обаждаше последна.) Най-мило от всичко беше, че всред всичките си изисквания сестрите се отнасяха с голямо уважение и нежност както към Софи, така и към Тредълс. Когато си взех сбогом и той дойде да ме изпрати до близкото кафене, положителен съм, че никога не бях виждал друга коса да бе разчорляна от толкова много целувки.
Дълго след като се разделих с Тредълс и се прибрах, не можех да забравя приятните сцени, на които бях свидетел. Ако бях видял хиляда рози, цъфнали в най-горния етаж на онзи повехнал Грейс Ин, не биха могли повече да го оживят. Като си мислех за тези девъншиърски девойки сред сухите законници и адвокатските кантори, както за чая и препечения хляб и детските песнички в мрачната атмосфера, наситена с дъха на прашни досиета, мастилници, хартии, доклади и изложения, ставаше ми така приятно, сякаш сънувах как семейството на султана от приказките нахълтва сред адвокатите, като донася в Грейс Ин говорещата птичка, пеещото дърво и златната вода. След като се прибрах в странноприемницата и поседях там, всичко това ме беше накарало да си мисля с по-голяма лекота за участта на Тредълс. Взе да ми се струва, че положението му не е толкова отчайващо и че той ще напредне въпреки всички главни келнери в Англия.
Като притеглих стола си до една от камините, за да размишлявам по-свободно за него и щастието му, постепенно мислите ми взеха друга насока и наблюдавайки пламтящите въглени и промените, които ставаха с тях, в съзнанието ми се рисуваха всички превратности на живота ми. Не бях виждал да горят въглища от времето, когато напуснах Англия преди три години, макар и да бях седял пред множество накладени с дърва огньове, които се превръщаха в пухкава пепел и загаснали въглени и които в отчаянието си оприличавах на собствените си умрели надежди.
Сега можех да мисля за миналото с тъга, но без горчивина и можех да си представям бъдещето със смел дух. Дом, в неговия най-добър смисъл, за мен вече не съществуваше. Тази, у която бих могъл да събудя истинска любов, бях принудил да гледа на мен като на брат. Тя ще се омъжи и други ще имат право на нежността й. Така тя никога не ще отгатне любовта, която бе узряла в сърцето ми за нея. Справедливостта изискваше да заплатя за безразсъдната си страст. Сам си бях посял това, което сега жънех.
Седях и си мислех дали наистина сърцето ми е готово за това, дали мога да го понеса и да заема кротко онова място в нейния дом, което тя бе заела в моя. И в този момент погледът ми се спря на едно лице, което спокойно би могло да излезе от огъня, така свързано беше с ранните ми възпоменания.
Дребничкият доктор Чилип, който ми беше оказал такава услуга при появяването ми на света, седеше в сянката на противоположния ъгъл и четеше вестник. Беше вече в доста напреднала възраст, но тъй като бе кротък, смирен и спокоен човечец, беше понесъл тъй леко годините, че, стори ми се, сега изглеждаше така, както трябва да е изглеждал, когато е седял в гостната ни и е чакал да се родя.
Мистър Чилип бе напуснал Блъндърстоун преди шест или седем години и оттогава не го бях виждал. Той седеше и прелистваше спокойно вестника, изкривил на една страна малката си глава, с чаша топло шери пред себе си. Беше толкова смирен в държането си, че сякаш се извиняваше дори и на вестника, задето си е позволил да го чете.
Приближих се до мястото, където беше седнал, и казах:
— Здравейте, мистър Чилип. Как сте?
Той се смути твърде много от тези неочаквани думи от страна на един непознат и отговори по своя бавен начин:
— Благодаря ви, сър, много сте любезен. Благодаря ви, сър. Надявам се, че и вие сте добре.
— Не си ли спомняте за мен?
— Знаете ли, господине — отвърна мистър Чилип, като се усмихваше много смирено и поклащаше глава, докато ме разглеждаше, — имам чувството, че нещо от външността ви ми е познато, сър, обаче не мога да се сетя как е името ви.
