от митницата до обелиска, преди да намеря файтон. И макар самите лица на къщите, обърнати към препълнените водосточни канавки, да бяха за мен като стари приятели, не можах да не призная, че те бяха твърде мизерни приятели.
Много пъти съм забелязвал — както всички хора, — че когато човек се отдели от някое познато място, това като че ли е знак да се извършат редица промени. Като гледах от прозореца на затворения файтон и видях, че една стара къща на Фиш Стрийт Хил, която бе стояла недокосната от бояджията, дърводелеца и зидаря в продължение на цял век, беше съборена през моето отсъствие и как една съседна улица, нечиста и неудобна от дълги години насам, сега бе разширена и пресушена, едва ли не очаквах да видя катедралата „Сейнт Пол“ застаряла.
Бях подготвен за някои промени в участта на близките ми. Леля отдавна се беше установила отново в Дувър, а Тредълс бе започнал да практикува като адвокат. Сега бюрото му беше в Грейс Ин; и ми беше казал в последните си писма, че хранел надежди скоро да се събере с най-милото момиче в света.
Очакваха ме вкъщи пред Коледа, но не предполагаха, че ще се завърна така рано. Нарочно ги бях заблудил, за да имам удоволствието да ги изненадам. И все пак бях достатъчно непоследователен да почувствувам хлад и разочарование, когато никой не ме посрещна. Мълчалив и сам, преминах с топуркащия файтон през лондонските улици.
Обаче добре познатите ми магазини с техните весели светлини ме поободриха и когато спрях пред вратите на странноприемницата на Грейс Ин, бях подобрил настроението си. Отначало това ми припомни времето, така различно от сегашното, когато бях отседнал в „Златният кръст“, както и промените, настъпили по-късно. Но това беше съвсем естествено.
— Знаете ли къде живее мистър Томъс Тредълс? — запитах аз прислужника, докато се топлех край огъня.
— Хобърн Корт, сър. Номер две.
— Надявам се, че се ползува с добро име сред адвокатите — казах аз.
— Може би е така, сър — отвърна той, — но това не ми е известно.
Този прислужник, слабичък и на средна възраст, се обърна за помощ към друг келнер, с по-голяма от неговата власт — едър здрав стар човек с двойна брадичка, с черни бричове и чорапи, който дойде от нещо, подобно на черковна скамейка в дъното на обедната зала, където имаше и каса, указател, списък на адвокатите и други книжа.
— Мистър Тредълс — каза мършавият келнер. — Номер две в Хобърн Корт.
— Питах, дали мистър Тредълс се ползува с добро име сред адвокатите? — поясних аз.
— Никога не съм чувал името му — каза келнерът с дебел, хрипкав глас.
Почувствувах се твърде неловко заради Тредълс.
— Навярно е млад човек — каза внушителният келнер, като спря строго очи върху мен. — От колко време практикува?
— Не повече от три години — казах аз.
Келнерът, който сигурно живееше тук от четиридесет години, не продължи да разговаря по такъв незначителен въпрос. Попита ме какво бих желал за вечеря.
Почувствувах, че отново съм в Англия, и действително бях много подтиснат по повод на Тредълс. Изглежда, че за него нямаше никаква надежда. Смирено си поръчах малко риба и печено и застанах пред слабия огън.
Докато проследявах с очи келнера, не можах да не си помисля, че градината, в която той постепенно се бе развил като цвете, беше трудно за преуспяване място. Тя имаше такъв строго установен, вкаменен, тържествен, отживял времето си вид!
