Агнеса! Но в общата неразбория и глъч, както и всред хаоса на собствените ми мисли, отново я изгубих от очи. Знаех само, че е дошло време всички изпращачи да напуснат кораба; че старата ми дойка плаче на един сандък до мен и че мисис Гъмидж, подпомогната от една млада жена в черно, коленичила до нея, е заета да нарежда багажа на мистър Пеготи.
— Има ли да ми кажете още нещо, мастър Дейви? — запита ме той. — Има ли нещо, което да сме забравили, преди да се разделим?
— Да — казах аз. — Марта!
Той докосна по рамото по-младата жена, за която споменах, и Марта застана пред мен.
— Бог да ви благослови, добри човече! — извиках аз. — Взимате я със себе си!
Тя отговори вместо него, като избухна в сълзи. В този момент не можах да кажа нищо, само стиснах ръката му; и ако някога съм обичал и почитал някой човек, аз действително обичах и уважавах в душата си мистър Пеготи.
Изпращачите бързо изпразваха кораба. Беше останало най-голямото ми изпитание. Казах му това, което отлетелият дух на благородния му племенник ми бе поръчал да му съобщя при раздялата. То го трогна дълбоко. Но когато и той на свой ред ме натовари да предам на този, който вече нищо не можеше да чуе, колко много го обича и жали, аз се развълнувах още повече.
Моментът на раздялата бе настъпил. Прегърнах го, взех подръка разплаканата си дойка и забързах навън. На палубата се сбогувах с клетата мисис Микобър. Дори и в този миг тя се оглеждаше за разпръснатата си челяд. Последните й думи към мен бяха, че никога няма да изостави своя Микобър.
Качихме се в лодката и се установихме на не голямо разстояние от кораба, за да го видим, когато отплава. Беше спокоен, ясен залез. Корабът лежеше между нас и червената светлина и с всичките си очертания се открояваше на фона на пламналото небе. Никога не бях виждал такава гледка — едновременно тъжна, красива и изпълнена с надежди!
За миг настана тишина. Платната се издигнаха срещу вятъра, корабът започна да се движи и тогава от всички лодки се изтръгна трикратно „ура“, подхванато от хората на палубата, което дълго ехтеше над водата. Сърцето ми бързо заби, като чух тези викове и видях разветите шапки и кърпички. Тогава видях и нея!
Видях я застанала до вуйчо си, трепереща на рамото му. Той посочи с ръка към нас, тя ни забеляза и ми замаха за последно сбогом. Емилия, прелестно, клюмнало цвете, прислони се до него с всичката вяра на нараненото си сърце, защото и той ти бе верен с великата си любов!
Застанали всред розовата светлина, високо на палубата и настрани от другите, тя се опираше о него, а той я подкрепяше. Така тържествено се скриха от очите ни. Нощта се бе спуснала над Кентските хълмове, когато слязохме на брега, и се бе възцарила и в моята душа.
LVIII ГЛАВА
В ЧУЖБИНА
Над мен се спусна нощ, дълга и мрачна, изпълнена с призраците на много надежди, на много скъпи възпоминания, много грешки, много безполезни горести и съжаления.
Напуснах Англия, като дори и тогава не съзнавах какъв тежък удар се е стоварил върху мен. Оставих всички, които ми бяха скъпи, и се отправих да пътешествувам. Мислех си, че скръбта ми е вече преминала, че съм я надживял. Също както смъртно раненият войник на бойното поле почти не усеща раната си, така и аз, когато останах самичък с необузданото си сърце, не съзнавах колко дълбоко беше засегнато то.
Осъзнах това не изведнъж, а малко по малко, стъпка по стъпка. Отчаянието, с което тръгнах за чужбина, се увеличаваше и задълбочаваше всекичасно. Отначало изпитвах само някакво чувство на липса и мъка, в което не можех да различа нищо друго. Постепенно то се превърна в безнадеждно съзнание за всичко онова, което бях загубил — любов, приятелство, интерес към живота. Имах чувството, че всичко е разрушено — първата ми вяра, първата ми обич, цялата въздушна кула на живота ми. Останали ми бяха само пустота и развалини, обкръжили ме от всички страни, проснали се до мрачния хоризонт напред.
Ако в тъгата ми имаше себичност, не я долавях. Скърбях за своята дете-съпруга, изскубната така млада от нейния цъфтящ свят. Скърбях за оногова, който би могъл да спечели любовта и възхищението на хиляди, както бе спечелил и моите преди години. Скърбях за разбитото сърце, което бе намерило покой в бурното море; и за отнесените останки на простичкия дом, където се бях вслушвал в нощния вятър, когато бях дете.