Хвърлих поглед из стаята, чийто под без съмнение е бил покриван с пясък точно по същия начин и когато главният келнер е бил момче — ако изобщо някога е бил момче, което ми се виждаше твърде невероятно. Погледнах излъсканите маси, където видях отразен образа си в спокойните дълбочини на старото махагоново дърво; безупречно изчистените и с подрязани фитили лампи; уютните зелени завеси с техните чисти пиринчени корнизи, ограждащи отделните маси; двете големи камини, където в буен огън горяха въглища; редицата чаши, важни сякаш със съзнанието за буретата скъп стар портвайн под тях — и ми се стори, че както Англия, така и нейната юриспруденция мъчно биха станали жертва на някаква буря. Качих се в стаята си, да си сменя влажните дрехи; и обширните размери на този облицован с дърво апартамент (който, спомням си, беше над свода, водещ към помещенията на адвокатската колегия), спокойният вид на огромното, оградено с четири дървени колони легло, и ненакърнимата тържественост на скрина — всичко това сякаш се сплотяваше, за да погледне смръщено към бъдещето на Тредълс и на всеки друг младеж, дръзнал да постъпи там. Слязох долу да вечерям, и дори спокойното и вещо обслужване и тишината на заведението — в което нямаше посетители, тъй като голямата ваканция не беше още приключила, — сякаш и те изтъкваха дързостта на Тредълс и слабите му надежди за препитание в продължение на следващите двадесет години.
Не бях видял нищо подобно, след като напуснах Англия, и то разруши всичките ми надежди относно моя приятел. Главният келнер беше решил, че достатъчно се е занимавал с мен. Той вече не ме и погледна, като цял се посвети на един стар джентълмен с дълги гетри, чиято чаша специален портвайн сякаш излезе от килера по собствен почин, тъй като той не беше направил никаква поръчка. Вторият келнер ме осведоми шепнешком, че този стар джентълмен е оттеглил се от служба адвокат с доста пари, които навярно щял да остави на дъщерята на перачката си. Също така мълвяло се, че в едно бюро имал скрит сервиз, потъмнял от неупотреба, и никой смъртен не бил виждал повече от една вилица и лъжица в стаята му. След всичко това дойдох до заключението, че работата на Тредълс е загубена и положението му е съвсем безнадеждно.
Тъй като бях много нетърпелив да се срещна по-скоро със скъпия си стар приятел, свърших набързо вечерята си, което никак не ме издигна в очите на главния келнер, и излязох от задния вход. Скоро намерих номер две в двора и един надпис на вратата ме осведоми, че мистър Тредълс заема квартирата на най- горния етаж. Изкачих старото стълбище, слабо осветено на всяка площадка от едва мъждукащи, покрити с нечисто стъкло газеничета.
Докато се изкачвах, стори ми се, че чух приятен смях, и то не смеха на някой адвокат или адвокатски чиновник, а на две или три весели момичета. Когато обаче спрях, да се заслушам, стъпих случайно в една дупка, където почитаемото адвокатско общежитие беше оставило да липсва една дъска, и паднах доста шумно, а когато станах, вече не се чуваше никакъв звук.
Слепешком и внимателно продължих пътя си и сърцето ми заби бързо, когато видях външната врата, на която беше написано името „Тредълс“, отворена. Почуках. Отвътре се чу шумолене, обаче нищо друго. Така че почуках отново.
Появи се един момък, полуприслужник и полуписар, твърде много задъхан, който обаче така ме погледна, сякаш ме предизвикваше да докажа това юридически.
— Мистър Тредълс у дома ли е? — запитах аз.
— Да, господине, но е зает.
— Искам да го видя.
След като ме изгледа за миг, момъкът реши да ме пусне и като отвори по-широко вратата, въведе ме най-напред в малко преддверие, а подир това в малка всекидневна, където видях стария си приятел (също задъхан), седнал до една маса, надвесен над някакви книжа.
— Велики боже! — извика Тредълс, вдигайки поглед. — Та това е Копърфийлд! — и се спусна в прегръдките ми, където аз здраво го задържах.
— Всичко ли е благополучно, драги ми Тредълс?
— Всичко, всичко, скъпи Копърфийлд! Имам само добри новини! И двамата се разплакахме от радост.
— Драги човече — каза Тредълс, разчорляйки във възбудата си косата си — нещо, което никак не бе необходимо, и без това беше достатъчно чорлава. — Скъпи ми Копърфийлд, отдавна загубен и отново намерен приятелю, колко се радвам да те видя! Какъв си загорял! Как ми е драго! Честна дума, обични ми Копърфийлд, никога не съм се радвал така много!
И аз също просто не можех да намеря думи за чувствата си. Отначало ми беше невъзможно да проговоря.
— Драги приятелю! — възкликна Тредълс. — И вече така известен! Славни ми Копърфийлд! За бога,