Нямах надежда да се изтръгна някой ден от подтискащата ме мъка. Скитах от място на място и навсякъде носех със себе си своя товар. Сега вече усещах цялата му тежест, превивах се под нея и си казвах, че никога не ще ми олекне.
Когато унинието ми беше най-силно, вярвах, че ще умра. Понякога си мислех, че бих желал да умра в родината си, и дори тръгвах нататък, за да стигна там по-скоро. Друг път пък продължавах да скитам от град на град, търсейки и аз не знам какво и опитвайки се да изоставя сам не знам що.
Не е по силата ми да проследя отново всички фази на тягостното душевно състояние, обхванало ме тогава. Има някои сънища, които могат да се опишат само бегло и несъвършено. И когато обърна поглед към този период от живота си, сякаш си спомням подобен сън. Виждам се как преминавам през новите, чужди за мен градове, дворци, катедрали, храмове, картинни галерии, замъци, гробници, фантастични улици — стари убежища на историята и фантазията, — също както би сторил това един сомнамбул. И навсякъде носех болезнения си товар почти без да виждам това, което минаваше и изчезваше пред очите ми. Безразличен към всичко освен към тежката си скръб, бях обвит от мрачната нощ, надвесила се над необузданото ми сърце. Но най-после, слава богу, всред този тъжен, мрачен сън се появи и зората.
В продължение на дълги месеци пътувах всред този сгъстяващ се тъмен облак. Някакви слепи сили се бореха в мен, мъчеха се да добият по-ясни очертания и не ми позволяваха да се върна в отечеството ми, като ме принуждаваха да продължавам скитанията си. Ту преминавах бързо от едно място в друго, ту се застоявах някъде, без да имам цел или нещо, което да ме подкрепя.
Озовах се в Швейцария. Бях отишъл там от Италия през един от големите Алпийски проходи и странствувах с един водач из различните планински пътечки. Може би тези пустинни места са нашепвали нещо на сърцето ми, но не го долавях. Страхотните върхове и пропасти, бучащите потоци, ледниците и снежните пространства ме удивляваха и смайваха, обаче още не бях в състояние да разбера говора им.
Една вечер преди залез слязох в една долина, където трябваше да си отпочина. Като отивах към нея по виещата се планинска пътечка, откъдето я виждах да блести отдолу, стори ми се, че някакъв отдавна чужд за мен усет към красотата и покоя, някакво омекотяващо влияние, събудено от спокойствието й, се раздвижи слабо в гърдите ми. Спомням си, че поспрях, обхванат от мъка, която не беше напълно подтискаща, не съвсем изпълнена с отчаяние. Спомням си, че ме бе обзела надежда, че и за мен могат да настъпят по-добри времена. Спуснах се в долината, когато вечерното слънце осветяваше далечните снежни върхове, които я ограждаха подобно на вечни облаци. Полите на планината, в които беше приютено селцето, бяха сочно зелени, а високо над тази по-крехка растителност се простираха гори от тъмнозелени ели, които се врязваха като клинове в снежните преспи и страшните лавини. Над тях се издигаха вериги назъбени върхове, сиви скали, бляскав сняг и равни пасища и всичко това се сливаше постепенно с ослепително белия сняг. Разпръснати тук-там из планинския склон, подобни на точици, се виждаха самотни дървени къщички, така смалени от издигащите се наоколо върхове, че изглеждаха по-дребни от играчки. Такова беше дори и сгушеното в долината село с дървения мост над потока, който се спускаше над начупени скали и изчезваше с рев между дърветата. В тихия въздух се носеше звукът на далечно пеене — бяха овчарски гласове. Но когато един светъл вечерен облак заплува по средата на планината, почти повярвах, че музиката не е земна и идва оттам. И изведнъж със своето безметежно спокойствие великата природа ми заговори, смекчи сърцето ми и сложил морната си глава на тревата, заплаках, както не бях плакал от смъртта на Дора!
Бях намерил един пакет писма само преди няколко минути, пристигнали за мен в селото, и бях излязъл да се поразходя и ги прочета, докато приготвят вечерята ми. Напоследък доста писма не бяха стигнали до мен и отдавна не бях получавал новини от близките си. Самият аз не бях имал нито смелостта, нито постоянството да пиша, а се бях ограничил да изпращам по един-два реда, с които съобщавах, че съм добре и че съм пристигнал еди-къде си.
Пакетът беше в ръцете ми. Първото писмо, което ми попадна, беше от Агнеса. Тя ми съобщаваше, че
